ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА • HUMANUS •

Душата на човека е свят и дори вселена, в която пътешествията са не по-малко вълнуващи от междузвездните галактически одисеи с космически кораб – стига тези последните да бяха възможни. И ако извън нас съществува един величествен и необятен космос, то и вътре в нас, в душите ни, е скрита не по-малко тайнствена вселена, предизвикваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овладее от нейната чудна мистерия.

Изкуството на живота, което единствено може да ни въведе в неговата пълнота, пряко зависи от изкуството на самопознанието, в чиито тайни са посветени най-вече философията и разбиращата съвременна психология, пронизана изцяло от философски дух. Нашата задача е да разкрием началата на тази психология, която може да даде много на опитващия се да разбере себе си човек.

ЦЕНТЪРЪТ ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА • HUMANUS • обявява своите нови програми, които ще стартират от 1 май 2009 г. едновременно в София и Пловдив:

• ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ: как да си изработя свой личен проект на бъдещето?

• ИСТИНСКОТО БОГАТСТВО НА ЧОВЕКА: моята личностна и ценностна идентичност

• ПРАКТИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ на пола, секса и любовта

• ОБЩУВАНЕ И ВЗАИМНО РАЗБИРАНЕ: трудности на личностното израстване

• ИЗКУСТВОТО НА СВОБОДАТА: пътят към личностния просперитет

По всяка от програмите са предвидени: практически курсове и курсове лекции, индивидуални консултации, психотренинг, обучение в група и др.

За информация и записване: тел. 032/281728 и GSM 0896209488 (телефоните са без допълнителни импулси. Повече информация очаквайте на страниците на блога на ЦЕНТЪРА ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА • HUMANUS •)

Коментар по една мисъл на Симон Дьо Бувоар за половете

Що се отнася до съответната роля на двата пола, това е въпрос, по който има голямо разнообразие от мнения; най-напред идват схващания лишени от каквато и да било научна основа, отразяващи единствено социалните митове. (Симон Дьо Бувоар)

Наистина по въпроса за различията между двата пола съществува огромно разнообразие от мнения и разбирания. И тъй като тези въпроси имат по-скоро човешки характер, сиреч представляват и съставляват един чисто специфичен и човешки въпрос и интерес, то наистина неизбежно в основата на всичко стоят схващания, лишени от каквато и да било научна основа. А щом е така, то те не могат да изразяват друго, освен някаква социална митология, изразяваща и въплъщаваща потребностите на човешките същества от разбиране на онова, което ни прави каквито сме – независимо дали сме мъже или жени. И кое тогава е най-значимото, същностното, субстанциалното в тези разбирания за мъжа и жената – струва ли си да се запитаме така?

Ще тръгна оттук, а именно от изходната констатация, че мъжът и жената са „пол-овинки“ на цялото, човека. Да си човек означава да съществуваш под ясната форма на мъж или на жена (третата възможност – мъж-жена“, двуполовостта – е рядък случай, инцидент, аномалия, нещо нежелано). Мъжкото и женското са неотделими от личността на отделния, конкретния човек, явяващ се или мъж, или жена – как да ги разбираме?

За мъжа подобава да иска да е мъж и мъжествен, да се стреми към мъжественост, към прояви на мъжкото у себе си; жената е длъжна да е жена и женствена – всичко друго е неестествено, крайно смущаващо, внушава съжаление и понякога отвращение. Това са най-първични, базисни, основополагащи и принципни положения на една фундаментална социална митология за половете.

Наистина, съществува ли ясно очертана граница между качествата, „правещи мъжа мъж“ и тези, които определят жената като жена? Къде да я търсим? – ето два въпроса, по които не е зле да се замислим.

