1.Кой съм аз?
„Кой съм аз?“ – защо питам така? „Аз съм аз!“ – има ли нещо за питане? Уж всичко е ясно, но дали е случайно, че отвреме-навреме или дори по-често пред мен се изправя този въпрос: „Кой съм?“? Нима някой друг се пита същото, каква е тази моя странност? А ако се опитам да отговоря – какво ли бих могъл да кажа? „Нищо“ – тъп отговор на един също такъв въпрос…
„Аз съм нищо!“ – какво е пък това? „Аз съм нищото, което може да бъде… всичко!“ – какъв „остроумен“ отговор?! Е, все пак е нещо, не е като да мълчиш и да немееш. „Аз съм нищо, но аз съм и всичко – поне за мен самия“ – може ли да мисля така? За мен самия аз съм всичко на този свят – или поне съм „много“, „най-многото“ – така ли е?
Действително, ако мен ме няма, то и нищо друго няма да има – за мен самия, разбира се. В този смисъл като че ли правилно казах: „аз за себе си съм всичко“. Има, естествено, и други „важни“ неща, но аз, така да се каже, съм „най-важното“, единствено по рода си, незаменимо.
Ето там срещу мен стои някой друг. Той за себе си е едно „аз“ – същото, каквото съм и аз за себе си. Ние двамата поотделно сме две „аз“, нещо като… „два свята“, настръхнали един срещу друг, „гледащи се под вежди“. Но, да речем, изведнъж ни хрумне „да експериментираме“: той да стане „мене“, а аз – „него“, един вид „да се разменим“, да си сменим „азовете“. Искам да кажа, че „той“ става „аз“, а „аз“ – „той“. И какво ще излезе от това? Нищо: аз пак ще съм си аз, а той – той. Нищо не се е променило. А дали няма да стане така, че аз съм… влязъл в неговото тяло, а той – в моето? Все едно, че сме си сменили „кожите“ – възможно ли е това? Глупости, та нали той със своето „аз“ ще замъкне всичко, включително и тялото си?! Нали и моето тяло е принадлежност на моя „аз“? Тогава какво би станало с нашия експеримент? Нещо като… „подухване на вятъра“, при което аз мълниеносно бих заел неговото „място“, а той, по същия начин – моето. Но как е възможно да се занимавам с такива глупости? Срамота, не е лошо да се стегна малко…
Аз съм някой – какво значи това? „Ня-кой“ – какво ли е скрито зад тази дума?
Питам „кой си?“, отговарям: „някой“. Интересно – ако запитам „кое е това?“, имайки пред вид… дървото пред мен, никога не мога да отвърна: „Някой“, ще кажа – „нещо“. За мен обаче, надявам се, никой не може да отговори „той е нещо“, аз винаги съм „ня-кой“. Наистина, ако ме нарекат „нещо“, а не „някой“, аз ще се почувствам дълбоко обиден, все едно че са ме нарекли „дърво“. Или „маса“, да речем. Аз съм някой! – нима не звучи гордо?! Питат „кой?“, отговаря им се: „някой!“. Звучи внушително, един вид… „голяма работа е той!“. Всеки един човек, вероятно, е „някой“, независимо „какъв“. „Какъв“ е второстепенно, незначително, важното е че си „някой“. Той е някой, е- хей! Е, могат да кажат: „той е никой“. Звучи обидно, нали? Прилича на „той е едно нищо!“. Дали обаче нямат някакво основание? Дали този, който са нарекли, осмелили са се да нарекат „никой“, няма… заслуга за това? Изглежда той е станал такъв „някой“, който можеш да си позволиш да наречеш „никой“. А обаче няма да допусна това. Както си искат да ме наричат, важното е, че аз в моите очи съм „някой“. При това „много важен“, „най-важния“, „изключителния“, „на никой не приличащия“ и т.н. И ще бъда прав: друг като мен, същия, на тази земя няма! Аз съм единствения, за който мога да кажа „аз“! Малко ли е това?
Оказа се, че „много съм знаел за себе си“: я какви ги наприказвах?! „Аз съм…“ наистина звучи „много тежко“. Това „съм“, прибавено към „аз“, увеличава „тежестта“. Един камък никога няма да може да каже „аз съм“. Но аз мога и го казвам непрекъснато. Излиза, че имам някакво специално предимство пред „другите неща“. Аз съм (и те, разбира се, са, но за мен!), а те „за себе си“ не са. Те не знаят, че са, а аз зная. Тази котка тук „е“, но на нея не й пука за това. За нея би било същото и да не е, все й е едно, по очите й личи. Тя е само затова, защото аз съм благоволил да каже „е“. Само защото аз съзнавам, че тя е. За „себе си“, казах, котката нищо не знае и й е все едно дали е, или пък не е. Същото е и с камъка, вероятно същото е и дори с това безжалостно слънце, което пече, без да знае защо. А аз се грижа „да зная“ и „чувствам“ и заради него – и поради това се крия в прохладата на тази сянка, откъдето лукаво му се присмивам. Нищо че е толкова голямо и високо, аз и него превъзхождам. А съм повече и от слънцето: то за мен пече оттам! Аз съм „повече“, нищо че съм, всъщност, една „прашинка“, „невидима с просто око“ – в сравнение с него. Но нали окото, кое-то вижда, е моето? В това мое „съм“, различно от всичко останало, изглежда е скрита загадката. Всичко произлиза оттук…
„Съм“, „си“, „е“ – думички, в които, струва ми се, се крие грамаден, потискащо колосален смисъл. „Съм“ значи „ето ме“, „съществувам“, „има ме“, „налице съм“, „тук е моето аз“. Моят език почти нищо може да изрази ако ги няма магическите думи „съм“, „си“, „е“, „сме“ и т.н. „Съм“ значи „живея“, „съм“ значи също „раз-личен съм от всичко друго“, „реален съм“, „съобразявайте се с мен, защото ида!“ и т.н.
Оказва се, че това „съм“ е неизчерпаемо по смисъл, ако някога имам време и „настроение“, ще продължа да се вглъбявам в него. Но нали всекидневно аз най-вече само това правя: неотстъпно да „съм“, да ме има, да съм налице, тук и сега. Какво има повече да умувам: най-важното е, че съм!
(Следва)
hristo каза
куп празни приказки – отказва ме да чета статиите нататъка… Това ли „е“ философията … имам си една такава в главата, а времето за съжаление „е“ ограничено, така че…
Ангел Грънчаров каза
А не допускаш ли възможността ти самият да не разбираш?! Щото този, който не разбира, нему се чини, че написаното е „куп празни приказки“. За да не ти изглеждат празни, в съзнанието ти трябва да се роди смисъл, т.е. трябва да опиташ да схванеш. Без това условие никакъв смисъл не може да се асимилира…
hristo каза
Допускам, но какъв е тогава смисълът на написаното? да го разбере този, който вече го разбира?
Ангел Грънчаров каза
Не, смисълът е да помогне на този, който иска да разбере…
hristo каза
Да, прав си тук, съгласен съм!