Красотата на човешкото тяло

Коментар по една мисъл на Симон Дьо Бувоар за половете

Що се отнася до съответната роля на двата пола, това е въпрос, по който има голямо разнообразие от мнения; най-напред идват схващания лишени от каквато и да било научна основа, отразяващи единствено социалните митове. (Симон Дьо Бувоар)

Наистина по въпроса за различията между двата пола съществува огромно разнообразие от мнения и разбирания. И тъй като тези въпроси имат по-скоро човешки характер, сиреч представляват и съставляват един чисто специфичен и човешки въпрос и интерес, то наистина неизбежно в основата на всичко стоят схващания, лишени от каквато и да било научна основа. А щом е така, то те не могат да изразяват друго, освен някаква социална митология, изразяваща и въплъщаваща потребностите на човешките същества от разбиране на онова, което ни прави каквито сме – независимо дали сме мъже или жени. И кое тогава е най-значимото, същностното, субстанциалното в тези разбирания за мъжа и жената – струва ли си да се запитаме така?

Ще тръгна оттук, а именно от изходната констатация, че мъжът и жената са „пол-овинки“ на цялото, човека. Да си човек означава да съществуваш под ясната форма на мъж или на жена (третата възможност – мъж-жена“, двуполовостта – е рядък случай, инцидент, аномалия, нещо нежелано). Мъжкото и женското са неотделими от личността на отделния, конкретния човек, явяващ се или мъж, или жена – как да ги разбираме?

За мъжа подобава да иска да е мъж и мъжествен, да се стреми към мъжественост, към прояви на мъжкото у себе си; жената е длъжна да е жена и женствена – всичко друго е неестествено, крайно смущаващо, внушава съжаление и понякога отвращение. Това са най-първични, базисни, основополагащи

Моят път към истината на живота ми: свободата

Вчера в ГРАЖДАНСКИЯ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ се проведе сбирка, на която беше обсъдена темата:

РАЗБИРА ЛИ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА СЪВРЕМЕННИЯТ БЪЛГАРИН?

(Чужди или близки на „масовия българин“ са европейските ценности?)

Този път стана така, че техниката не сработи, поради което, за съжаление, сега нямам запис на изключително интересната дискусия. В същото време за мен лично дискусията се оказа толкова плодотворна, че се запалих да напиша статия по същата, по дискутираната тема, защото все повече се убеждавам, че по по-значимите проблеми написаното има по-голяма стойност и смисъл (в сравнение с казаното; неслучайно е казано: „думите отлитат, написаното остава!“). Текстът позволява на четящия го по-цялостно да обхване и да се доближи по-ефективно до същината на проблема, докато видеозаписът, независимо от предимствата си, има този недостатък, това наудобство, че човек не може да обхване СМИСЪЛА като цялост с… поглед, с очи. Ето на тия основания се запалих да опиша своето разбиране по обсъдения в Клуба проблем, като изказаните в дискусията интересни съображения ще им бъде отделено особено внимание. Аз, впрочем, имам обичай да си водя записки, когато разговарям с умни и мислещи хора (нали, знайно е, съм доказан „крадец на идеи“!), записвам си най-важното и стойностното от чутото. За това мен лично такива дискусии с мислещи млади, а също и с по-опитни хора неимоверно ме обогатяват и са незаменими от нищо друго.

В своето въведение в проблема аз коренно промених първоначалните си намерения и казах в Клуба горе-долу следното:

Има всякакви хора, ние, хората, сме личности, сиреч раз-личности. Това, което ни прави различни, и това, което ни сродява обаче, са ценностите. За някои хора най-висша ценност, без която не си представят изобщо живота, е свободата. За други хора свободата е само дума; като я чуят, в тях нищо не трепва, и затова продължават да гледат с тъпото безразличие на животното, на говедото. Пълно е с неразбиращи свободата и затова съвсем безразлични към нея хора в нашето общество, което, оказва се, е най-главния ни проблем. Че нещо не е наред в масово разпространените ценности у нас, може да се разбере най-вече по това, че в огромни слоеве липсва развито самосъзнание за свобода, свободата не се разбира като най-велика ценност на човешкия живот, че липсва традиция и култура на свободния, на демократичния живот. Хората масово десетилетия наред бяха приучавани да живеят не със свободата, а с несвободата: и затова са сега така безпомощни, объркани, безразлични, обезверени, не знаещи какво искат и особено какво си струва да искат.

