5.Защо живея?
По този най-мъчен въпрос отговорът ми е ясен: за да служа на живота, заради самото живеене, а значи и заради себе си. Аз съм жив, затова и първата ми задача е да живея. Да живея истински, автентично, пълноценно. Има ли нещо неясно тук?
Животът ми не бива да бъде поставян в услуга на нещо друго и външно по отношение на него, животът ми трябва да служи само на Живота. По-висше от живота е само онова, което ми е дало този живот. Дали оттук не следва най-верния отговор на въпроса “защо живея?”?
Кой, впрочем, ми е дал живота? Родителите? На пръв поглед е точно така. Но дали те имат силата да сътворяват живот? Нима живот се “прави” толкова лесно - както се прави… едно дете? Не е възможно, родителите ми, оказва се, само са били “използвани”. Те са били само “средството” за да се роди моят живот, т.е. аз като жив.
Впрочем, онзи, който е благоволил да ме “извика” към живот, е същия, който ми е дал и този ден. (Денят ми нима не е “частица живот”?) Нима това са родителите ми? Не, разбира се, те са просто хора, това не е в тяхна власт. И животът ми, и този ден, и цялата тази жизненост, която усещам в гърдите си, са ми дадени от Извора на самия живот, Бог. Другояче не е възможно да бъде, трябва да бъда честен и да призная това.
Този, който ми е дал живота, само той и има правото да ме пита “защо живееш?”, “защо живя?”, “ти какво направи с живота, който ти дадох?”. Аз само пред него съм отговорен за живота си - и пред самия себе си. Ако Бог одобри моя избор на живот, това мое “как живея?”, то тогава всичко е наред. Едва тогава и отговорността пред самия мен ще е налице, т.е. няма да има за какво да съжалявам. Следователно едно нещо не трябва никога да забравям. И то е: за живота си съм отговорен само пред Този, който ми го е дал, а едва след това и пред себе си. Аз трябва да оправдая тази Божия милост. Животът за мен е най-скъп дар…
Но какво иска Бог от мен, кой мой избор той би одобрил? Това не зная. Но ако Бог ми е дал живота (какъвто го намирам в себе си), и ако аз съм верен на самия живот, то, струва ми се, и Бог ще бъде доволен; животът ми, всъщност, е повече негов, отколкото мой. Значи аз трябва да бъда верен преди всичко друго на истината на живота, заложена у мен със самия живот, и едва така ще живея и според изискванията на Бога. Бог ми е дал живот, за да живея.
Не вярвам, че, давайки ми живот, Бог един вид ме е “изкусявал” и “съблазнявал” - по същия начин, по който аз мога да пусна едно мишле на котката си и така да я съблазня, а след това да го изтръгна от зъбите й. (Нима тогава ще мога да се надявам, че котката ще разбере моя умисъл и ще потисне желанието си да похапне с мишлето, а аз пък ще съм доволен от това?! За какво ми е на мен това нейно мишле?!) Тоест, искам да кажа, че (ако беше вярна моята аналогия!) Бог очаква от мен “да обърна гръб на живота”, а след това ще се изпълни със задоволство! Не може да бъде така, Бог не може така да си играе с мен, разнообразявайки съществуването си. Такава игра не отговаря на величието му.
Давайки ми живот, той от мен е искал, предполагам, само едно: да живея пълноценно, да се… “наживея до насита”, да изпитам пълна наслада от живота си. Нима може да бъде другояче?
Но нима е малко и това: да преоткриеш вложеното в живота от самия Бог, да бъдеш, следователно, “бог” спрямо собствения си живот? Аз трябва да бъда достоен за своя Създател по същия начин, по който и той е достоен за мене…
(Следва)
