Интересът към човешката душа (или “психика”, то е същото!) и задоволяването му чрез познание се нарича психология (“наука за душата” ако се преведе от гръцки на родния език). Един такъв интерес е присъщ на всеки човек - ние не сме безразлични към преживяванията си, към така различните прояви на своята душа.

Уменията в самопознанието (познанието на “вътрешния свят” на този човек) ни правят “психолози” - независимо дали сме го искали специално или дали го съзнаваме. В свое лице всеки един от нас познава човека, на тази почва ние “изработваме” и представите си за другите, които след това прилагаме в своите многообразни отношения с тях, внасяйки и нужните корекции във вижданията си “човека до мен”. И ако душата е невидимата същност на човека, то следователно психологията всъщност не у друго, а наука за човека. От това следва, че не трябва да пренебрегваме и тялото като “другата половина” на нашата същност, като съществено измерение на “мен самия”. Тялото и душата ни са дълбоко и неотделимо свързани, тях вероятно ги разделя само смъртта. Впрочем,

1.Съществува ли “нещото”, наречено душа?

Това, че говорим всекидневно за “душата” си не е достатъчно основание да приемем, че душа съществува: “зад” думата може да не стои нищо, тя може да е празен звук. Когато казваме душа какво точно разбираме?

Някой може да каже: “няма душа, нека да говорим за… мозъка (или дори за… “сърцето”!) и за неговите функции, за неговата дейност”. Мозъкът е душата - какво означава това?

Мозъкът е най-важната част на тялото, той управлява цялото тяло. В мозъка протичат “нервно-енергийни процеси”, по някакъв тайнствен начин свързани с нашето съзнание и психика. Но дали, изучавайки дейността на мозъка, ще можем да разрешим загадката на душата, на човешката психика и съзнание? Едва ли, колкото и да “дълбаем” в мозъка, ще намерим само “клетки”, “зони” и връзки между тях, но няма да срещнем… мисли, чувства, преживявания. Мозъкът не съвпада с нашия ум, въображение, воля, вяра и т.н. Оказва се, че науките за мозъка (физиология и пр.) не могат да заместят психологията.

Остава другата възможност: душа съществува, това е нашият вътрешен живот, това са нашите мисли, емоции, настроения и т.н., това е невидимото “нещо”, благодарение на което “съм това, което съм”, това е моят аз. Нима мога да се съмнявам в това, че аз самият съществувам? Нима съществуването на моята душа не е най-непосредствената истина, в която е безумие да се съмнявам? Аз съществувам, аз съм реалност - ето я непосредствената даденост на психиката, която е толкова очевидна истина, че не се нуждае от доказване. Всичко друго е съмнително и спорно, но само това не е…

Добре, нека да е така, но тогава

2.Как да разбирам психичната реалност?

Мога ли да я опиша, какви са нейните основни свойства, по какво се различава тя от всяка друга реалност, от всяко друго нещо, което изобщо съществува? - това не са маловажни въпроси. Щом искам да сме “психолог”, длъжен да отговарям.

Да “разгледам” една мисъл, съществуваща “някъде”, вероятно “вътре” в мен самия, неизвестно къде. Този, който “я мисли”, съм аз, човекът, който се представя за мислещ. Но моето аз не е “нещо”, което е “някъде”, то не е “вещ” или “инструмент”, който… “копае” вътре в мен. Следователно и самата мисъл като проява на моя мислещ аз не е “нещо”, та не може да се “види” или “пипне”, тя не заема място в пространството както това е обичайно за нещата или вещите. Тогава? Какво изобщо може да означава една такава “невидима реалност”, свързвана с мислите, с психиката като цяло?

Означава поне това: психичната реалност е нематериална тъкмо защото не може да се “пипне”, “види” и “усети” по обичайния начин, и защото “материално” е всичко онова, което се поддава на такива операции. Видимото, нещата, вещите и пр. тъкмо защото са сетивно-възприемани, са материални, но това не значи, че нищо друго (по свой, по друг начин съществуващо!) изобщо не съществува. Някои са склонни да казват: “Вярвам само на очите си, това, което не мога да видя (или пипна), за мен не съществува!”. И понеже никога не били виждали… мисъл (!), при това с очите си, би трябвало, ако са последователни, да отрекат съществуването на мислите, на мисленето, на психиката по начало и по принцип. Впрочем, дали за такъв човек мислене съществува, щом като той, казвайки това, най-убедително демонстрира, че в случая изобщо не мисли?! За немислещия как да съществува мислене, как той да е склонен да го признае и да му отреди особен статус след като - поне в случая - то липсва при него?!

Но нали самата мисъл, с която се отрича съществуването на мислите, е доказателство, че… мислене съществува?! А щом съществува (независимо дали е “вярна”, мисълта, разказваща, че “мисъл не съществува, понеже… не може да се види или пипне”, сама по себе си е съществуващ факт!), то оттук трябва да се признае и съществуване на психична реалност от особен род, за която си струва да говорим.

Оказа се, че психичната реалност е несетивна, т.е. съществува по съвършено различен начин в сравнение със сетивно възприеманото, нещата. И ако идеята е “същност” и “душа” на мисълта като проява на психиката, то оттук следва, че психичната реалност е идеална, сиреч съществува подобно на идеята, мисълта. Да спра дотук: подетият разговор може да продължи единствено в полето на философията, тук не мога да се вглъбяваме в него…

Но има и един друг въпрос:

3.Какво е това, моята субективност?

Психиката, душата ми не е друго, а аз самият, моите мисли, чувства, преживявания. Аз не съвпадам с никой друг, аз съм различен, моята душа е нещо уникално (само веднъж съществуващо и неповторимо!) и индивидуално. Аз мисля по свой начин, аз държа на чувствата си като “реакции”, изразяващи моите дълбини, аз “имам” воля, намерения, желания, страсти и т.н., които са мои, които са израз на моята субективност, другояче казано, на моята специфична човечност. От казаното следва нещо съвсем разбираемо, напълно понятно: субективно е онова, което е свободно, субективността е свобода, човекът е субективност доколкото е себе си, а е себе си, доколко е свободен, т.е. разбира и се “ползва” от свободата си. Да държиш на свободата си означава да не се отказваш от себе си, да усещаш своята неповторимост и самобитност, или, другояче казано, да чувстваш своята субективност, тази твоя субективност да е горда, а не потисната и унизена. Свободният човек е достойният човек - нима това не е ясно?! Всяка личност, доколкото държи на себе си, е субективност с усет за свобода и достойнство: значи ли това, че “всички сме личности” - в истинския смисъл на думата?

Самопознанието, “психологизирането” на съществуването, заниманията с психология насърчават човека в търсенето на самия себе си, подпомагат усилията му да бъде личност и да чувства свободата си. Нима е малко това?! Нима има нещо по-значимо за човека?!

Щом като целта е ясно: да откриеш себе си, своята личност, неповторимия си аз и свободата като първо условие на моята човечност, то вървенето към нея вече не може да не предизвиква вдъхновение и да не поражда страст. А това е показателно, че посоката е вярна, щом душата се чувства така окрилена. Аз, живеейки, всъщност търся истината за самия себе си - онази дълбоко лична истина, която никой друг не може да ми я даде.

Готов ли съм да поема по този път? Ще издържа ли на “изкачванията”, по които едва си поемаш дъх? Ще бъда ли дързък и смел в изпитанията? Или… ще се върна назад при първата трудност? Накъде ли ще ме доведе това “назад”?
Не знам, но това “назад” не ми харесва…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.През 19 век някои учени-физиолози смятали, че както черният дроб отделя жлъчен сок, така и мозъкът в своята дейност отделя “секрет” (“сок”, “течност”), която не е друго, а… съзнанието, психиката на човека. Те се надявали науката на бъдещето да успее да открие “химичния състав” на нашите мисли, чувства и пр. и, вероятно ако продължим по-нататък тяхната теория) на тази основа да се стигне до произвеждането на… хапчета, чрез които “да гълтаме” наготово мисли, идеи, дори ценности. Как се отнасяте към подобна “дръзка” теория?2.Как разбирате твърдението “за човека най-голямата загадка на този свят е самият човек”? Вярно ли е то?