По тия причини искам да ви разкажа нещо лично, нещо преживяно от онова време, което така се е врязало в паметта ми, че нищо не може да го извади оттам. Ще ви разкажа – понеже сега съвсем спонтанно ми изплува в съзнанието – един спомен от времето, в което съм бил съвсем млад, като вас, младежите тук: за да разберете как се е живяло тогава, как тогава сме усещали свободата.

На 18 години аз бях призован да отида войник и ето, две години „пазих Родината от всички земни и неземни нейни врагове“. Учеха ни, че страната ни кажи-речи е обкръжена отвсякъде с „врагове“, от които трябва да се пазим с въоръжена сила. Затова и границите ни бяха пазени от въоръжена сила и с телени мрежи, така, че „и пиле не може да прехвръкне“; е, там е работата, че само пилетата можеха да прехвърчат, но за нас, хората, да пътуваш свободно тогава беше съвсем невъзможно.

Поделението, в което служих, беше зенитно-ракетен дивизион, разположен на един планински връх, току-под звездите. Аз в ония години, признавам си, бях голям мечтател. Разхождах се в удивително красивите звездни нощи по поста, и, отправил поглед към звездите, се отдавах на невероятно интензивни копнежи – неизвестно по какво. Всякакви копнежи, най-различни и дори диви копнежи, които върлуват в душата на един млад човек, каквито, предполагам, върлуват и във вашите души. Ако бях поет, бих могъл тогава да напиша, вероятно, наистина възвишени и красиви стихове. Но аз, както сега откривам, съм тъгувал тогава най-вече по свободата, тя, милата свобода, тогава беше станала някакъв неведом идеал, мамещ духа ми в далечината, в тайнството на съществуването и живота. В казармата младите хора мечтаят най-вече, разбира се, по свободата, като, естествено, я разбират твърде своеобразно: да ти дадат „отпуск“, та да се гмурнеш в живота на „цивизацията“; под „цивилизация“ тогава разбирахме всичко онова, което е извън оградите на казармата, където хората се разхождаха свободни и си правеха каквото им се иска. Горките ние: не разбирахме още, че тогава цялата държава всъщност беше една голяма казарма, от която излизане доживотно няма!!!

И така, аз ходех по поста, караул, въоръжен с автомат „Калашников“, и бленувах главно по „цивилизацията“, сиреч по свободата. Казах, че невероятно красивите звездни нощи така подсилваха тайнството на живота, бушуващ в младата душа, че аз изнемогвах от овладелите ме силни предчувствия, копнежи, мечти, влечения по свободата. Е, четях и много книги тогава, постоянно в торбата ми имаше някаква книжка, четял съм дори и на поста, денем, на светло, разбира се.

И ето в този контекст искам да ви кажа онова, заради което започнах този свой разказ. Става дума за една преживелица, за един епизод, който, както казах, няма да забравя никога.

Един ден се разбра, че в поделението е пристигнал необичаен филм (иначе гледахме само съветски, т.е. руски филми, за войни, революции и кръвопролития, „възпитателни“ филми, бяха ни съвсем втръснали; дори се питахме вече така: „какъв е филмът тази вечер – хубав или руски?“), та значи беше пристигнал един ден някакъв западен филм, и то музикален филм, филм за турнето на АББА в Австралия (може и да го гледали). Тогава АББА беше в апогея на славата си, и ето, че поделението зажужа като ритнат кошер когато мълвата обходи всички: тази вечер в киносалона ще се прожектира нашумелият филм на АББА!!!

Аз обаче, за жалост, бях караул! Желанието ми да гледам филма беше така голямо, че се реших на дръзка постъпка, заради която, ако дежурният старшина разбереше, щях да си пострадам жестоко. Бил съм и наивник, та ето какво направих.