Много хора не съзнават, че е необходимо да се очертае такава ясна граница между половете: струва им се, че различията между мъжа и жената “не са така важни” или по-скоро “са несъществени”. Но ако пренебрегваме границата между качествата, които са чисто “мъжки” или чисто “женски”, ако си позволим лукса да ги смесваме, то тогава настъпва същински хаос – и то не само в главите ни, но и в живота ни. Тогава именно жените ще започнат да искат да играят мъжки роли, да се държат като мъже, а пък мъжете – или поне някаква част от тях – ще изневерят на мъжкото у себе си, ще почнат без смущение да възприемат женски маниери или поведение, двата пола малко по малко ще размият различията помежду си, докато един ден стигнем до положението да ни е безразлично дали сме мъже или жени, тогава няма да има особено значение дали си мъж или жена! Мисля, че всеки ясно съзнава какво означава това – деградация на половете; а пък има ли по-жалка картина от мъже-дегенерати или от неженствени жени оставям на всеки сам да прецени…

Вярно е, че животът се мени, а заедно с него и ние. В днешно време може и да не е така провокиращо една жена да се държи (и да се облича, да речем) като мъж, но преди десетилетия това е било скандално. И тогава, и днес обаче, един мъж да показва с всичко, че му харесва да е женствен, си е същински скандал. Това, че сме все по-освободени обаче не ни дава право да посягаме и на онова, което ни дава най-значимата характеристика, от която зависи удовлетвореността ни от живота – половата. Мнозина днес смятат, че да се държи на различията между мъжете и жените е проява на “демодираност”, на лош консерватизъм – но дали пък точно в тази сфера консервативността не е задължителна? Ами ако започнем да губим в застрашителни размери своята същност – половата принадлежност! – ако станем антитрадиционалисти в главната ни задача – да сме достойни за своя пол и за изискванията на самия живот пред него! – то нима тогава не е настъпила страшна подмяна на ценностите?! Да държи човек на “мъжкото у себе си”, да насърчава своята мъжественост, най-просто казано, да иска и да може да е мъж – това не е и не може да е “архаичност”, защото ако е, горко ни!

За жените важи същото, те трябва да искат да са жени, иначе никога няма да са щастливи…
Защото свободата ни не може да е безгранична, тоест да стига дотам, че ние да тръгваме срещу самите себе си, срещу онова, което самият живот иска от нас.

Добре де, говорим за “мъжки и женски качества”, но можем ли тук ясно да си дадем сметка кои са точно те? Може ли тези качества да се представят така, че да заглъхнат всички спорове? От една страна уж всички разбират какво е това да си мъж, но попитайте някой ясно да ви го каже с думи – какво ще се получи? Едва ли ще успее да каже нещо кой знае колко смислено – най-трудни са ония въпроси, които изобщо не си задаваме…

Да се опитаме да си представим какво изобщо може да се каже по тези въпроси.

Първото е, че поне “външно” мъжът и жената доста се различават, мъжките и женските тела имат, така да се каже, “очебийни” различия. За телесните признаци на двата пола като че ли особени спорове няма. Най-напред ни хрумва, че мъжът и жената се различават по… половите си органи, мъжът има онова, с което така се гордее, а жената – онова, което така магнетично привлича мъжката сексуалност. Това е ясно, пенисът е символ на мъжествеността, но дали пък той именно ни прави мъже? Явно не, защото има “мъже”, които, независимо от това, че имат пенис, много-много не го ползват “по предназначение” (имам предвид в леглото!) и… обичат да вдигат крака повече от жените. Тогава?

Символът на мъжкия пенис трябва да бъде разбран, констатацията, че той е “мъжки атрибут” не е достатъчна. Същото може да се каже и за вагината като символ на женското и на жената. Мислил ли е някой по тези въпроси?

Вагината символизира женското и женствеността – какво означава това? И в какъв смисъл трябва да се разбира този израз?

Колко копнежи, спотаени желания, надежди и страхове се свързват при мъжете с пениса – защо е така? Общо взето с пениса ние свързваме и общата си удовлетвореност от живота – какво е мъжът без неговия пенис?! И за жените е така, но не съвсем: жените поне нямат ония притеснения, които внасят толкова безпокойства в мъжката душа и същност. Да бъдеш “мъж на ниво” – нима това не го свързваме най-вече със своя пенис и негова потентност?

