Оттук нататък ще спазвам няколко правила:

• да откривам непосредствено изплуващи в душата въпроси;

• да търся „екзистенциалната пълнота“ („истината на живота“ – такава, каквато се чувства от самия жив човек) и онова, за което тя намеква;

• да се предпазвам от това да превръщам човека, себе си, в „предмет“ (в „обект“, проста представа), за да не изгубя така желаната, така нужната ми непосредственост;

• да не се дистанцирам от „жизнената даденост“, от самата непосредственост на човешкото, каквото то непринудено и спонтанно ми се явява;

• напротив, да се опитвам да се „сливам“ и овладявам от търсената „истина на съществуването“, заради която правя всичко;

• да не губя свободата си, да не се обременявам с „примислени“ теоретични конструкции, които ме отдалечават, а не ме приближават до човешката и жизнената даденост и нейната достоверност;

• да търся само „на-личното“, единствено „на-личността“, всичко друго не ме засяга особено и затова се отказвам от него;

• да говоря (пиша) „човешки“, т.е. съвсем естествено, просто, ясно, изцяло разбираемо от всеки; да не пробуждам безразличие към казаното, напротив, да ангажирам и стимулирам отделните съзнания към собствени търсения и достижения; да не давам „рецепти“, готови отговори;

• да избягвам пределната категоричност на „абсолютните истини“, т.е. само да очертавам динамичния кръг на разполагащите се в него човешки истини, които отговарят на „раз-личността“ на човешките същества;

• да посочвам най-вече и само възможности за решение, алтернативите, към които този или онзи е свободен да се приобщи съобразно себе си;

• да не бъда прекалено „рационален“, да не се стремя да убеждавам с аргументи, а да се опитвам да внушавам, да „заразявам“ душите с онова, което в непосредствените актове ми се е открило

• и, накрая, да намеря възможно най-кратката форма на изразяване, деликатно да преодолявам объркаността и сложността, по-скоро да помагам човек сам – на основата на казаното – да преодолява собствената си обърканост.

Тези изисквания просто са ми жизнено необходими, без спазването им всичко отново би се изродило до онова, срещу което „възроптах“ съвсем справедливо. Но това са и трудни за спазване правила, към които тук трябва да прибавя още едно, по-специално: оттук-нататък да говоря и пиша само в „аз-формата“, пределно да избягвам прословутото „ние“, което е напълно неподходящо, подвежда, пречи на изразяването на смисъла, „разводнява“ израза, явява се, накрая, признак за безчестие и безотговорност.

Надявам се, всеки разбира защо е необходимо да пиша така, т.е. защо това не е проста суетност, а е израз на „същината на самата работа“.

И така, да тръгна по своя път…