Диалог между автор и читател: що е свобода?

Получих тия дни писмо с въпроси към мен, които, убеден съм, могат да бъдат интересни и за други хора; би могло да се получи, ако се включат и други хора, една интересна дискусия по тия така важни проблеми, към която призовавам; ето писмото с въпросите, а пък по-долу можете да прочетете и моите отговори:

Здравейте, имам въпроси към Вас. Ако желаете, може да ми отговорите.

Започнах да чета книгата Ви „Универсумът на свободата“ и тъй като мен много ме вълнуват тези вечни философски въпроси като Свобода, Справедливост, Живот и т.н., ще ми бъде интересно да поразмишлявам заедно с един истински философ и психолог като Вас. Искам да Ви попитам:

Вие мислите ли, че днешният Човек има Свобода?
И кой може да има пълна Свобода?
Кои неща ограничават Свободата на Човека?

Това са първите ми въпроси. Разбира се, ако имате желание, може да ми отговорите.

А ето сега и моите отговори на така поставените интересни въпроси:

Здравейте, благодаря Ви за въпросите! На мен ми е много приятно да разговарям по тия наистина важни въпроси; затова ето, при първа възможност, сядам да отговоря на въпросите Ви. Тъй като поставените въпроси касаят проблеми, по които може много да се обсъжда, ще Ви отговоря синтетично, кратко, без разпростиране, та по този начин да можем да влезем в диалог, което е и най-добрият начин за изследване на такъв род въпроси; публикувам и Вашето писмо към мен, и моите отговори в блога, защото ми се иска и други хора да се включат към нашия разговор. А ето сега какво искам да Ви отговоря като начало:

Вие най-напред питате: Вие мислите ли, че днешният Човек има Свобода? Смятам, че днешният, съвременният човек, т.е. всеки един от нас, има всички шансове да бъде свободен, да постигне свободата си, но някои преуспяват в това най-важно дело на живота, а други, за жалост, се провалят. Тъй че в днешно време много хора са свободни, сиреч, чувстват свободата си, имат развито съзнание за свобода, държат на свободата си, не допускат някой да накърнява свободата им. Аз дори бих допуснал, че този род свободни хора, по-скоро индивиди – защото, както виждате, свободата е индивидуално дело на човека – са твърде много в съвременния свят, особено в западните развити и проспериращи общества. Но „истински свободните хора“, които успяват изцяло да се възползват от шансовете, които свободата им дава, сиреч, са преуспели хора, не са чак толкова много; има успели, има и преуспели хора; успелите и доволните от живота си хора в западните общества са твърде много, а преуспелите – не чак толкова, но достатъчно. Затова западният свят с основание бива наричан „цивилизация на свободата“, която според моето разбиране е реализация на толкова възвишения „универсум на свободата“, на който е посветена моята книга. Прочее, за мен темата за свободата е главната във философските ми изследвания, посветил съм на тази тема много свои книги, стремил съм се да създам една детайлно разработена философия на свободата.

Една забележка около формулировката на въпроса Ви; питате, ИМА ли свобода съвременният човек? Свободата по начало не е нещо, което може да се ИМА (тя не е вещ, предмет и пр.), свободата е онова „нещо“, което те прави да си ти самият, да си себе си. Т.е. не е правилно да се казва „имам свобода“, свободният човек, човекът, който разбира какво е свобода, никога няма да се изрази така, а той ще каже: „Аз съм свободен!“. Свободата не може да се „има“, да се „дава“, да се „подарява“, да се „притежава“, свободате е твое собствено завоевание, което касае твоето съществуване, благодарение на което си ти самият, си себе си. Свободата, другояче казано, е битие, тя е неотделима от твоето собствено битие. Един мислител, именно Ерих Фром, разграничи ясно модусите „да имаш“ и „да бъдеш“, според които има два типа съзнание и два типа съществуване; свободните хора съществуват според принципа „да бъдеш“, а свободата е онова, което оживотворява съществуването им и не отделима от тях самите. За да не прекаля и да наруша обещанието си да бъда кратък, спирам дотук.

На второ място ме питате: кой може да има пълна Свобода? Според казаното туко-що нека, с Ваше позволение, да преформулираме въпроса Ви така: кой може да бъде истински свободен? Защото „пълна свободата“ всъщност е свободата в нейната пълнота и цялост, неощетената с нищо свобода, сиреч, истинската свобода. Някои хора у нас особено много обичат да казват, придавайки си важно изражение на лицето, сякаш изказват някаква велика мъдрост, именно, обичат да казват: „няма пълна свобода“, свободата била само „относителна“ и пр. И с това само демонстрират, че съвсем не разбират що е свобода.

