Смятам, че всяко нещо, погледнато от определен ъгъл, може да ми хареса. При мен всичко зависи от позицията, от която гледам на нещата, а също и от “разположението на духа”, от настроението ми.

Искам да кажа, че не може да има неща, които “безусловно се харесват”. А ако има, то това не може да важи за мен. Защото харесването, струва ми се, е конкретен акт на “тази” душа и личност, при който тя не губи, напротив, потвърждава свободата си. Затова “харесвано изобщо” и “по принцип” за мен не съществуват. Дори и “най-желаните неща” при определена душевна нагласа може да не ми харесат. Аз не съм “автомат”, действащ по предварително заложена схема…

Затова да правя “списък на харесваните неща” е безсмислено. Мога да кажа само това, че има по-голям шанс да ми хареса онова, което отговаря на някои мои изисквания. Например, харесват ми особено нещата, които оценявам като красиви. Нещата, в които улавям ясно изразена или пък по-загадъчна красота. Изглежда съм “естет”, щом като за себе си твърдо зная, че сърцето ми винаги трепва когато съзре в дадено нещо красота. Когато възприема нещо като красиво, съм готов “в огъня да вляза за него”.

Ето че възниква въпросът “А що е красота?”, на който съм длъжен да отговоря (след малко ще опитам). Също така ми харесват “приятните неща”, т.е. нещата, от които ми става приятно. Това обаче не значи, че “приятното” за мен съвпада с “красивото”, въпреки че и приятното предизвиква в душата ми емоции от същия род. Изглежда за да бъде нещо красиво не е достатъчно да е само приятно, а наред с това трябва да е и… “нещо повече от това”.

Общо взето “харесваните”, “красивите” и “приятните” неща имат способността да будят в душата ми вълнение, трепет, възбуда, желание, възторг. Те в никакъв начин не могат да ме оставят безразличен, “бездушен” и безчувствен, те по странен, необясним начин силно ме привличат и ангажират. Смятам, че голямата част от очарованието, което предизвиква у мен животът, безусловно се дължи на красотата, която намирам “разпръсната” в него (и в. . . “нещата от живота”!). Аз твърде много се впечатлявам от красотата, търся я, радвам й се, опитвам се да се прониква от нея и така да направя и всекидневието си красиво. За добро или за лошо, така е…

Има всякакви красиви “неща”, по-скоро неща, които са способни да будят у мен чувството за красота. Такива са най-вече “прекрасните индивиди” сред хората, такива са някои животни (и дори по-голямата част от животните!), “природни обекти” (местности, реки, полета, планини, морето!), накрая, произведения на човека и изкуството.

Всяко красиво нещо според мен излъчва своя уникална и несравнима красота, не виждам какво общо може да има, например, между… красивата жена и красивия кон (кобила!). Всяко красиво нещо дължи красотата си, изглежда, на това, че не прилича, не съвпада с никое друго, т.е. в основата на красотата стои раз-личността. “Репродуцирането” на красивите предмети или дублирането им разваля чувството за красота, което се крепи на усещането за уникалност и несравнимост.

Например статуята на Давид, безспорно, е красива, но ако пред мен сложат две статуи на Давид (едната оригинала, а другата съвършено нейно копие), то ефектът мигом ще се “изпари”. В такъв случай душата се “разцентрова” и отклонява от съзерцанието на чистата красота; тя се увлича от… подобието, а това са “глупости”, които убиват въздействието.

Дори и природата лукаво си позволява понякога такива шеги, вероятно с дълбок умисъл: когато, да кажем, до красивия младеж застане неговия брат-близнак, в присъстващите възниква чувство на объркване. Те усещат, че “тук нещо не е наред” или пък “че не е възможно толкова да си приличат” и т.н., което вече няма връзка с чистото възприятие на красотата. (А какво ли пък ще е състоянието на девойката, влюбила се в красивия младеж, когато бъде поставена в същата ситуация?!) Възприятието на чистата красота се засилва от усещането за “безподобност” и различие, поради което съм склонен да мисля, че истински красивото е такова тъкмо заради ясната си индивидуалност, т.е. заради това, че е единствено на този свят.

Възхитителното разнообразие на съществуващото е почвата за появата на толкова красота в този свят красиви са “изключенията” от общото и общността, от “приличността”, посредствеността и “типичното”.

Например голяма глупост е някой да каже, че красиво е… самото общество, не човекът, не “този” или “онзи” човек! Затова ако всички хора бяха еднакви, то тогава никой от тях нямаше да е красив. Колкото са по-неразличими дадени човешки лица, толкова те са по-некрасиви…

В съответствие с казаното е много трудно да се допусне, че красотата се дължи най-вече на “пропорцията”, на “съвършеното съотношение на частите” или пък на спазването на някаква загадъчна “формула на красотата”, която дори имала геометрически израз. Подобни разбирания се дължат на неизразимостта на красотата, на неспособността на нашия ум да я “обясни”, да намери нейната “причина”. Природата не “фабрикува” по типов начин красивите си “произведения”, а за всяко красиво нещо е отделила специално внимание и особени старания. И само така тя създава шедьовър, нещо несрещано и точно затова така привлекателно, пробуждащо неизразим трепет в душата. Всеки разбира, респективно, че “типовите продукти” и “фабрикуваните неща” точно затова са некрасиви, независимо дали са човешки създания, природни предмети или същества или пък дори дела или постъпки. (За отбелязване е, че почти нищо в природата обаче не се повтаря напълно!) За мен поне е така…

Това, че има красота на този свят е достатъчно; на мен това ми стига: за да живея с увлечение и дори с ентусиазъм. Ако в добавка към него красотата бъде “обяснена”, то това едва ли нещо ще промени.

На красотата аз “се оставям”, а не се дистанцирам от нея в някакви абсурдни опити да я обясня. Считам, че обясненията разрушават великото тайнство на красотата, нейната величествена неизразимост…

(Следва)