Филмът щеше да се прожектира след вечеря, към 20.00 часа, по тъмно. Точно тогава аз трябваше да застъпя на най-важния пост. И аз се реших на следното: вече бидейки на поста, не се сдържах, и, като се почесах малко по главата, увих автомата си в шинела, скрих го под едно борче, и бегом напуснах поста, за да отида в киносалона – толкова ми се искаше да гледам този филм! Сторих това, и вече в тъмнината на киносалона (филмът вече беше започнал) си избрах такова място, че дежурният старшина да ми е пред очите, да мога да го следя постоянно: а мръднеше да излиза, възможно на проверка по поста, веднага да избягам през вратата и като стрела да долетя до поста, да грабна автомата, и, ухилен до уши и бодър, да го поздравя с думите „О, другарю старшина, как беше филмът, как ви завиждам, че сте го гледали?!“. И така, заел най-удобна позиция в салона, където старшината не може да ме види, но аз да го виждам в полумрака, аз се отдадох на възприятие на чудесния филм на АББА.

Неописуемо блаженство! Всъщност и музиката на АББА, и филмът, и картината на свободния живот на свободни хора в Австралия, ме плениха така, че аз с отворени уста и кажи речи със сълзи на очите съм гледал ставащото по екрана, стараейки се да не пропусна нищо. Чат-пат, но все по-рядко, хвърлях поглед към старшината, който, както забелязах, нещо много не се впечатляваше от филма и видимо скучаеше. Бях, разбира се, страшно напрегнат, но и вдъхновен, и душата ми поемаше целия смисъл на един прекрасен свят, от който ние бяхме оградени с високи стени: светът на свободата, на Запада, на Америка, на Австралия! Филмът на АББА тогава го усещах като пропит от свобода, от свободолюбието на щастливи и усмихнати хора, на които завиждах, на които обаче и се прекланях. Ето защо комунистите тогава забраняваха „вредното влияние на западната идеологическа диверсия“, както тогава наричаха филмите, книгите и всичко, върху което стоеше печата „Произведено в САЩ“ и пр., т.е. стоеше печата на свободата.

Ясно е какво стана тогава, нали? Пленен и упоен от толкова много и така скъпа на сърцето ми, така съкровено желана свобода, лееща се от екрана, аз, разбира се, не съм забелязал кога старшината е излязъл на проверка на поста. По едно време един приятел ме побутна и ми каза: „Бягай, оня излезе!“. О, кошмар – и аз хукнах като бесен, тичах стремглаво към поста белким изпреваря дебелия като шопар и трудно подвижен старшина.

Успях, и то по заобиколни пътеки, да отида на поста, там никой нямаше, старшината, както си мислех, или вече беше минал, и скоро щяха вдигнат тревога, да тръгнат да ме търсят, или пък още не е дошъл, не се е дотътрузил. Стоях в крайно напрежение и в очакване, много гузен: за такова нещо, напускане на поста, се полагаше по устав затвор! Представете си какви чувства са бушували тогава в сърцето ми!

Минаха пет, после десет минути, после половин час – нищо. И в един момент силните чувства в душата ми се смесиха в ужасен хаос, в един момент, под действието на ония прекрасни впечатления от филма, от картината на свободния живот на свободни и цивилизовани хора, и от музиката, изразяваща духа на тия свободни хора, и от сблъсъка с един античовечен, сив, тъп, пошъл, грозен свят, в който бях натикан без никаква надежда да строша оковите му, аз изпаднах в странно състояние: всичко за мен загуби смисъл, сякаш под действието на силен наркотик всичко ми се видя съвсем различно, вече от нищо не ми и пукаше! Чувствах се лек и освободен, забравих за старшината, пеех си тихичко последната песен на АББА (за един свободно реещ се в небесата орел!), спомням си добре, че сълзите ми си течаха, почнах, сякаш обхванат от лудост, да танцувам там, на поста, представяйки си, че съм прегърнал русата и така сексапилна красавица от АББА! Неизразимо блаженство! Почувствах се свободен, забравих за ужасния тъп свят, в който бях натикан без да са ме питали, забравих всичко под действието на силната емоция…

