“Психоанализата” е три неща едновременно: а.) психологически метод за изследване и познание б.) начин за преодоляване на душевни проблеми, кризи и трудности от различно естество, но също и за лечение (терапия) на психични заболявания и в.) учение, теория за душевния живот на човека и за влиянието върху него на несъзнавани, дълбинни и свързани с естеството на самата жизненост импулси.

Тя е създадена от д-р Зигмунд Фройд (1856-1939 г.) и постепенно се утвърждава като най-влиятелното направление на модерната психология и психотерапия. Терминът “психоанализа” означава буквално “разчленяване” (анализ) на душата, задълбочено вникване в нейния вътрешен живот - който за много хора си остава “тайна, запечатана със сто печата”. Подложен на психоанализа, индивидът намира път към реалната ситуация, в която се намира неговият неадекватен, объркан, страдащ и неудовлетворен Аз. Психоанализата освобождава натрупаната и блокирана психична енергия, пораждаща напрежение, деформации и комплекси и по този начин подсилва и “заздравява” Аз-а, възстановява душевното равновесие на личността, помага й да погледне по-трезво върху самата себе си и върху “задачата на живота”, която е с безкрайно много неизвестни. От гледна точка на това можем ли да си позволим “лукса” да се запознаем по-подробно с психоаналитичния метод на д-р З. Фройд - още повече че у нас това може да стане с 50-годишно закъснение (по времето на комунизма “фройдизмът” беше забранен!).

1.Кой е д-р Зигмунд Фройд?

Накратко казано - един от символите на ХХ век, човекът, чиито авангардни идеи преобърнаха представите на хората за самите себе си, психологът, чието влияние върху културата едва ли някога ще бъде признато в пълна степен. Той се е родил в град Фрайбург, Моравия, учи във Виена, където получава степен доктор по медицина, а след това има дългогодишна практика в същия град.

Научната кариера на Фройд започва във връзка с интереса му към лечението на болни от истерия (болният страда от частична парализа на крайници, загуба на гласа или нервни тикове, от припадъци, оплакванията му не са предизвикани от органични увреждания, а се дължат на неосъзнати психични напрежения). Оказало се, че при прилагането на хипноза болният си спомнял и разказвал за събития от миналото, за мъчителни преживявания, кой знае защо пробудили се по време на сеанса. Когато тези откъслечни спомени се съпровождали с бурни прояви на чувства, то изведнъж, неизвестно защо, болезнените симптоми на истерията изчезвали и настъпвало (за известно време) облекчение. Този метод получил наименованието катарзистичен, и Фройд ентусиазирано започнал да ги прилага. В това време той вече бил убеден, че съществуват несъзнавани психични процеси (намиращи се извън “сферата” на съзнанието), които оказват силно влияние на душевния живот без пациентът да знае за това. Обяснението на Фройд за невротичните разстройства (свързани с тревожност, някакви психотравми, пренапрежение, стрес, при тях, за разлика от психозите, болният обективно съзнава болестното си състояние) е следното: те се дължат на т.н. “изтласкани афекти”, силни, но задържани в безсъзнателната област преживявания. Ако с помощта на хипноза болният успее да оживи (осъзнае) тези травмиращи го преживявания и “изразходва” (отреагира) натрупаната психична енергия, то настъпва освобождаване на напрежението, а соматичните прояви (парализа и пр.) изчезват. В един момент Фройд разбира, че хипнозата се оказва неефикасна като средство за лечение, тъй като среща съпротива, срещу която е безсилна. Той започнал да търси други пътища и след време ги намира в свободно изплуващите представи и спомени, свързани по някакъв начин (асоциирани) една с друга и обособяващи дълбинни психични комплекси, в тълкуването на сънищата, в прекалено повишената или понижена чувствителност, в спонтанните грешки в речта, при писане, в поведението и др. Използването и интерпретацията на този разнороден материал, даващ информация за дълбочинните (несъзнаваните) състояния на психиката д-р Фройд нарича психоанализа - нов метод за психологически изследвания и нова форма за лечение на душевните страдания.

