“Кой съм аз?” - защо питам така? “Аз съм аз!” - има ли нещо за питане? Уж всичко е ясно, но дали е случайно, че отвреме-навреме или дори по-често пред мен се изправя този въпрос: “Кой съм?”? Нима някой друг се пита същото, каква е тази моя странност? А ако се опитам да отговоря - какво ли бих могъл да кажа? “Нищо” - тъп отговор на един също такъв въпрос…

“Аз съм нищо!” - какво е пък това? “Аз съм нищото, което може да бъде… всичко!” - какъв “остроумен” отговор?! Е, все пак е нещо, не е като да мълчиш и да немееш. “Аз съм нищо, но аз съм и всичко - поне за мен самия” - може ли да мисля така? За мен самия аз съм всичко на този свят - или поне съм “много”, “най-многото” - така ли е?

Действително, ако мен ме няма, то и нищо друго няма да има - за мен самия, разбира се. В този смисъл като че ли правилно казах: “аз за себе си съм всичко”. Има, естествено, и други “важни” неща, но аз, така да се каже, съм “най-важното”, единствено по рода си, незаменимо.

Ето там срещу мен стои някой друг. Той за себе си е едно “аз” - същото, каквото съм и аз за себе си. Ние двамата поотделно сме две “аз”, нещо като… “два свята”, настръхнали един срещу друг, “гледащи се под вежди”. Но, да речем, изведнъж ни хрумне “да експериментираме”: той да стане “мене”, а аз - “него”, един вид “да се разменим”, да си сменим “азовете”. Искам да кажа, че “той” става “аз”, а “аз” - “той”. И какво ще излезе от това? Нищо: аз пак ще съм си аз, а той - той. Нищо не се е променило. А дали няма да стане така, че аз съм… влязъл в неговото тяло, а той - в моето? Все едно, че сме си сменили “кожите” - възможно ли е това? Глупости, та нали той със своето “аз” ще замъкне всичко, включително и тялото си?! Нали и моето тяло е принадлежност на моя “аз”? Тогава какво би станало с нашия експеримент? Нещо като… “подухване на вятъра”, при което аз мълниеносно бих заел неговото “място”, а той, по същия начин - моето. Но как е възможно да се занимавам с такива глупости? Срамота, не е лошо да се стегна малко…

Аз съм някой - какво значи това? “Ня-кой” - какво ли е скрито зад тази дума?

Питам “кой си?”, отговарям: “някой”. Интересно - ако запитам “кое е това?”, имайки пред вид… дървото пред мен, никога не мога да отвърна: “Някой”, ще кажа - “нещо”. За мен обаче, надявам се, никой не може да отговори “той е нещо”, аз винаги съм “ня-кой”. Наистина, ако ме нарекат “нещо”, а не “някой”, аз ще се почувствам дълбоко обиден, все едно че са ме нарекли “дърво”. Или “маса”, да речем. Аз съм някой! - нима не звучи гордо?! Питат “кой?”, отговаря им се: “някой!”. Звучи внушително, един вид… “голяма работа е той!”. Всеки един човек, вероятно, е “някой”, независимо “какъв”. “Какъв” е второстепенно, незначително, важното е че си “някой”. Той е някой, е- хей! Е, могат да кажат: “той е никой”. Звучи обидно, нали? Прилича на “той е едно нищо!”. Дали обаче нямат някакво основание? Дали този, който са нарекли, осмелили са се да нарекат “никой”, няма… заслуга за това? Изглежда той е станал такъв “някой”, който можеш да си позволиш да наречеш “никой”. А обаче няма да допусна това. Както си искат да ме наричат, важното е, че аз в моите очи съм “някой”. При това “много важен”, “най-важния”, “изключителния”, “на никой не приличащия” и т.н. И ще бъда прав: друг като мен, същия, на тази земя няма! Аз съм единствения, за който мога да кажа “аз”! Малко ли е това?

Оказа се, че “много съм знаел за себе си”: я какви ги наприказвах?! “Аз съм…” наистина звучи “много тежко”. Това “съм”, прибавено към “аз”, увеличава “тежестта”. Един камък никога няма да може да каже “аз съм”. Но аз мога и го казвам непрекъснато. Излиза, че имам някакво специално предимство пред “другите неща”. Аз съм (и те, разбира се, са, но за мен!), а те “за себе си” не са. Те не знаят, че са, а аз зная. Тази котка тук “е”, но на нея не й пука за това. За нея би било същото и да не е, все й е едно, по очите й личи. Тя е само затова, защото аз съм благоволил да каже “е”. Само защото аз съзнавам, че тя е. За “себе си”, казах, котката нищо не знае и й е все едно дали е, или пък не е. Същото е и с камъка, вероятно същото е и дори с това безжалостно слънце, което пече, без да знае защо. А аз се грижа “да зная” и “чувствам” и заради него - и поради това се крия в прохладата на тази сянка, откъдето лукаво му се присмивам. Нищо че е толкова голямо и високо, аз и него превъзхождам. А съм повече и от слънцето: то за мен пече оттам! Аз съм “повече”, нищо че съм, всъщност, една “прашинка”, “невидима с просто око” - в сравнение с него. Но нали окото, кое-то вижда, е моето? В това мое “съм”, различно от всичко останало, изглежда е скрита загадката. Всичко произлиза оттук…

“Съм”, “си”, “е” - думички, в които, струва ми се, се крие грамаден, потискащо колосален смисъл. “Съм” значи “ето ме”, “съществувам”, “има ме”, “налице съм”, “тук е моето аз”. Моят език почти нищо може да изрази ако ги няма магическите думи “съм”, “си”, “е”, “сме” и т.н. “Съм” значи “живея”, “съм” значи също “раз-личен съм от всичко друго”, “реален съм”, “съобразявайте се с мен, защото ида!” и т.н.

Оказва се, че това “съм” е неизчерпаемо по смисъл, ако някога имам време и “настроение”, ще продължа да се вглъбявам в него. Но нали всекидневно аз най-вече само това правя: неотстъпно да “съм”, да ме има, да съм налице, тук и сега. Какво има повече да умувам: най-важното е, че съм!

(Следва)