Колко време съм стоял тогава така вдъхновен от предчувствието ми за автентична свобода аз не зная. По едно време дойдоха старшината с моя заместник на караула (времето, в което трябваше да стоя, отдавна беше минало, а аз не се бях явил на смяната!), и са ме гледали няколко минути, бленуващ по свободата и танцуващ с онази красавица, мислили са си, че съм превъртял, и в един момент с ужасни крясъци и дърпане ме доведоха до този, тукашния свят: пред очите си изведнъж съзрях угоеното лице на старшината-шопар и ухиленото лице на моя приятел, дошъл да ме смени! Трябваше ми време да се освестя и да тръгна с пребити крака към караулното. Старшината нещо ми говореше и крещеше. На съседния пост ме пусна да си ида сам към ареста, а той тръгна да види какво прави другият караулен.

И тогава на мен изведнъж ми причерня и за малко щях да направя нещо страшно: отчаян съвсем, не виждащ никакъв смисъл, седнах до един голям бор, свалих бавно автомата – спомням си най-отчетливо тия мои действия! – махнах предпазителя, заредих, лапнах дулото и – изведнъж по челото ми рукна подобно на водопад обилна пот! – ръката ми бавно затърси спусъка! Изведнъж ми хрумна да се застрелям, понеже оня така красив свят на свободата, до който се докоснах тази вечер благодарение на филма, за мен беше толкова далечен! А аз бях млад, преизпълнен с живот и с желание да живея, но за какво ли пък ми бил в оня миг животът без свобода?!

Не зная какво спря ръката ми да напусне спусъка. В един момент, треперещ, по тялото ми мина някаква вълна, която го направи съвсем меко: имам чувството, че сякаш Божията десница ме погали и това ме спаси, върна ме при живота. Отърколих се, изпуснах автомата, и свит като куче, горчиво си поплаках: изплаках цялата мъка, която владееше сърцето ми. След няколко минути станах, сякаш прероден, и с твърда, макар и криволичеща стъпка тръгнах към караулното, към ареста. Не, не към караулното тръгнах, всъщност тръгнах към новия си живот: аз вече знаех за какво живея!

В онази прекрасна-кошмарна, звездна и незабравима нощ аз, съвсем млад, на 18 години, „жалък новобранец“, както ни викаха, открих за какво си струва да се живее: единствено заради свободата си струва да живее човекът! Разбрал тази истина, аз вече бях съвсем друг човек. Доближил се до границата между живота и смъртта, аз намерих сили да се спра, да свърна назад, и това, което ме върна към живота, беше именно великата идея за свобода, нейната невероятно интензивна мощ. От оня момент аз прекрасно знаех за какво живея – и знаех как е достойно да живее човекът.

Това разказах на младите, дошли на вчерашната сбирка на Клуба. Гледаха ме учудени, техният иначе доста строг учител се показа в съвсем неизвестна им светлина, именно като човек и личност. Не знам дали нещо ще усвоят от този мой специфичен урок по свобода. Те, сегашните млади, имат всичко онова, за което аз тогава копнеех – но разбират ли го, ценят ли го, усетили са го, дават ли си сметка какво е тотално да си лишен от най-скъпото на този свят, от свободата?!

Едва ли. Но оживената дискусия след моя разказ ми показа, че трябва много да се разговаря с тях по тия въпроси, да им се помогне, та и те по свой начин да се доближат до ония толкова прости истини, които придават смисъл на живота ни…

Познанието на себе си: как да управлявам „крилатата колесница“ на своята душа?

Съвсем не е случайно традиционното осъществяване на Аз-а и самосъзнанието – или поне приемането, че самосъзнанието олицетворява Аз-а, явявайки се негов фокус или ядро. За да реализира себе си като Аз, като направляващ и хармонизиращ център на душата, Аз-ът се опира най-вече на ресурса на само-съзнанието. На ниво Аз чрез самосъзнанието отделните душевни сили се проявяват като познати и осъзнавани, а не като слепи и смътни влечения, желания, копнежи, импулси и пр.

