Усещането, че съм различен, че съм свободен в решенията и в постъпките си, увереността ми, че държа на себе си, на своето достойнство, ми дават правото да смятам, че съм личност. Аз разбирам личността като онова, което има свое лице, своя душевно-телесна “физиономия” и свой оригинален възглед за живота, за своето място в него.

Личността според мен е същност на раз-личността (не на “при-личността”!), от което следва, че индивидуалността е ми е онова, което ме прави личност в истинския смисъл. От това следва, че има безкрайно разнообразие от личности, а също и че ценното между и в тях е различното, а не “общото”, “еднаквото”, “без-личното”. Богатството на човешките същества (именно като човешки същества!) се дължи на различията помежду им, ако бяхме еднакви, то тогава щяхме да бъдем неимоверно ощетени и бедни, а също и прекалено… скучни…

Затова и аз не се стремя да “подражавам” някому или да приличам на този или онзи, аз само се опитвам да разкрия себе си, бидейки верен единствено на самия себе си, не на някой друг. Ползвайки се от свободата си, аз имам възможността да “правя” себе си по най-добрия начин, да търся и да постигам своята самобитност, да съхранявам усещането си за уникалност, за самоценност.

Не ме е страх от моята раз-личност, не се опитвам да я прикривам, не се стремя да бъда “като другите”, аз намирам ориентирите за своето развитие и “разгръщане” единствено в себе си. От това следва, че уважавам раз-личността на другите и самото им право да бъдат различни, не ги “меря според моята мяра” (това е признак на ограниченост, а другото - на личностна “широта”!), а също очаквам и те да ме възприемат по същия начин. Не харесвам “нагаждачите”, които винаги са готови да пожертват себе си заради другите и заради временната полза, смятам, че така те погубват личността си. Аз не искам това да ми се случи, но нека те да живеят живота си както искат… само да не ми се месят и да ме оставят и аз да живея както намеря за добре.

Тъй като държа на личността си, а също е понеже търся у другия най-вече неговата личност, то аз съответно не обръщам особено внимание на “колективите”, на групите, в които хората се сливат не защото са различни, а защото си приличат, тоест защото са безлични. Колективистично-безличният тип човек носи в себе си нещо “стадно” и нечовешко, а това ме изпълва с възмущение: човекът не заслужава такава участ, той не бива да бъде принизяван до такова ниско ниво. На тези, които си го позволяват, ми се иска да кажа: “Какво направихте с човека у себе си, как можахте да го погубите?”, макар че разбирам, че те това няма да го проумеят. Сред “масовия човек” са разпространени съвсем друг род представи, например според тях “колективът” им дава усещането за сила, за “защитеност”, а също и за безотговорност (там, където не се цени свободата, се намества безотговорността).

Аз обаче смятам, че те се “сродяват” и обединяват не за друго, а защото “всеки за себе си” при тях е прекалено слаб, всеки от тях усеща, че сам по себе си нищо особено не представлява, поради което само когато са много при тях възниква илюзията че са силни (понеже се опират на солидарността на “масата”, на “стадото”). Аз обаче сам за себе си съм достатъчен и затова мога да общувам само с индивиди-личности, които също така излъчват самодостатъчност, индивидуалност, сила, способност да бъдат себе си и да държат на свободата си. Този за мен е критерия за човечност: който изявява себе си като свободен, който (поради беззащитност!) не се нуждае от колектива и стадото, който, следователно, е от моя “ранг”, той заслужава моето уважение. Накратко казано, само свободният е индивид и личност, а в “стадото” всички са несвободни, самолишили се от свободата си, тъй като са я “подарили” на общността - и точно поради това са само безлики и дори безчовечни… екземпляри.

Щом съм личност (а за мен усещането че съм личност ми е напълно достатъчно основание за “истинност”!), аз ценя личностните прояви: за мен е толкова трудно да бъда безличен колкото за безличния е трудно да бъде личност. Личността може да бъде оценена като личност само от друга личност. Ето защо много ми е коствало това желание да бъда личност в едно общество, в което се цени не личността, а тъкмо без-личността, масата, колектива, стадото. Да бъдеш личност у нас е прекален лукс, който не ти прощават, за който всекидневно ти отмъщават. Не съжалявам обаче за това, че продължавам да се боря за правото си да бъда личност: аз няма да предам най-ценното у себе си, изворът на всички мои богатства…

Не смятам, че другите са тези, които трябвало да кажат… аз личност ли съм. Питате някой: “Ти личност ли си?”, и той скромно мълви: “Не знам, нека другите да кажат!”. Един вид “те по-добре ги разбират тези работи!”, “Те са критерия!”, “Те за мен са всичко и аз изцяло завися от техните преценки!” и пр. Такъв един отговор е признание за безличност, с такъв отговор безличните “подкупват” колектива и той, размекнат от “братска солидарност” и от милозливост категорично заявява: “Той е от нашите, той с нищо особено не се отличава, той с нищо не ни превъзхожда, той не предизвиква нашата завист, той е безличен точно толкова колкото сме и ние, значи той е… личност!”.

Когато се чака другите да кажат дали ти си личност, другите всъщност точно това казват когато благоволят да кажат “той е личност”. Ето защо “колективите” предизвикват само презрението ми. Ето защо смятам, че ако си личност, то неминуемо си индивидуалист. Това не е “лоша дума”, също като не е лоша дума и думата егоист. “Ego” значи “аз”, нима е лошо да държиш на своя аз, себе си да поставяш над всичко друго, това последното нима не е най-естественото?!

Здравият егоист, държейки на своето аз, на своята личност, се отнася към аз-а на другите личности по същия начин, цени го толкова, колкото цени и собствения аз: като “аз” ние сме равноценни. Но ако пренебрегваш собствения аз, как тогава ще можеш да оцениш по достойнство и аз-а на другия човек?!

Общо взето у нас всичко е объркано, всичко е наопаки, всяко нещо не е на своето място: комунизмът успя да изопачи всичко. Дошло е време всяко нещо да заеме своето си място: трябва да изкореним без жалост комуналността и комунизма от нашите души…

(Следва)