Защото оня, който разбира що е свобода, такъв с цялото си същество усеща, и то до степента дори да вярва в нея, че истинска свобода не само „има“, но и тя е онова, към което се стреми с цялото си сърце и душа; истинската свобода е оня идеал за пълноценна свобода, в който ония, дето имат сълно влечение и пиетет към свободата, вярват с цялото си сърце и душа. За жалост, има много хора, които просто са безразлични към свободата, което и показва, че такива хора просто няма как да бъдат свободни; те и не го желаят, няма как да го пожелает; желаем онова, което обичаме. Ония, които са влюбени в свободата, само те могат да бъдат истински свободни; а нали истински обичаме само онова, което е съвсем истинско?!

За да бъдеш истински свободен се искат да са налице много условия или фактори, но решаваща е вътрешната нагласа и предразположеността на душата. Ти самият си най-важният фактор когато става дума за това можеш или не можеш да бъдеш истински свободен. Разбира се, трябва силно да си пожелал да бъдеш свободен, понеже предусещаш, че свободата е онова нещо, което може да преобрази не само живота ти, но и теб самия; оня, който уверено е тръгнал по пътищата на свободата, той вече не е същият човек; при него е настъпил най-значим жизнен поврат; такъв човек поема под свой контрол собственото си бъдеще; свобода и време (отношение към фактора време) затова са дълбоко свързани. На това основание аз първо написах книга със заглавие ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО (с подзаглавие „Изкуството на свободата“), след това написах книга със заглавие ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (с подзаглавие „Въведение в практическата философия“), а след това увенчах своята концепция за свободата с книгата си УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с поздазлавие „Източниците на достойнството, успеха и богатството“), която Ви е поданла в ръцете и заради която ми задавате тия въпроси. Ще спра и по този въпрос засега дотук.

И така, на трето място, ме питате: кои неща ограничават Свободата на Човека? Ще Ви отвърна ето така: външните условия на съществуване, обстоятелствата и пр., които могат да бъдат твърде разнообразни и крайно неблагоприятни, обикновено се отнасят към „пречките“ по пътищата на свободата, по които, така или иначе, всички вървим. Е, някои са в самото начало, двоумят се на кръстопътя, не знаят накъде да поемат и нямат смелостта да тръгнат по трудните пътища на свободата и затова, както правим ние, българите, се чешат по главата, не знаейки какво да предприемат; но други хора уверено вървят по тия пътища, защото са осъзнали, че посоката е вярната.

Та мисълта ми е: щом като в едни и същи, да речем, крайно неблагоприятни условия, пречещи на движението ни по пътищата на свободата, някои хора въпреки всичко надмогват пречките и изпитанията и постигат желаното, ала в същото време други хора не успяват да сторят това, излиза, че няма непреодолими пречки пред свободата при ония хора, които са така силно влюбени в нея, че такива съвсем няма да се уплашат при първите пречки и трудности, няма да се превърнат, както става при други хора, в злобни мърморковци, които, за да оправдаят собствената си неспособност да се борят, са склонни все да обвиняват за неуспехите си било „неблагоприятните обстоятелства“, било пречките, било ограниченията и пр. Но нали в същите условия други хора успяват? Какво излиза? Ами излиза, че ние самите сме главният и решаващ фактор на собствения си живот и съдба, а непредолими ограничения по пътищата на свобода няма. Всичко в този наш прекрасен свят, в който сме поставени от нашия Велик Създател, е устроено така, че човек има пълните шансове да се възползва о свободата си, т.е. сам да направи себе си свободен. И, както вече казах, мнозина успяват в това най-важно дело на живота ни.

