19.За какво съм загрижен?
Моята загриженост не се определя от “конкретен дразнител” или повод, тя е разпръсната във всекидневието ми и ме съпровожда неотменно. Затова не мога да кажа “за какво” или “от какво” съм загрижен най-много или най-често.
Дали пък не мога да констатирам, че аз самият като съществуване (като съществуващ!) съм грижа и безпокойство? Вероятно мога, поради което излиза, че спокойствието и безгрижността, макар и “желани”, са ми съвсем непознати. Грижата ме гризе подобно на червей, аз от нея не мога да се избавя - нали и не може да бъде иначе?
Аз съм загрижен най-вече за себе си, за своето настояще и бъдеще, за това какво съм и какво искам да бъда. Тази е неотменната ми грижа, нея не мога да отхвърля от плещите си - ако остана безгрижен за “най-важното” , ако се “изоставя” на произвола, тогава какво е станало с мене?! Ясно какво - станал съм “бездушна вещ”, “нещо” или “нищо”, но в никакъв случай вече не съм чувстващ човек…
Ето че на грижата аз дължа своята човечност - как тогава мога да искам да се откажа от нея?
Още с отварянето на очи сутрин му овладява грижата: какъв да бъде моят ден, какъв мога да бъда аз в него? Грижата ме “отлепя” от уютната постеля, тя ме води в моя ден, тя ме насърчава да действам, да съм изпълнен с безпокойство, благодарение на нея съм буден и “бодър”, заради нея не мога да се изоставя. Аз навсякъде нося със себе си своите грижи, те именно ме правят адекватен на моето съществуване, на тях дължа постиженията си - как тогава да мога да искам да бъда безгрижен?!
Желаещият “безгрижност” - какво всъщност желае? И от какво се отказва? А спечелил ли е нещо?
Там, където “отпаднат” всички грижи, там е в силата прословутото “надежда всяка тука оставете”. Това, че на загрижеността си дължа всичките си надежди, е достатъчно да продължавам да “затъвам” в нея…
(Следва)