Нека някой да се опита да отрече тази истина – няма ли да стане мигом толкова жалък? Древните гърци поставяли изображения на еректирал фалос (пенис) върху фасадите на своите обществени сгради – какво ще стане ако в днешно време и ние украсим входа на Министерския съвет с един…, добре де, с един мъжки “член”?! Защо дори се чувстваме неудобно да споменем дори думата – какво говори това за нашата преданост спрямо мъжкия символ и атрибут?!

Да опиша пределно ясно и изчерпателно символа на мъжкия пенис е огромна задача; същото може да се каже и за вагината на жената. Но да не се задълбавам прекалено…

Пенисът символизира оплодяващото начало на живота, активната сила, която зачева и дарява живот, от пениса започва всичко и до пениса свършва. Вагината е приемащото тази сила “място” и начало, оплодената от пениса вагина поема и отглежда живота, изнася го и го ражда: от вагината е започнал земния живот на всеки един от нас, това поне е ясно. Нека засега спрем дотук, а пък това, че в сексуално отношение нашите полови органи са незаменими, е нещо, което всеки разбира! А има ли други телесни „индикации“ за това кой е мъж, и кой – жена? Тук вече става въпрос за най-същностни различия между мъжкото и женското тяло – кои са те?

Мъжките тела са твърде разнообразни и различни, но всяко различие всъщност е отклонение от прототипа, образеца за мъжко тяло, негова деформация в една или друга насока. Има мъжествени тела, които като че ли се доближават плътно до образеца и един вид го символизират, представят го нагледно за другите, предизвиквайки, особено у жените (и у някои мъже, които харесват мъже!) неудържими телесни и душевни трепети на мощно привличане, на което жените специално съвсем не могат да устоят. Това са отделни, рядко срещащи се силни и развити “екземпляри”, чието тяло е носител на мъжествеността в нейната ясна и съвършена форма, наричана обикновено мъжка красота, която – независимо от индивидуалните си прояви – е една и съща, и ние тук сме длъжни да си я представим.

Красивото мъжко тяло носи и съдържа в себе си всички ония елементи на вечната представа за гордата мъжественост, която е така скъпа за мъжете – и е така привлекателна за жените. Това красиво тяло на мъжа е преизпълнено с енергия, сила и активност, то е една самодостатъчност, която потиска и подчинява душата със своята завършеност, пропорция и хармония. В него всичко е “точно на мястото си” и точно “такова, каквото трябва да бъде”, т.е. по-красиво не може да бъде. Конкретните телесни елементи, обединени от споменатата хармония и пропорция, са следните.

Ръстът на красивото мъжко тяло е точно в “нормата”, т.е. е среден и над средния, това е мярата, уравновесяваща крайностите на прекалено високия и прекалено ниския ръст, които не могат да бъдат наистина красиви, понеже не съответстват на мъжката същност. Безспорно е това, че мъжете винаги трябва да превъзхождат жените по ръст, макар че общо взето тази характеристика, ръстът, не е така решаваща…

Торсът на истински мъжественото тяло е стегнат, изваян от мускули, които трептят от енергия под кожата, те придават на тялото изискващата се гъвкавост, тонуса на мъжката динамичност, която не знае покой и затова е преизпълнена с желание да овладява, да подчинява на себе си, да “потиска” жената до степента, при която “краката й се подкосяват”, а тялото й е обзето от копнежа да легне и да усети върху себе си мощта и тежестта на това силно мъжко тяло. Представата за мъжественост изисква тялото на мъжа да е мускулесто, набито, твърдо, стегнато, да му липсва отпуснатост дори и в най-малка степен, но в рамките на идеалната мяра. Защото например прекомерната и самоцелна мускулна развитост на културиста, надвишаваща тази мяра, предизвиква чувството, че “нещо не е така”: тук масата от мускули в своята едностранчивост потиска и тушира останалите мъжествени черти, не им позволява да се изявят.