Да зная, да съ-знавам какво искат и каква е силата на моите душевни способности означава да си осигуря възможността за контрол и власт над тях – в противен случай не Аз, а те ме владеят. Не-съзнаването означава, че някаква душевна сила подмолно контролира Аз-а, а той не знае това и следователно непълноценно изпълнява функцията си на Аз. Следователно Аз-ът съзнава и владее само една част от душата, а друга нейна част е започнала – поради несъзнаването й от Аз-а – да придобива самостоятелно значение и сила извън системата на този Аз, т.е. започнал е да се образува втори център на душата, което в крайна сметка може да доведе до “разцепване” на Аз-а и на личността, а това е т.нар. шизофренно (или поне “шизофреногенно”) състояние. Тук не става дума за това, че безсъзнателното като такова (ТО) по самото си естество е извън системата на Аз-а. Бидейки изцяло несъзнавано, ТО е другият (освен съзнанието, ясната представа за свят) полюс на душата, а между тях е разположен нейният център, балансиращата инстанция, наречена Аз. Аз-ът в този смисъл е “мензура” или дори “цензура” (Фройд), която пропуска или спира въздействията, тръгнали от единия полюс на душата към другия и обратно. Единствено чрез осъзнаването, което ни дава информация що за въздействия са те, какво точно представляват и какво искат. Аз-ът като самосъзнание има възможността да решава кое да пропусне, кое да спре. Аз-ът се оказва нещо като “регулировчик” на кръстопът. Тази аналогия точно илюстрира ситуацията, в което се намира всеки Аз, а именно да регулира въздействията, идещи от двете страни и устремени към противоположната посока.

Един разстроен, “разцепен”, нефункциониращ добре Аз обърква движенията на “кръстопътя” – защото е загубил критерия и оценката какво може и какво не бива да преминава, а следователно пропуска каквото му “скимне” или както дойде, случайно, без разбиране и осъзнатост. Още по-лошо става тогава, когато от едната или другата му страна се е образувал някакъв “втори Аз”, който не е истинският, а вторично образование, имащо възможността и силата да упражнява контрол по друг начин в сравнение с обичайния за истинския Аз. Тогава хаосът и суматохата в душевните движения на такава разстроена, болна душа става пълен, настъпило е душевно заболяване, изгубена е – понякога безвъзвратно – балансиращата функция на нормално действащия Аз, съумяващ да се справя с противоречията, пречките, дисбалансите, прекомерно нарасналите претенции и сили от страна на някоя “част” на душата.

Съзнаващият ясно ситуацията в душата Аз (или Аз-ът с развито самосъзнание, което притежава силата да регулира стройно и ефикасно движенията на душата и да внася ред в нейната динамика), осъществява своята незаменима роля благодарение на съ-знаването. Такъв Аз съумява да се справя с “тъмните” и подмолни сили на душата, които се домогват незаслужено до властта над нея и над човека. Задълбочаването по-нататък в същността на самосъзнанието и Аз-а би ни отвело в полето на философията, а нас ни интересуват – в това изследване – само психологическите страни на тези феномени. Основното тук е, че Аз-ът “притежава” механизма на осъзнаването, явяващ се ресурс на неговото самосъзнание, чрез който осъществява себе си като център на душевния живот и властваща инстанция на душата. Осъзнаването на всяка от атакуващите Аз-а душевни сили, познаването и признаването й като налична и действаща, е предпоставка за съотнасянето, за съпоставянето им и в крайна сметка за балансирането и хармонизирането им.

Всяка проява на душата може да бъде осъзната, макар много често механизмът на осъзнаването й да е противоположен на нейната собствена природа, на нейното вътрешно естество. Например, чувствата представляват и въплъщават душевна тенденция, която по своята изявена субективна насоченост е диаметрално противоположна на съзнанието, на мисленето, на ума. Да бъде осъзнато едно чувство означава най-напред да бъде превърнато в “обект”, подлежащ на строгата и безпристрастна, дори хладна преценка на Аз-а, който търси и се интересува не от друго, а от това какво всъщност представлява и съдържа в себе си това чувство, т.е. иска да знае неговата същност, величина, интензивност и пр. Но това са все външни и елементарни характеристики на завладялата душата емоция. Те никога няма да изчерпят вътрешното й естество, за да могат да го заменят с потребния за целите на съзнанието модел или схема на чувство, който му е потребен за неговите цели. Вътрешното естество на чувствата се съпротивлява и не се поддава на такова външно “разглеждане” – тази е вечната основа на неразбирателството между тези велики душевни сили на човека. Но независимо от това, Аз-ът като самосъзнание е длъжен да наложи себе си, ако не иска да попадне под неумолимата власт на чувствата, на чувствителността.

