Струва ми се, че животът е неизразим с думи, той е нещо, което се “знае” само като се живее. Живеейки в пълния смисъл на тази дума, аз само тогава разбирам “що е живот”.

Значи “преживяването” като състояние на душата и тялото (за човека) е “носител” на живота, то е средството за изразяване на жизнеността, вложена в мен самия. Не мога да “видя” себе си извън живота, аз самият съм живот. Разбирайки себе си, изявявайки себе си, само така ще разбера и живота. И обратното: живеейки живота си “както трябва”, аз само така ще разбера и себе си!

Да, но това не решава моя проблем: да разбера какво е “нещото”, наречено живот. Ако не го разбирам, трудно ще живея, а може би ще правя нещо друго, нещо, което не е живот, различно е от него, не е точно животът ми. Ето защо ми се налага да съм наясно, по възможност, с живота, с неговата идея. (Макар че, изглежда, с нея може да е напълно наясно само онзи, който стои над живота, който го е сътворил, Бог!) Аз обаче трябва да я “проумея” със своя човешки ум, а ако това не ми се удаде, то поне да проясня разбирането си за живота, което намирам в своето сърце. В това поне съм сигурен: сърцето разбира всичко. Защото когато чуе думата “живот”, то трепва и леко учестява ритъма си. Значи се е зарадвало, а как можеш да се радваш ако не обичаш? А как ще обичаш ако не разбираш?

Излиза, че трябва да питам сърцето си за това “що е животът?”. Какво ли ще ми каже то?
Кажи нещо, сърце? Подтикни ума ми да “облече” с думи казаното! Защо си така мълчаливо? (Продължава да мълчи. . .) А може би тайната на живота се постига с. . . мълчание? Животът - най-съкровеното, което изобщо съществува! - трябва да се почита в мълчание. Поне това каза сърцето ми. . .

Ще мълча и ще изпълвам душата си със силата на живота. Чувствайки тази непомерна мощ на живия, на вечно възобновяващия се живот, аз ще се опитвам все повече да се изпълвам с нея. Само така ще ми се открие, че животът е непреодолимо влечение към нещо безусловно превъзхождащо го, за което обаче нищо не зная. Оттук следва, че в живота си трябва само да вярвам, да му се доверявам изцяло, да съм влюбен в него, а значи да го живея с вдъхновение. Животът “носи” в себе си всичко онова, за което съм роден - и аз не трябва да се отказвам от него. Животът ми е най-голямото богатство, с което разполагам - и аз не трябва да го разпилея.

Във всичко, което правя, аз трябва да усещам могъщия призив на живота, в противен случай не си струва усилието. Аз трябва да живея живота си с наслаждение. Живеейки, аз трябва непрекъснато да изпитвам задоволство от “този” живот. Ако поне “един живот” - този “сега-и-тук” - разбера и му се насладя, то само тогава ще съм готов и за всеки друг и възможен. Ако обаче в “този” живот се проваля, то тогава нима някой ще ми даде и друг? И нима аз самият тогава ще поискам, ще се осмеля да поискам “още един” (за да поправя грешките си!)? Няма да посмея, не съм способен на такава наглост. Мен тогава вече ще ме е страх от живота. . .

О, разбира се, аз и сега изпитвам необясним трепет пред живота си. Изглежда се чувствам така заради великата отговорност: даден ти е този живот, живей както искаш, но. . . за своя сметка! “В” и “с” живота си прави всичко, което искаш, но за това как си живял все някога ще отговаряш. Не е възможно да не ме питат за това: не е малко нещо един живот, за да забравят да ме попитат. Такъв един “пропуск” няма да ме осени, затова и бремето на голямата отговорност за живота ми тегне върху мене.

Трябва да правя така, че да живея с лекота, едва тогава и бремето ще намалее. Трябва да живея така, че да не се срамувам после - и да не съжалявам за нищо. “Леко” и “с лекота” обаче не значи безотговорно или “слепешком”, напротив. С лекота носената отговорност, струва ми се, е истинската отговорност. Например ако някой ми даде парите си да му ги пазя, то за мен ще стане тежко само в случай, че непрекъснато ми се иска да ги изхарча за себе си. Такова желание изисква постоянно прилаганата сила да издържиш на изкушението, а това е трудно, тежко, мъчително, това е изпитание, което ще ме съсипе. Ако обаче мисъл и желание да пропилея чуждите пари за мен не съществуват (ако, така да се каже, са невъзможни!), то тогава ще си живея съвсем леко и безметежно.

Оказа се, че с лекота носената отговорност пред моя живот е показател, че съм “чист”, че не се чувствам “гузен”, че в мен няма никакъв помисъл за самата възможност да опропастя живота си. И затова ще ми е леко, трябва да живея само така…

(Следва)