Което и дава пример на останалите, че това не само е възможно, то е необходимо, то е съдбовна необходимост за нас, човеците. Щом си човек и държиш да си останеш такъв, си длъжен да станеш свободен, т.е. да освободиш себе си от оковите и дръзновено да тръгнеш по пътищата на свободата си. Защото да си човек, това значи да си свободен…

Ами да спра дотук. Дано не съм Ви отегчил. Постарах се да бъда пределно кратък и ясен. Ще ми е интересно да прочета как Вие сте въприели моите отговори. Всички Ваши възражения ще са ми особено полезни. Да се надяваме, и други хора ще се включат в дискусията ни. Приемете много поздрави от мен!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

 

Излезе от печат кн. 4 (8) от 2011 г. на философското списание ИДЕИ

ЗАБЕЛЕЖКА: Който желае да си купи този брой, нека да пише на имейла (намира се в КОНТАКТИ на блога). Книжката е отпечатана в ограничен тираж, побързайте с поръчките. Цена 5.00 лева. Страници 132. Корицата е от специална хартия (пергамент). Тази книжка всъщност е брой втори на БИБЛИОТЕКАТА към сп. ИДЕИ и съдържа монографията УЧЕНИЕТО ЗА ЧОВЕКА И ФОРМИТЕ НА ДУХА, автор Ангел Грънчаров; това, прочее, е текста на неговата дисертация, писана в периода 1985-1988 година.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

 

Хубава седмица желая на всички!

THE DOORS: Рeople are strange

(ОЩЕ >>>)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

 

Предлагам кратък 5-дневен курс за обучение на кандидат-президента Росен Плевнелиев в тънкостите на държавното изкуство

И тъй, ето, и тия избори минаха: у нас винаги всяко чудо е за три, най-много за четири дни. Знаете ли, на мен най-чудното напоследък ми е ето това, моля да вникнете в затруднението ми: не мога да разбера как става така, че народът успява да разпредели гласовете си точно и именно така, както са предрекли социологическите питии или оракули?! Не е ли чудно как става това, а, моля ви да ми помогнете, да ми обясните, че сам не мога да го разбера.

По същия начин навремето Ницше, ако не се лъжа, умуваше над това как става така, че всеки ден се случват толкова събития, че точно да запълнят страниците на вестниците, от първата до последната! Не е ли загадка това, как ще кажете? Но да оставим Ницшевото затруднение, а да обърнем внимание, моля ви много, да се концентрираме върху моето: как пък при това положение, когато много наши съграждани бяха насила отказани да гласуват поради дългите опашки пред избирателните секции, народът въпреки всичко успя да гласува абсолютно така, както вещаеха социологическите оракули, т.е. ний, гражданите, успяхме бляскаво да потвърдим онова, което предрекоха нашите така щедро платени социологически весталки?!

Страшен народ сме, няма спор: въртим, сучем, ала предсказанията на социологическите врачки успяваме да потвърдим до последната запетайка! Грешка немаме! Пак смаяхме света. Снощният резултат от изборите може да се охарактеризира с поговорката: „Пито – платено!“, толкоз! Колкото са ни платили, толкова и така сме гласували – няма да се излагаме я?! Ний, дами и господа, явно сме най-лесния за управляване народ, и това потвърдиха снощните резултати. Колкото си плати Боко на врачките, толкова му и гласувахме, ний сме изпълнителни, ний сме послушни, ний сме кротки и хрисими. Ний сме народ-мечта! (ОЩЕ >>>)

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

 

Моят репортаж за това какво видях и какво си помислих на митинга на БСП в Пловдив

В понеделник вечерта бях на митинг на БСП на Централния площад в Пловдив; оказа се, че това било националното откриване на кампанията. Предрешен и дегизиран подобаващо, за да не ме познае никой, както и подобава да прави враг на комунизма и шпионин на империализма като мен, моя милост тихо се промъкна на червеното сборище, за да черпи разузнавателна информация. Ето какво открих там и ето какъв ще бъде текста на моя доклад до ЦРУ, който ще представя тия дни:

Въпреки че добре организираната 120 годишна партия беше домъкнала с автобуси де що има комунист в околностите на Пловдив, та чак до Смолян, беше домъкнала, дето се казва, и куцо, и сакато, митингът, за мое щастие, беше твърде рехав. Ала другарите, добре инструктирани, се бяха разположили на групички горе долу на разстояние 2-3 метра от всяка, та да запълнят по-голяма територия – и да доставят радост на сърцата на гаулайтерите си, които стояха на трибуната. Фанал нос с ръка та да не се заразя от излъчвания в пространството трупен дъх на комунизъм се разходих из червената маса от хора на преклонна възраст, за да видя по-отблизо какво представлява този осъден на изчезване от самата история и от самия живот човешки вид. Ето какво констатирах.

Аз винаги съм се ужасявал от класическото лице на редовия комунист, на труженика и проповедника на комунистическата догма: изглеждат ми тия лица като да са направени от железо-бетон, те са сиви, квадратни някак си, с яки челюсти, а пък телесата на редовия комунист, както подобава, са добре хранени, и, както се казва на руски, са „тучни“ и угоени. Това видях и сега, промяна и в това отношение, разбира се, няма. Същите навъсени, злобни лица, интересното е, че усмихнато лице на комунист просто не се забелязва, а когато комунистът се опитва да се усмихне, се получава отвратителна и страшна гримаса, подобна на тази, в която е замръзнало лицето на ухиления съветски другар Волен Сидеров, кандидат за български президент, гледащо ни така приветливо от билбордовете, които са на всяка крачка из китното ни отечество. Разглеждах тия лица внимателно и колкото повече ги разглеждах, толкова повече усещах хладни тръпки на предусещан кошмар по гърба си. Представях си как щях да се чувствам, ако проклетата демокрация изобщо не беше идвала и тия другари още си бяха безразделни наши господари, въоръжени с пистолети и камшици. Прочее, на моменти чувствах, че призракът на комунизма си е съвсем жив, и тръпките се увеличаваха.

По едно време се улових в следните досадни мисли. Гледайки тия лица, установих пълната трагедия на днешния комунист. Лицата на другарите наоколо символизираха разни бюрократично-милиционерски „човешки“ типове. Ето оня примерно другар, стоящ с треперещи крака до другарката си пенсионерка, има лице, показващо, че този човек е роден положително да бъде началник на комунистически концлагер – или поне да бъде редови бияч в такъв концлагер. Драгата му другарка до него не можеше да не е злобна надзирателка в женското отделение на един образцов комунистически концлагер, на стените на който са изписани паметните сталинови думи: „Жить стало лучше, жить стало веселее!“. Оня там другар пък има лице, поразително приличащо на убиеца Гогов, и тоя човек, личеше си, имаше лице на масов убиец, силно депресиран че поради ненадейното идване на демокрацията не е могъл да изпълни предназначението си, именно, да убива с наслада. Ето един там пък има лице на циганина Шахо от един от наште концлагери, който с удоволствие е чупил черепи с тоягата си, но сега твърде много страда, че е безработен.

Прочее, когато другарите-оратори говореха за тежките условия за живот у нас в условията на демокрация, за жестоката безработица и прочие, разните Шаховци и Гоговци около мен въздъхваха скръбно и прочувствено, защото наистина заради идването на проклетата демокрация не са могли да изпълняват бляскавата си професия на масови убийци. Личеше си, че твърде много скърбят заради идването на един несмислен живот без концлагери и с някаква си там проклета свобода, развалила щастието им. Щастието и екстазът им, изпитвани в ония блажени комунистически времена, в които другарите можеха да разбиват с наслада черепа на имащия дързостта да заяви гласно какво мисли. Наистина страшно се е обезсмислил живота на тия хора в условия, в които няма концлагери, така приветливата едно време народна милиция е наречена полиция, а пък „Партията“ е принудена да се нарича „социалистическа“ и да се крие зад разните му там псевдоними като АТАКА, ДПС, МВР, пардон, ГЕРБ и прочие, и так далее.

Когато публиката видя на трибуната незабравимия майор Деянов от филма „На всеки километър“, е, лекичко понапълнял заради годините, който днес се е преобразил в „професор Данаилов“ – нищо че пише „сбогом“ със „з“, щом е наш, нема пречка да е професор, а пък и академик ще го направим! – публиката се разрева от неудържимо вълнение и овациите бяха дълги и нестихващи. Защото тоя човек символизираше ония романтични комунистически времена, в които „Партията“ без да се церемони, а направо с откоси от автоматично оръжие и с бомби громеше враговете на комунизма. „Ех, какви хубави времена бяха тогава?!“ – се четеше по лицата в една публика, съставена почти изцяло от замечтани началници на концлагери и от надзиратели-биячи, имали злия шанс да доживеят до демокрацията и свободата.

Това е най-важното, което констатирах на онзиденшния митинг на комунистите в Пловдив. Изводът ми е, че има голяма вероятност екзистенциалният тип „бияч в концлагер“, който е преобладаващ сред комунистите, да е започнал да се клонира и възпроизвежда дори и без да има концлагери, щом се среща толкова често, което е кошмарно. Другата възможност е тия другари да са станали вечни и безсмъртни, т.е. да не са способни вече на умиране, което, както и да го погледне човек, означава едно: че са вампирясали!

Като усетих, че нищо чудно да съм дошъл на нещо като вампирско сборище, замалко да се вкоченя от страх и веднага си обрах, дето се казва, крушите от площада, забравяйки дори това, че Лили Иванова щеше да пее накрая. Чух я после от спирката на автобуса пред Тримонциум, застанал на безопасно разстояние от червените вампири, които я аплодираха. Но то, прочее, може ли човек да се спаси някога от вампири?! Иска се много чесън, светена вода и… дървени колове. Ама да не фантазирам сега, червените вампири са особена порода, за тях явно са безопасни даже тия средства за отбрана и защита.

Хайде стига съм писал, ами да спирам и да се оттеглям. Желая ви хубав ден! И моля да ме извините, че ми се наложи да пиша тоя скръбен некрофилски текст, ала нали съм хроникьор на случващо се, та нямаше как, наложи се да го напиша…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

 

Какво е да си истински мъжкар?

Г-н Радан Кънев е написал поучителен и много реалистичен текст, носещ заглавието Мъжкари, който ви съветвам да прочетете непременно; понеже в блога му няма бутони „Харесвам!“ или „Препоръчвам!“, ми се налага да напиша ето това кратко представяне. Прочее, ето поне началото на коментара на Р.Кънев:

От известно време сме ощастливени от новината, че в България имало мъжкари – Ицето Стоичков и неговите приятели от МВР, пардон, ГЕРБ.

По-късно разбрахме какво е да си мъжкар.

Мъжкарско е да слушаш концерти на Веско Маринов, докато държавата ти гори.

Мъжкарско е да си пиеш кафето и да подкрепяш Йордан Лечков – с присъда, още осем висящи дела, спрени еврофондове заради корупционен модел на обществени поръчки. Вече два пъти компрометирал изборите в Сливен с масово купуване на гласове…

Мъжкарско е да подкрепяш Кирил Йорданов във Варна и да го обявяваш за пръв приятел. С надеждата, че ще си припишеш победа, спечелена с купени гласове…

И така нататък, ако някой се интересува по-подробно какво е в нашенски условия да си мъжкар, може да прочете на пособеното място. Моя милост пък написа там ето този текст:

Мъжкарят явно е нещо много повече от пич, т.е. е пич на квадрат, предполагам. Пичът, знайно е, е нещо много повече от тарикат, а тарикатът е кандидат-пич. Мъжкар на мъжкарите, знае се, е само Бойко Борисов, он, следователно, е мъжки мъжкар, докато другите мъжкари не е сигурно дали са точно такива.

Путин – с извинение – също е мъжкар на мъжкарите, сиреч, е вайвода на руските кагебистки мъжкари с лично състояние, измерващо се с числа, съдържащи поне девет нули. Бойко и Путин са едно и също нещо, а пък Гоце е нашият Медведев, само че него би следвало да го наричаме не Медведев, а „Вълчицин“, понеже е прочут с това, че е първият човек на тази планета, който си отглежда вълчица в домашни условия. Може да го наречем Козлов-Архаров. Не заслужава да бъде провъзгласен дори за пич, щото се преструва на интелигент, сиреч, на мухлю. Интелигентът, сиреч завършеният мухльо, е противоположност на пича, мъжкаря и тариката. Правя това уточнение, за да се разбере още по-пълно възвишеността и онтологичното превъзходство на мъжкарите и на мъжкарството – и на техните по-долни нива.

А пък пичовете, да не говорим за мъжкарите, требе, следователно, да са хептен прости, ала и хитри. Като се замисли човек май званието мъжкар в истинския смисъл на тази дума го заслужават само Боко и Стоичков, а свитата около тях се състои тук-там от пичове, но най-много са тарикатите. Тарикатът требе да направи много тарикатлъци за да се възвиси до нивото на пич, а пък пичът израства до мъжкар в най-редки случаи и при най-благоприятно съчетание на звездите.

Сред нашите останали звезди (и неполитическите) повечето предимно са противоположното на мъжкар, точната дума за което ме е срам да кажа, камо ли пък да я напиша. Нацията ни като цяло се състои предимно от кандидат-тарикати и тарикат-пичове, които си мечтаят да станат подобни на Мъжкаря на мъжкарите…

Хайде да спра дотук, щото май взех да се повтарям. Постът на г-н Кънев ми хареса, дори нещо повече, вдъхнови ме да напиша горното, ама понеже съм капнал от умора – имал съм 8 поредни учебни часа! – май не се получи нищо. За което моля за извинение…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.