В отговор на тази потребност Аз-ът разполага с още един ресурс, този път притежаващ възможности, които пряко се синхронизират с вътрешната природа на чувствата, и това е самочувствието. Самочувствието е важна способност на развития Аз – но то само допълва, никога не може да замени самосъзнанието. Това, което описаното по-горе “съзнание за чувство” дава на Аз-а, допълнено с предоставеното от самочувствието “чувство за чувството”, владеещо душата, е вече адекватната основа, която позволява на Аз-а да вземе необходимото решение и да прояви отношението, дължимо на съответното чувство. Такъв Аз, който се “вслушва” в поривите на своите душевни потенции и следователно не е едностранчив и едномерен, е развит и разумен Аз. Затова той успява безболезнено да преодолява конфликтите на душата, избягвайки гъвкаво опасността от задълбочаването и изострянето им. Той не оставя никоя своя душевна сила да страда, а тя страда тогава, когато е пренебрегната и незаслужено потисната, когато е “обидена” или пък – без вина “наказана”.

Опасността от задълбочаването на душевните конфликти става застрашителна – и тогава душевният мир е поставен под въпрос – ако даден Аз си позволява произвол спрямо своите душевни сили, а това означава да постъпва неадекватно спрямо тях, да игнорира някои за сметка на толерирането на други, да се произнася несправедливо, да е груб и ненужно строг към тях. Самият факт или наличието на такова неподобаващо отношение на Аз-а към неговите душевни прояви вече се явява душевна криза, която предвещава провал на самосъзнанието, на Аз-а и на личността – ако той не намери сили да преодолее кризата, да открие причините, неизбежно пораждащи я, ако допусне тази тенденция в дейността на Аз-а да стане устойчива, трайна, постоянна. Ако това последното стане, душата няма друг изход, освен да търси “спасение” в болестта, явяваща се последна възможност пред нея.

Така болестта се оказва “бягство” на душата от контрола на един несправедлив и неразбиращ Аз и косвено – наказание на Аз-а, който е длъжен да извлече от това поуки. Душевната криза следователно е симптом, а болестта е категорично доказателство за дълбоката вътрешна потребност от прераждане на този неадекватен Аз, т.е. за потребността от раждането на нов Аз. Болестта е опит на душата за самостоятелна трансформация на Аз-а и бунт на душевните сили срещу техния Аз, който не може или не иска да ги разбира. Душевното заболяване е дълбоко “разтърсване” на душевните пластове, подобно на земетресенията, които са неизбежни, когато в земните недра се е натрупало страшно напрежение и огромна енергия.

Както земетресенията, които понякога предизвикват взрив с огромна мощност и катастрофа, така и някои разтърсвания на душевните пластове са напълно опустошителни, а страданията на душата – неописуеми, страшни и представляващи истинска трагедия за живеещия, за живия, но мъчително страдащ човек, а също и за неговите близки. Лечението на такъв човек от разбиращ психотерапевт е помощ и подкрепа за неговата душа и за неговия разбит Аз. При него Аз-ът на болния намира опора в Аз-а на лечителя, за да намери сили от отломките да съгради нов, жизнеспособен, адекватен спрямо душата Аз.