Така Зигмунд Фройд започва своята знаменателна научна кариера, която скоро го довежда до върховете на славата - макар че на първо време учението му да е било прието с яростни отрицания, скептицизъм, враждебност. Причината за такова посрещане на едни нови идеи е следната: утвърденото от Фройд безсъзнателно било свързвано от него със сексуалността на човека, а в тази област (за която не било прието открито да се говори!) лицемерието, фалшивата морална загриженост и предразсъдъците до ден днешен са колосални и непобедими. Що се отнася до научната общност (резервирана към Фройд и фройдизма до днес), тя дълго време се преструвала, че не забелязва ставащото - въпреки популярността на Фройд и влиянието му в най-широките културни среди.

Фройд е известен най-вече благодарение на своите книги, написани разбираемо, по един неподражаемо интересен и вълнуващ читателя начин. След 50-годишна забрана у нас (защо ли толкова са се страхували от него?!) книгите му вече са достъпни за всеки, който иска с тяхна помощ да “надникне” в душата си. Няма да изброяваме заглавия, Фройд е написал много книги, една от друга по-дълбоки и интригуващи…

Ясно е, че тук не можем да разкрием цялото богатство на учението на д-р Фройд, дълбините на неговата проницателна мисъл. Но да започнем все пак с това, а именно

2.Какво става в кабинета на психоаналитика?

Кабинетът на психоаналитика е нещо като символ (подобно на изповедалнята в храма) и затова е уместно да започнем именно с него…

Живеем в един “пъстър”, усложнен и тревожен свят, толкова масивен и грамаден, че в него сякаш човекът може да се загуби и дори “разтвори” без остатък. Светът ни е “съзнателно устроен”, “разумен”, “подреден”, създаден е за наше “удобство”, и въпреки това понякога го чувстваме чужд, той често плаши и потиска. Около нас, подобно на сенки, крачат непознати и забързани хора, чиято главна грижа като че ли е да създават впечатлението, че знаят накъде отиват, че не познават тревогата и съмнението. От мига, в който сме напуснали (без да ни питат искаме ли го!) уютната майчина утроба и с писък сме се озовали на този свят, той неотклонно ни “съпровожда” по пътя, имащ един ужасен и нелеп край: смъртта, за която се стараем да не мислим. Но същият този свят не е “извън нас” единствено, той е и “в” нас, той се “проецира” по безброй начини в нашето съзнание и душа, ние в някакъв смисъл “носим” света на плещите си и затова изнемогваме от неговата тежест. Намираме ли време да се вглеждаме внимателно в “света в нас самите” - поне толкова, колкото сме заети с “външния свят” - или сме склонни да го пренебрегваме? Дали не ни е страх “да се надвесим” над бездната, която е вкоренена в нашата “вътрешност” или не усещаме подобна потребност да го правим - понеже този свят няма как да ни “избяга”?

Мястото, в което можем да направим опити да съзрем скритото в нас самите и да потърсим яснота относно себе си, е кабинетът на психоаналитика. В него е уютно, тихо, завесите са полуспуснати, светлината е малко, в здрача разпознаваме диван (или кушетка), на която ни предлагат да легнем и да се отпуснем. Аналитикът седи зад бюрото си някъде зад нас и само тихият му глас се чува отвреме-навреме, няма и часовник, който да трака и да ни отвлича, времето като че ли е спряло. Светът бучи някъде далече, неговият тътен е приглушен от дебелите стени, ние забравяме за света и оставаме насаме със себе си. Гласът на аналитика само ни окуражава да се справим с непосилната задача, от която винаги сме бягали: бездната на душата ни е “пред нас” и ни предлагат да се спуснем в нея. От нас искат едно: да казваме всичко, което “минава” в съзнанието ни и може да се каже (не е лесно!) с думи. В този кабинет можеш да се наприказваш до насита и да си сигурен, че ще те изслушат най-внимателно, аналитикът е търпелив, неговата дискретност е несъмнена, той няма да те прекъсне, да изрази несъгласие, да те оценява или поучава все едно си малко дете. С удивление установяваш, че ние сме се разучили не само да говорим истински (честно, искрено, без преструвки и фалш, “от цялата си душа”), но и да слушаме човека, който иска нещо да ни каже, да ни се довери без никакво опасение: аналитикът ни доказва, че това последното е възможно, и ти си възхитен и окрилен от откритието си. Двамата (“пациентът” и “терапевтът”) създават една атмосфера на пълна откритост, доверие и човечност, която в някакъв смисъл дори превъзхожда интимността на влюбените: онова, което даже няма да кажеш и пред любимия, тук си предразположен да го кажеш без никакви опасения. (Изглежда така вярващият говори с Бога, който и без това знае всичко, но аналитикът е само разбиращ човек!)

Аналитикът говори съвсем малко, а в повечето време само мълчи, неговата задача е да слуша и да разбира. Той ни отменя в “слушането” (по-скоро във вникването), ние сме уверени, че казаното от нас ще бъде внимателно чуто и разбрано. Малко ли е това? Понякога започва да ни дразни мълчанието на аналитика, казано ни е обаче, че и в такъв случай сме длъжни да говорим за раздразнението си. Значи можем дори да обиждаме аналитика си, ако “обидата” е налице в душата ни, ако по някакви причини ни е овладял гняв или раздразнение! (И знаеш при това, че той няма да ти отвърне със същото, а ще “преглътне” и премълчи своята емоция! Става ли това в обикновения живот?) И така дедн след ден по няколко часа: “бягаш” от света и оставаш със себе си пред лицето на един друг човек, който обаче не е като другите, а е различен. Психоаналитичното лечение продължава месеци, понякога години: който чака бърз, магичен резултат и “пълно изцеление”, нека да потърси не психоаналитик, а някой… “шарлатанин”…

Но всичко това е само външната страна на психоаналитичния метод, същността, истинския смисъл на ставащото все още ни предстои да разберем. Прилагайки своя метод, Фройд е открил ред факти за душевния живот на човека, които е обобщил в теория. Да разберем ставащото в кабинета на психоаналитика означава да се запознаем с основното в нея.

3.Кои са “частите” на душата?

Знаем, че душата на човека е нещо единно, тя е неделима цялост. Тогава за какви “части” изобщо може да става дума?

Психиката ни се проявява по различни начини, всеки един от тях е способност на душата или, другояче казано, душевна сила (Фройд предпочита да я нарича “душевна инстанция”). Ние “имаме” съзнание, чувства, воля, въображение, но това са все прояви на единната душа, които условно можем да определим като нейни “части”. Анализирайки душевния живот ние хо необходимост прибягваме до мнимо “разкъсване” на цялостната душа - за да можем да “огледаме” всяка част поотделно и така да намерим път за разбирането на тяхното взаимодействие, взаимно отношение. Но да оставим това и да се запитаме така: как се обособяват душевните сили?

При раждането ни душата като че ли е “кълбо” от несъзнавани импулси, инстинкти (за хранене и пр.), в него е заложен живота, самата жизненост на бъдещия, на още “нестаналия” човек. Графично това може да се представи така:

(схема 1)

Малко по малко “Аз-ът” на детето бавно “изплува” от този първичен “океан” на несъзнаваното. Върху новороденото се “нахвърлят” родители и възрастни, светът “нахлува” и започва да нанася своите деформации върху първичната несъзнавана цялост на душата. “Кожата” на несъзнаваното в резултат на това изтънява и се “пропуква” и там се появява “израстък” - Аз-ът на детето, чрез който то установява някакви връзки със света (нещата, родителите, възрастните с техните правила, забрани, “поучения” и пр.). Получава се нещо такова:

Ето ги двете “душевни инстанции” - несъзнаваното (Фройд го нарича Id, То) и “съзнанието” (Ego, Аз). “Покрай” Аз-а се образува негова “част”, в някакъв смисъл негово “ядро”, наречена от Фройд Super Ego (Свръх-Аз), това са нормите, предписанията на възрастните, забраните, представите за “позволено” и “непозволено”, моралът. От друга страна самото несъзнавано също не е единно, в него се откриват “пластове”, “слоеве”, “ядра”. В крайна сметка психиката ни представлява това:

(схема 2)

(По Пиер Дако)

(Където ТО-1 е “резервоар” на първичните жизнени импулси, това е… “дъното” на душата ни, ТО-2 са дълбинните представи и чувства на човечеството (АРХЕТИПОВЕ, СИМВОЛИ), ТО-3 са т.н. “изтласкани” съдържания: преживявания, неудовлетворени желания, “лична история”, опит, “забравеното” и пр., СВРЪХ-АЗЪТ е “цензура” в зависимост от морални норми и представите в обществото за позволеното и непозволеното, и само най-горният пласт на психиката е СЪЗНАВАНОТО.)

“Частите” на психиката се намират в непрекъсната динамика, в сложно взаимодействие, резултат на което са както нашите “моментни” състояния, така и цялата история на душевния ни живот. В психоанализата, на която се е подложил даден индивид, се установява картината на душевната динамика при него, особеностите на отношенията между Аз, Свръх-Аз и То (несъзнаваното), наличието в дълбините на душата на комплекси (“вторични образувания”), които се проявяват на съзнавано ниво като симптоми (това, от което се оплакваме), като неразбираеми, неизвестно защо появили се и особено мъчителни преживявания. Сега на основата на казаното можем да погледнем ясно на най-важното, а именно, да отговорим на въпроса

4.Какво става в душите ни?

Ще хвърлим светлина върху “механизмите”, стоящи в недрата на душевната динамика, която иначе настина си остава непроницаема тайна.

В дълбините на несъзнаваното (а то не е друго освен един “врящ котел” на желания от различно естество, сред тях най-силни са сексуалните) непрекъснато се зараждат пориви или импулси, които “атакуват” Аз-а по начин, за който той не може да си даде отчет (нали са тъкмо несъзнавани!) и които могат да бъдат осъзнати (рационализирани) само чрез прилагането на различни техники. Свръх-Азът е нещо като “цензор”, който бди за спазването на нормите и морала (представите за “позволено” и “непозволено”), а Аз-ът се “разкъсва” между тези двама капризни господари и се опитва по някакъв начин да удовлетвори прищевките им. Когато някакво желание, подмолно “промъкващо” се към Аза (търсейки удовлетворение и разход на определящата го енергия) заяви за себе си, то Аз-ът мигновено го съотнася с предписанията на Свръх-Аза и само ако този последният се произнесе утвърдително, то “желанието може да получи желаното”. (В този случай “всички са доволни”, но това общо взето е рядък случай - или поне се отнася за “баналните неща”: глад, жажда, “почесване” и пр.) В другия случай несъзнаваният импулс влиза в противоречие с предписанията на Свръх-Аза, този последният казва “твърдо НЕ”, а Азът е принуден да изразходва енергия за потискането, за “изтласкването” на на безсъзнателното желание отново там, откъдето то е дошло. Временно равновесието е възстановено, но изтласканото желание скоро отново ще се появи с удвоена енергия: и тогава много по-трудно ще бъде да се откаже удовлетворяването му. Излиза, че желанията “изплуват” на нивото на Аз-а непрекъснато и той, подобно на “регулировчик”, се разпорежда и сочи посоката, съобразявайки се както със самия себе си, така и с претенциите на Свръх-Аза. Когато в действията на Аза се установи трайна тенденция към потискането на даден род желания (и това най-често са сексуалните!), то изтласканите пориви са причината за натрупването на несъзнавано напрежение, което може да “взриви” психичната организация на човека. Тогава Аз-ът “обърква” движенията на “кръстопътя” и това може да предизвика катастрофа!) В другия случай в недрата на несъзнаваното ще се образува “друг Аз” (“сателит”, “комплекс”, “втора личност”), което също ще разстрои душевният живот, който е загубил вече своето единство и хармония. Тогава се появяват симптомите (оплакванията, неразположеността, тревожността, общата неудовлетвореност и пр.), които с времето ще придобият очертанията на душевна криза (в лекия случай) или пък на душевно разстройство (“болест на душата”, психично заболяване, невроза и пр.)

При психоаналитичната консултация или лечение се търсят възможности на укрепване на Аз-а, за засилване на неговия ресурс по пътя на осъзнаването на травмиращите преживявания от миналото (стигащи чак до периода на детството), при което се освобождава натрупаната или блокирана енергия, стига се до облекчение на страданието. Психоанализата помага в някакъв смисъл за прераждането на личността, благодарение на което душата овладява възможностите си за пълноценен, здрав и “некомплексиран” (естествен) живот. Постигането на хармония и разбиране между “съставките”, от които се състоим самите ние - нима това не е главното, което можем да искаме? Дали тук не се намира “ключа” на щастието?

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Разгледайте схемата (по П.Дако) и проследете динамиката на душевния живот, показана тук:(схема 3)