Дали е вярно, че “човекът е такъв, какъвто иска да бъде”? Значи ли това, че аз съм това, което съм искал да бъда? А ако съм неудовлетворен от себе си, то мога ли да стана това, което искам?

Как обаче става така, че започвам силно да искам нещо, толкова силно, че то неминуемо някога ще бъде? Как да разбера защо искам точно тези неща, а в същото време не искам някои други? Как избирам какво да искам? Зависи ли искането ми от моето съзнание и… желание? Прекалено много въпроси, всичко е така объркано…

Аз изхождам все пак от себе си когато искам, тоест “каквото човек е, това той и иска”. Не възниква ли обаче някакъв омагьосан кръг: аз искам според себе си и съм това, което искам? Моето “съм” съответства на моето “искам” - и “искам” съответства на това, което съм, така ли е? И не е ли това най-естественото?

Но човек иска това, което няма, нали? Болният иска здраве, дебелакът иска да е слаб… Човек иска онова, което му липсва или недостига, от което изпитва нужда, потребност - за да “допълни” себе си, за да постигне “хармонична цялост”, пълнота.

Ясно е, че това, с което искам да допълня себе си, по някакъв начин се съотнася с това, което съм, с онова, което трябва да допълня. Би трябвало, общо взето, човек да се стреми към “органична цялост”, към “липсата на недостиг”, към постижимата пълнота от качества и способности. Искаме това, което нямаме, но въпреки това онова, което искаме, зависи от това, което сме - което съм (защо ли го казах в омразното “множествено число”, в прословутата “вежлива форма”?!). Тъпият човек обаче дали ще поиска ум, остър ум - едва ли, ако го искаше, той вече нямаше да е тъп. В някакъв смисъл не можеш да искаш онова, което нямаш, което не разбираш, което ти е чуждо, от което си ограден със стена - тогава?

Аз самият “в едната си част” съм, съществувам актуално като даденост, като онова, което съм искал и на тази основа съм постигнал. Но “в другата си част” аз още съм “нестанал”, още съм “неслучил се”, аз един вид съществувам само като “проект” за онова, което не съм, но искам да бъда, стремя се да бъда и - ако съм достатъчно настойчив - неминуемо ще бъда. Тази моя “половинка”, на която все още ми предстои да придам “битие”, съществуване, е тъкмо онова, което искам, и което ми предстои да сътворя. Същевременно приближавайки се към реализирането на своя проект (проект на мен самия), аз вече не съм същия, аз променям самия себе си, значи желаното е в състояние да “преформира” действителното.

Това например значи, че в момента, в който аз “възжелая” повече да не лъжа, аз със самото това съм престанал да бъда лъжец “наполовина”, остава само да се случи и другата “половина”, тоест наистина вече да не лъжа, да престана да лъжа, да не употребявам лъжи в действителните си отношения. Ето затова е много важно какво човек иска, поискал ли си нещо истински, то с това пожеланото вече наполовина е придобило реалност, то е на път да стане.

Мога ли в такъв случай да кажа точно какво искам?

Искам твърде много неща, което показва, че аз съм далеч от “съвършенството”, от една страна, а също и че моят “хоризонт” е по-широк, един вид аз съм “широко скроен” като личност (аз самият обаче съм си и “крояча”, и “шивача”, и дори… “тъкача на платове”!). Казах, че в основата на исканията ми стои неудовлетвореността от самия себе си, която често чувствам. Аз не съм изцяло доволен от себе си, самодоволството като състояние ми е напълно непознато.

Това, че понякога се гордея със себе си, не е самодоволство: някаква моя проява или някое мое качество ме карат да изпитвам гордост, но в същото време и “като цяло” аз не съм удовлетворен от себе си човек, който нищо повече вече не иска. Едва ли някога ще достигна положение, в което да мога да заявя: “Аз постигнах всичко, нищо повече не искам!”. Ако това, да допуснем, ми се случи, то тогава за какво ли по-нататък да живея?! Да се радвам само на себе си?

Да се наслаждавам на себе си, но своето “съвършенство”? “Достигнах предела”, “изкачих върха”, “аз съм върхът!”, “няма нещо по-добро, което да мога да желая!” - не вярвам че някога ще мога да заявя това. Моето безпокойство относно мен самия, относно онова, което искам да бъда, никога няма да престане. Ако престане безпокойството ми, ако угасне моя копнеж по “висшето”, “доброто”, “красивото”, “истинното”, “святото”, то аз наистина вече съм станал… “свършен човек”. Не “съвършен”, а “свършен”, има съществена разлика!

Ето защо приемам, че живея за да постигна “непостижимото”, да хвана “неуловимото”, да търся онова, което няма да намеря. Изпълва ли ме това с усещане за абсурдност, в това ли се крие абсурда на моето съществуване? Не, напротив, смятам, че истината е в “търсенето”, не в “намирането”. Прелестно е да търсиш, да си на път, прелестта е в копнежа и в страстта, в изживяването на един неутолим порив, в живота като влечение, в “частичните постижения”, които дават усещането, че можеш и т.н. Животът няма да свърши с мен, тогава защо аз трябва да бързам да свърша преди него?! Глупаво е, категорично е прекалено тъпо!

Ето защо, надявам се, моето “искам да бъда” вечно ще ме съпровожда, аз няма да се откажа от него. В него аз виждам някаква необяснима “жажда за битие”, която нищо не може да утоли. В края на краищата аз съм човек, а не бог, това е главното.

(Следва)