Разбира се, тук описваме екстремна и рядко срещаща се в живота ситуация, което ни позволява да откроим същината на душевните аномалии и болести. Обикновено човекът с душевни проблеми търси помощ на по-ранни стадии на заболяването, когато възможностите за лечение са значително по-големи – и тогава постъпва разумно. Същевременно много хора самостоятелно успяват да намерят нужния баланс в душата си и да възстановят душевния мир, да преодолеят кризата и да не допуснат разрастването й до застрашителни размери. Опирайки се на заложените ресурси на тяхната душа и проявявайки гъвкавост, откритост, желание за промяна, включително и на живота си, такива хора намират изход – въпреки че в много случаи това се оказва невъзможно без специализираната помощ на психолога, психотерапевта или психоаналитика.

Важното е хората да успеят да преодолеят, кой знае защо, съществуващите предразсъдъци, водещи до нерешителността да прекрачиш прага и дори да потърсиш кабинета на психотерапевта, чиято мисия е единствено да помага там, където човек сам не може да се справи. Същите хора, изпитващи неудобство, срам и страх да споделят с психолога или психоаналитика своите душевни проблеми или кризи, с охота и без смущение говорят за своите соматични (телесни) неразположения и болести – и без неудобство се тълпят пред вратите на лекарите в болниците, търсейки изцеление.
8.Оказва се, че като че ли телесният недъг или заболяването на някой телесен орган е някак си “по-престижно” от заболяването на душата – което, веднъж появило се, довежда до цялостно разстройство на жизнените функции на целия организъм и до изчерпване на жизнената му сила. Съществува предубеждението, че от заболяване на черва, бъбреци, бял и черен дроб неизбежно се умира (и то си има своите основания!) – но от болна душа… не се мре и затова такава болка “не за умиране” се крие и понася безкрайно.

Този предразсъдък, дължащ се на основно неразбиране на душевния живот, може да се опровергае така: от болест на душата не се мре, само се “живее”, но се живее така, че все едно си закопан жив в гроба. Може да звучи жестоко, но истината е такава и нека всеки избира кое е за предпочитане лично за него –ако е изправен пред такъв избор. Впрочем, няма такъв човек – или рядко се среща – който при телесна болка не оставя всичко и не тръгва право при лекаря, следователно няма опасност някой да се остави заради такава болка да умре “без помощта на лекар”. Но, уви, мнозина са ония, които се оставят да живеят с душевното си състояние, кризи и болести така, че все едно са живи закопани и даже с поглед, търсещ в гроба избавление от страшните неволи на душата. Наистина “от душа не се мре”, защото по начало душата е нетленна същност, смърт за душата не съществува, тук и смъртта не е спасение. Ако душата ни е безсмъртна, то нима не трябва най-напред за нея да се погрижим?!

“Завършвайки” иначе безкрайната по своите смислови и жизнени значения тема за Аз-а и самосъзнанието, надявам се казаното да е поне ориентир, позволяващ на всеки, изучаващ себе си, да свърши самостоятелно най-съществената работа: да достигне до разбиране на самия себе си, до оня адекватен спрямо своята душа Аз, до разумния Аз, който уверено държи юздите на “крилата колесница” с впрегнати в нея буйни, диво и бясно препускащи коне, на която древните много мъдро са уподобявали човешката душа. Ясно е какво може да сполети водача на такава колесница, който е изпуснал конете на техния вихрен устрем и на тяхната необуздана воля, или пък – и това е възможно – му се е скъсала някоя юзда! Конете са душевните сили, колесницата е душата, а водачът е нейният Аз, самосъзнанието с цялата му свита.

Уменията, техниката на управлението на тези коне не може да се научи отникъде и не може да се преподава. Всеки от нас “разполага” със своите си “коне”, с техния особен “нрав” и сам управлява – както може – “колесницата” си. Тук всеки е предоставен на самия себе си и единствено ясното разбиране на естеството на Аз-а може да му помогне да сложи ред и да внесе мир в душата си.

Всеки човек всекидневно и безсъзнателно, а много често и по неволя, се изживява като психолог, изучаващ своята душа и своя Аз. Понякога хората успяват и се справят – обаче с цената на много лутания, кризи и често с непрекъснати проблеми. Познанието на собствения Аз спестява подобно разпиляване на душевна енергия, която, ако е налице разбирането, би могла да се насочи за значително по-полезни цели…

(Текстът е от книгата ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ)