Съвсем не е случайно традиционното осъществяване на Аз-а и самосъзнанието – или поне приемането, че самосъзнанието олицетворява Аз-а, явявайки се негов фокус или ядро. За да реализира себе си като Аз, като направляващ и хармонизиращ център на душата, Аз-ът се опира най-вече на ресурса на само-съзнанието. На ниво Аз чрез самосъзнанието отделните душевни сили се проявяват като познати и осъзнавани, а не като слепи и смътни влечения, желания, копнежи, импулси и пр.
Да зная, да съ-знавам какво искат и каква е силата на моите душевни способности означава да си осигуря възможността за контрол и власт над тях – в противен случай не Аз, а те ме владеят. Не-съзнаването означава, че някаква душевна сила подмолно контролира Аз-а, а той не знае това и следователно непълноценно изпълнява функцията си на Аз. Следователно Аз-ът съзнава и владее само една част от душата, а друга нейна част е започнала – поради несъзнаването й от Аз-а – да придобива самостоятелно значение и сила извън системата на този Аз, т.е. започнал е да се образува втори център на душата, което в крайна сметка може да доведе до “разцепване” на Аз-а и на личността, а това е т.нар. шизофренно (или поне “шизофреногенно”) състояние. Тук не става дума за това, че безсъзнателното като такова (ТО) по самото си естество е извън системата на Аз-а. Бидейки изцяло несъзнавано, ТО е другият (освен съзнанието, ясната представа за свят) полюс на душата, а между тях е разположен нейният център, балансиращата инстанция, наречена Аз. Аз-ът в този смисъл е “мензура” или дори “цензура” (Фройд), която пропуска или спира въздействията, тръгнали от единия полюс на душата към другия и обратно. Единствено чрез осъзнаването, което ни дава информация що за въздействия са те, какво точно представляват и какво искат. Аз-ът като самосъзнание има възможността да решава кое да пропусне, кое да спре. Аз-ът се оказва нещо като “регулировчик” на кръстопът. Тази аналогия точно илюстрира ситуацията, в което се намира всеки Аз, а именно да регулира въздействията, идещи от двете страни и устремени към противоположната посока.
Един разстроен, “разцепен”, нефункциониращ добре Аз обърква движенията на “кръстопътя” – защото е загубил критерия и оценката какво може и какво не бива да преминава, а следователно пропуска каквото му “скимне” или както дойде, случайно, без разбиране и осъзнатост. Още по-лошо става тогава, когато от едната или другата му страна се е образувал някакъв “втори Аз”, който не е истинският, а вторично образование, имащо възможността и силата да упражнява контрол по друг начин в сравнение с обичайния за истинския Аз. Тогава хаосът и суматохата в душевните движения на такава разстроена, болна душа става пълен, настъпило е душевно заболяване, изгубена е – понякога безвъзвратно – балансиращата функция на нормално действащия Аз, съумяващ да се справя с противоречията, пречките, дисбалансите, прекомерно нарасналите претенции и сили от страна на някоя “част” на душата.
Съзнаващият ясно ситуацията в душата Аз (или Аз-ът с развито самосъзнание, което притежава силата да регулира стройно и ефикасно движенията на душата и да внася ред в нейната динамика), осъществява своята незаменима роля благодарение на съ-знаването. Такъв Аз съумява да се справя с “тъмните” и подмолни сили на душата, които се домогват незаслужено до властта над нея и над човека. Задълбочаването по-нататък в същността на самосъзнанието и Аз-а би ни отвело в полето на философията, а нас ни интересуват – в това изследване – само психологическите страни на тези феномени. Основното тук е, че Аз-ът “притежава” механизма на осъзнаването, явяващ се ресурс на неговото самосъзнание, чрез който осъществява себе си като център на душевния живот и властваща инстанция на душата. Осъзнаването на всяка от атакуващите Аз-а душевни сили, познаването и признаването й като налична и действаща, е предпоставка за съотнасянето, за съпоставянето им и в крайна сметка за балансирането и хармонизирането им.
Всяка проява на душата може да бъде осъзната, макар много често механизмът на осъзнаването й да е противоположен на нейната собствена природа, на нейното вътрешно естество. Например, чувствата представляват и въплъщават душевна тенденция, която по своята изявена субективна насоченост е диаметрално противоположна на съзнанието, на мисленето, на ума. Да бъде осъзнато едно чувство означава най-напред да бъде превърнато в “обект”, подлежащ на строгата и безпристрастна, дори хладна преценка на Аз-а, който търси и се интересува не от друго, а от това какво всъщност представлява и съдържа в себе си това чувство, т.е. иска да знае неговата същност, величина, интензивност и пр. Но това са все външни и елементарни характеристики на завладялата душата емоция. Те никога няма да изчерпят вътрешното й естество, за да могат да го заменят с потребния за целите на съзнанието модел или схема на чувство, който му е потребен за неговите цели. Вътрешното естество на чувствата се съпротивлява и не се поддава на такова външно “разглеждане” – тази е вечната основа на неразбирателството между тези велики душевни сили на човека. Но независимо от това, Аз-ът като самосъзнание е длъжен да наложи себе си, ако не иска да попадне под неумолимата власт на чувствата, на чувствителността.
В отговор на тази потребност Аз-ът разполага с още един ресурс, този път притежаващ възможности, които пряко се синхронизират с вътрешната природа на чувствата, и това е самочувствието. Самочувствието е важна способност на развития Аз – но то само допълва, никога не може да замени самосъзнанието. Това, което описаното по-горе “съзнание за чувство” дава на Аз-а, допълнено с предоставеното от самочувствието “чувство за чувството”, владеещо душата, е вече адекватната основа, която позволява на Аз-а да вземе необходимото решение и да прояви отношението, дължимо на съответното чувство. Такъв Аз, който се “вслушва” в поривите на своите душевни потенции и следователно не е едностранчив и едномерен, е развит и разумен Аз. Затова той успява безболезнено да преодолява конфликтите на душата, избягвайки гъвкаво опасността от задълбочаването и изострянето им. Той не оставя никоя своя душевна сила да страда, а тя страда тогава, когато е пренебрегната и незаслужено потисната, когато е “обидена” или пък – без вина “наказана”.
Опасността от задълбочаването на душевните конфликти става застрашителна – и тогава душевният мир е поставен под въпрос – ако даден Аз си позволява произвол спрямо своите душевни сили, а това означава да постъпва неадекватно спрямо тях, да игнорира някои за сметка на толерирането на други, да се произнася несправедливо, да е груб и ненужно строг към тях. Самият факт или наличието на такова неподобаващо отношение на Аз-а към неговите душевни прояви вече се явява душевна криза, която предвещава провал на самосъзнанието, на Аз-а и на личността – ако той не намери сили да преодолее кризата, да открие причините, неизбежно пораждащи я, ако допусне тази тенденция в дейността на Аз-а да стане устойчива, трайна, постоянна. Ако това последното стане, душата няма друг изход, освен да търси “спасение” в болестта, явяваща се последна възможност пред нея.
Така болестта се оказва “бягство” на душата от контрола на един несправедлив и неразбиращ Аз и косвено – наказание на Аз-а, който е длъжен да извлече от това поуки. Душевната криза следователно е симптом, а болестта е категорично доказателство за дълбоката вътрешна потребност от прераждане на този неадекватен Аз, т.е. за потребността от раждането на нов Аз. Болестта е опит на душата за самостоятелна трансформация на Аз-а и бунт на душевните сили срещу техния Аз, който не може или не иска да ги разбира. Душевното заболяване е дълбоко “разтърсване” на душевните пластове, подобно на земетресенията, които са неизбежни, когато в земните недра се е натрупало страшно напрежение и огромна енергия.
Както земетресенията, които понякога предизвикват взрив с огромна мощност и катастрофа, така и някои разтърсвания на душевните пластове са напълно опустошителни, а страданията на душата – неописуеми, страшни и представляващи истинска трагедия за живеещия, за живия, но мъчително страдащ човек, а също и за неговите близки. Лечението на такъв човек от разбиращ психотерапевт е помощ и подкрепа за неговата душа и за неговия разбит Аз. При него Аз-ът на болния намира опора в Аз-а на лечителя, за да намери сили от отломките да съгради нов, жизнеспособен, адекватен спрямо душата Аз.
Разбира се, тук описваме екстремна и рядко срещаща се в живота ситуация, което ни позволява да откроим същината на душевните аномалии и болести. Обикновено човекът с душевни проблеми търси помощ на по-ранни стадии на заболяването, когато възможностите за лечение са значително по-големи – и тогава постъпва разумно. Същевременно много хора самостоятелно успяват да намерят нужния баланс в душата си и да възстановят душевния мир, да преодолеят кризата и да не допуснат разрастването й до застрашителни размери. Опирайки се на заложените ресурси на тяхната душа и проявявайки гъвкавост, откритост, желание за промяна, включително и на живота си, такива хора намират изход – въпреки че в много случаи това се оказва невъзможно без специализираната помощ на психолога, психотерапевта или психоаналитика.
Важното е хората да успеят да преодолеят, кой знае защо, съществуващите предразсъдъци, водещи до нерешителността да прекрачиш прага и дори да потърсиш кабинета на психотерапевта, чиято мисия е единствено да помага там, където човек сам не може да се справи. Същите хора, изпитващи неудобство, срам и страх да споделят с психолога или психоаналитика своите душевни проблеми или кризи, с охота и без смущение говорят за своите соматични (телесни) неразположения и болести – и без неудобство се тълпят пред вратите на лекарите в болниците, търсейки изцеление.
8.Оказва се, че като че ли телесният недъг или заболяването на някой телесен орган е някак си “по-престижно” от заболяването на душата – което, веднъж появило се, довежда до цялостно разстройство на жизнените функции на целия организъм и до изчерпване на жизнената му сила. Съществува предубеждението, че от заболяване на черва, бъбреци, бял и черен дроб неизбежно се умира (и то си има своите основания!) – но от болна душа… не се мре и затова такава болка “не за умиране” се крие и понася безкрайно.
Този предразсъдък, дължащ се на основно неразбиране на душевния живот, може да се опровергае така: от болест на душата не се мре, само се “живее”, но се живее така, че все едно си закопан жив в гроба. Може да звучи жестоко, но истината е такава и нека всеки избира кое е за предпочитане лично за него –ако е изправен пред такъв избор. Впрочем, няма такъв човек – или рядко се среща – който при телесна болка не оставя всичко и не тръгва право при лекаря, следователно няма опасност някой да се остави заради такава болка да умре “без помощта на лекар”. Но, уви, мнозина са ония, които се оставят да живеят с душевното си състояние, кризи и болести така, че все едно са живи закопани и даже с поглед, търсещ в гроба избавление от страшните неволи на душата. Наистина “от душа не се мре”, защото по начало душата е нетленна същност, смърт за душата не съществува, тук и смъртта не е спасение. Ако душата ни е безсмъртна, то нима не трябва най-напред за нея да се погрижим?!
%5B62011%5D.jpg)
“Завършвайки” иначе безкрайната по своите смислови и жизнени значения тема за Аз-а и самосъзнанието, надявам се казаното да е поне ориентир, позволяващ на всеки, изучаващ себе си, да свърши самостоятелно най-съществената работа: да достигне до разбиране на самия себе си, до оня адекватен спрямо своята душа Аз, до разумния Аз, който уверено държи юздите на “крилата колесница” с впрегнати в нея буйни, диво и бясно препускащи коне, на която древните много мъдро са уподобявали човешката душа. Ясно е какво може да сполети водача на такава колесница, който е изпуснал конете на техния вихрен устрем и на тяхната необуздана воля, или пък – и това е възможно – му се е скъсала някоя юзда! Конете са душевните сили, колесницата е душата, а водачът е нейният Аз, самосъзнанието с цялата му свита.
Уменията, техниката на управлението на тези коне не може да се научи отникъде и не може да се преподава. Всеки от нас “разполага” със своите си “коне”, с техния особен “нрав” и сам управлява – както може – “колесницата” си. Тук всеки е предоставен на самия себе си и единствено ясното разбиране на естеството на Аз-а може да му помогне да сложи ред и да внесе мир в душата си.
Всеки човек всекидневно и безсъзнателно, а много често и по неволя, се изживява като психолог, изучаващ своята душа и своя Аз. Понякога хората успяват и се справят – обаче с цената на много лутания, кризи и често с непрекъснати проблеми. Познанието на собствения Аз спестява подобно разпиляване на душевна енергия, която, ако е налице разбирането, би могла да се насочи за значително по-полезни цели…
(Текстът е от книгата ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ)
