22.Нима понякога ме е страх?
Искам да уточня: не става дума за “страх от нещо” (от нещо конкретно, например от кучето на съседа!), а за страха “като такъв”, за “безпричинния” екзистенциален страх, за страха като “състояние”, съпровождащо моето съществуване, като модус на моята обреченост на съществуване.
Ако все пак аз мога да преодолея страха си “от нещо” (с кучето можем например да се “опознаем”, да се сприятелим и обикнем дори!), ако също така мога да надмогна страха си от “по-неопределените неща” (например от… “тъмнината”, от “смъртта”, или пък от… “гробищата”!), то как да се откъсна от “неопределения страх”, от самата възможност да изпитвам “неясен страх”, т.е. как да се справя с парадоксалния страх от… “нищото”, който изглежда стои в основата на всички други страхове, “страхотии” и “ужаси” на съществуването ми? Глупаво ли е да се страхувам от… нищо, нима това е израз на някаква изтънчена душевна патология?
Екзистенциалният страх, за който говоря, е дълбоко чувство, овладяващо ме когато усетя своята пълна откритост спрямо битието, когато доловя безбрежните хоризонти на съществуването ми, които “излизат” и се “събират” в мен, когато почувствам своята неотделимост от свободата и “потопеността” си в обхващащия всичко живот. Аз самият за себе си и за своя живот съм изцяло отговорен - ето го извора на страха, който тук ме занимава. Аз съм оставен на себе си, “хвърлили” са ме в живота с предизвикващото ужас, неизмерим битиен страх, и в същото време със страхотно тежкото “пожелание-присъда” - “Живей! И то както искаш и както намериш за добре!” - нима е възможно да не ме е страх в тази изключителна онтологическа ситуация?!
Ето за този първичен страх тук става дума, от него аз не мога да се отскубна - макар че непрекъснато се опитвам да “забравя” за него, да не мисля за ледения ужас, който може да ме обхване ако открито застана лице в лице със своята съдба и мисия на жив и свободен човек. Това не значи, че съм “страхливец”, за смелост тук и дума не може да става: героичната поза спрямо съществуването просто е неуместна. “Смелчагата” и “страхливецът” по отношение на собственото съществуване еднакво са абсурдни: да си смел спрямо неотвратимия онтологически ужас и да си страхлив спрямо също така неизбежната участ смело да поемаш отговорностите за себе си в своите ръце просто са излишни и “примислени”, а значи и изцяло неуместни “пози”, “глупави жестове”, лишени от смисъл.
“Смел в своя коренен и непредотвратим страх” и “изпитващ страх, носейки смело своята съдба на свободен човек” са неизбежните възможности, които се редуват в мен като мое всекидневно самочувствие. Аз съм “двойнствен” и “амбивалентен” в своята настроеност спрямо битието си и животът изглежда ми е даден точно затова: да постигна все пак една така желана цялостност, едно примирение между безброя посоки, които мога да избирам - и от които ще избера все пак само една. Тази, която съвпада с мен самия, която съм аз самият…
Затова, лутайки се във времето и в своята всекидневност, аз някак си крия от себе си своя страх, което именно потвърждава неговата “наличност”. Нима можеш да криеш или да се скриеш от нещо, което не съществува?!
Не вярвам в “безстрашните” в своето съществуване, тях най-много ги е страх, не вярвам и на “безразличните” към своя страх, те всъщност са така ужасени…
(Следва)