Съответно раменете на мъжкото тяло са хармонично широки, ръцете – здрави и силни, способни да “сграбчват” и притискат силно до стегнатата гръд крехкото и нежно женско тяло, тазът и коремът са добре оформени, стегнати, близо два пъти по-тесни от раменете, задните части, задникът е силен и леко заоблен – защото тази средна част на тялото носи в себе си символа на мъжката сила и на мъжествеността изобщо. Става дума за гениталиите, които увенчават средната част, бидейки в пълна хармония и единство с мощта на тялото, и изразявайки неговата неизтощима потенция и властност. Както вече казах, пенисът е “лицето” и “образа” на мъжкото тяло, в него е концентрирана и центрирана мъжката същност, сърцевината на мъжката телесност.

Формата на пениса точно съответства на същината, на естеството на тялото. Затова по пениса може най-ясно да се разбере спецификата, характера на тялото, неговата потентност и неизтощима сила. И тъй като пенисът най-ясно издава самата същност на тялото, то тъкмо затова този орган на тялото бива така старателно сриван, евентуално с надеждата, че “дълбоката тайна на този мъж” няма да бъде разкрита, демаскирана, изявена докрай (явно някои мъже и няма с какво особено да се “похвалят” в тази област и затова изпадат едва ли не в ужас като си помислят, че някой може да ги види голи: страхът от голотата е страх пред свободата, нека всеки помисли защо е така!).

Краката на мъжа са здрави, яки, мускулести, на тях той стои непоклатим, гордо и сигурно стъпил върху земята, и едновременно с тази сила съдържат и възможността за грациозни движения, за леката и плавна походка на завоевател или на хищно животно. Накрая прекрасното мъжко тяло е увенчано със също така прекрасна глава върху здрав и силен врат, а лицето пряко изразява душата и личността на мъжа, заедно с очите и погледа.

Ясно е, че мъжественото тяло е младото, преизпълненото с потенция и сила тяло, тялото на мъжа в периода на 20-40 годишна възраст, тялото във времето на разцвета на мъжествеността.

Мъжката “нежност” е парадоксалната нежност на силата, тя е именно одухотворяващото, красивото в тялото на младия мъж, именно тя постепенно повяхва и се губи след 40-45 годишната възраст – което довежда до изчезването на очарованието, излъчвано от младото мъжко тяло. Стройност е обща характеристична черта, обединяваща в единство и хармония частите на мъжкото тяло, тя именно привнася дълбоката цялостност и пълноценност на мъжествеността като такава. Затова стройни могат да бъдат не само, да речем, краката на мъжа, стройно по начало е цялото тяло, което може да се нарече красиво. Същият характер имат и черти на мъжкото тяло като гъвкавост, елегантност (със специфично мъжки дух), атлетичност, жизненост, твърдост и пр.

А сега да разгледам най-прецизно красивото женско тяло, което също е в състояние да побере в себе си толкова много неземна и божествена красота. Такова тяло е въплътената женственост, така дълбоко и силно вълнуваща и владееща душите на мъжете – чиито разнолики представи за женско тяло и женска красота така или иначе съответстват на нея. Вълнението, обхващащо гърдите на мъжа при срещата на красива жена е толкова по-голямо, колкото по-близко е съответствието на нейната индивидуалност със заложената в неговата душа представа за женственост, а в един поне случай – вещаещ неземно щастие, преобразяващо изцяло живота – на него му се струва, че това съответствие е пълно и изцяло: и тогава се е повила любовта! В основата й стои удивлението, обзело мъжката душа, че именно тази жена е живият образ на женственост и красота, който може да бъде срещнат на тази земя – единствен и неповторим! – и затова такова поразително чувство активира мъжа да направи всичко, за да запази тази жена единствено за себе си като “своята половинка”, като “моето друго”, предвкусвайки редките наслади, които “шанса да имаш тази жена” може да му даде.

Мъжкото начало в живота е орисано изглежда да прави точно това: да овладява жената, да я подчинява на своята страст, да предизвиква съединяването на душите и телата, което поражда усещането за цялост и пълноценност на съществуването. Жената пък, срещайки подобна всепобеждаваща активност и целеустременост на мъжа, е предопределена да й откликне без съпротива, да изпълни появилото се от дълбините на женската природа желание за отдаване, за пасивно приемане на мъжествеността и на мъжката сила в своето лоно – или в своята бездна! – за отпускане, “омекване” пред неудържимия напор на “мъжкия гений” и дори за изгубването на своето суетно, непълноценно само по себе си женско Аз, което в любовта към един истински силен мъж се преражда из основи.

Така се появява изключителния феномен на влюбената и всеотдайна жена, на обичаната и обичащата жена, който придава на живота изобщо, и особено на живота на мъжа, най-прекрасното очарование на този свят. Жалка, изпълнена с непълноценност и безсмислие е жизнената съдба на една жена, която не е познала любовта към един истински силен мъж, същото може да се каже и за мъжете, които не са се впуснали в стихията на женската страст. Жената достига предела на своето битие единствено във връзката си с такъв един мъж, тогава тя изпълнява мисията и отговорността си на този свят, а именно да бъде пълноценно човешко същество, обичащо живота и предано на него – каквото жената става само чрез мъжа, чрез единството си с мъжкото начало на живота.

Затова Библията – великата книга на човечеството – нарича жената “на човека помощник, нему подобен”, затова там жената съществува защото “не е добро за човека да бъде сам”, по тази причина мъжът “ще се прилепи към жена си, за да бъдат двамата една плът”. Тези думи съдържат истината на живота, на които и двамата – мъжът и жената – трябва да бъдат верни. Затова – казано в рамките на шегата – не подобава на жената да поема в себе си мъжката същност, тя да се прилепя към мъжа, каквато тенденция се наблюдава в днешните модерни времена, в които много жени – овладени от глупавата страст да бъдат активни в любовта и секса и поемайки върху себе си мъжката роля и мисия – се увличат, за да лишат мъжете от възможността да бъдат мъжествени, да се изявяват като мъже, поради което те, подценени и поразени в най-значимото, дълбоко страдат.

Страдат, защото такава “смяна на ролите” и в сексуалните отношения, която се мержелее като идеал на феминистките (толкова нещастни, впрочем, именно като жени, непознали любовта на един поне силен мъж!), е провява на извратеност, на упадък и дори на патология, пораждаща или поне съпровождаща трагедията и непълноценността на толкова много съществувания. Впрочем, казаното изглежда не е просто шега, а, напротив, една горчива истина…

Ами ето тия черти на една неизменна и първична социална митология успях да открия в някои широко известни базисни разбирания за жената и мъжа, към търсенето на които ме подтика мисълта на С.Бовоар. И още може да се открият, но се иска по-специално усилие и задълбочаване. А засега да спра дотук.

(Част 1)

(Част 2)

(Част 1)

(Част 2)

(Част 3)

(Част 4)

Въведение в темата за ценностната идентичност на личността

Синдромът на унаследената ценностна недостатъчност

Ценностният вакуум в душите на младите – и не само на младите

Най-здравите устои на човешката личност
●
●
●
●
(Следва)

Съвсем не е случайно традиционното осъществяване на Аз-а и самосъзнанието – или поне приемането, че самосъзнанието олицетворява Аз-а, явявайки се негов фокус или ядро. За да реализира себе си като Аз, като направляващ и хармонизиращ център на душата, Аз-ът се опира най-вече на ресурса на само-съзнанието. На ниво Аз чрез самосъзнанието отделните душевни сили се проявяват като познати и осъзнавани, а не като слепи и смътни влечения, желания, копнежи, импулси и пр.

Да зная, да съ-знавам какво искат и каква е силата на моите душевни способности означава да си осигуря възможността за контрол и власт над тях – в противен случай не Аз, а те ме владеят. Не-съзнаването означава, че някаква душевна сила подмолно контролира Аз-а, а той не знае това и следователно непълноценно изпълнява функцията си на Аз. Следователно Аз-ът съзнава и владее само една част от душата, а друга нейна част е започнала – поради несъзнаването й от Аз-а – да придобива самостоятелно значение и сила извън системата на този Аз, т.е. започнал е да се образува втори център на душата, което в крайна сметка може да доведе до “разцепване” на Аз-а и на личността, а това е т.нар. шизофренно (или поне “шизофреногенно”) състояние. Тук не става дума за това, че безсъзнателното като такова (ТО) по самото си естество е извън системата на Аз-а. Бидейки изцяло несъзнавано, ТО е другият (освен съзнанието, ясната представа за свят) полюс на душата, а между тях е разположен нейният център, балансиращата инстанция, наречена Аз. Аз-ът в този смисъл е “мензура” или дори “цензура” (Фройд), която пропуска или спира въздействията, тръгнали от единия полюс на душата към другия и обратно. Единствено чрез осъзнаването, което ни дава информация що за въздействия са те, какво точно представляват и какво искат. Аз-ът като самосъзнание има възможността да решава кое да пропусне, кое да спре. Аз-ът се оказва нещо като “регулировчик” на кръстопът. Тази аналогия точно илюстрира ситуацията, в което се намира всеки Аз, а именно да регулира въздействията, идещи от двете страни и устремени към противоположната посока.

Един разстроен, “разцепен”, нефункциониращ добре Аз обърква движенията на “кръстопътя” – защото е загубил критерия и оценката какво може и какво не бива да преминава, а следователно пропуска каквото му “скимне” или както дойде, случайно, без разбиране и осъзнатост. Още по-лошо става тогава, когато от едната или другата му страна се е образувал някакъв “втори Аз”, който не е истинският, а вторично образование, имащо възможността и силата да упражнява контрол по друг начин в сравнение с обичайния за истинския Аз. Тогава хаосът и суматохата в душевните движения на такава разстроена, болна душа става пълен, настъпило е душевно заболяване, изгубена е – понякога безвъзвратно – балансиращата функция на нормално действащия Аз, съумяващ да се справя с противоречията, пречките, дисбалансите, прекомерно нарасналите претенции и сили от страна на някоя “част” на душата.

Съзнаващият ясно ситуацията в душата Аз (или Аз-ът с развито самосъзнание, което притежава силата да регулира стройно и ефикасно движенията на душата и да внася ред в нейната динамика), осъществява своята незаменима роля благодарение на съ-знаването. Такъв Аз съумява да се справя с “тъмните” и подмолни сили на душата, които се домогват незаслужено до властта над нея и над човека. Задълбочаването по-нататък в същността на самосъзнанието и Аз-а би ни отвело в полето на философията, а нас ни интересуват – в това изследване – само психологическите страни на тези феномени. Основното тук е, че Аз-ът “притежава” механизма на осъзнаването, явяващ се ресурс на неговото самосъзнание, чрез който осъществява себе си като център на душевния живот и властваща инстанция на душата. Осъзнаването на всяка от атакуващите Аз-а душевни сили, познаването и признаването й като налична и действаща, е предпоставка за съотнасянето, за съпоставянето им и в крайна сметка за балансирането и хармонизирането им.

Всяка проява на душата може да бъде осъзната, макар много често механизмът на осъзнаването й да е противоположен на нейната собствена природа, на нейното вътрешно естество. Например, чувствата представляват и въплъщават душевна тенденция, която по своята изявена субективна насоченост е диаметрално противоположна на съзнанието, на мисленето, на ума. Да бъде осъзнато едно чувство означава най-напред да бъде превърнато в “обект”, подлежащ на строгата и безпристрастна, дори хладна преценка на Аз-а, който търси и се интересува не от друго, а от това какво всъщност представлява и съдържа в себе си това чувство, т.е. иска да знае неговата същност, величина, интензивност и пр. Но това са все външни и елементарни характеристики на завладялата душата емоция. Те никога няма да изчерпят вътрешното й естество, за да могат да го заменят с потребния за целите на съзнанието модел или схема на чувство, който му е потребен за неговите цели. Вътрешното естество на чувствата се съпротивлява и не се поддава на такова външно “разглеждане” – тази е вечната основа на неразбирателството между тези велики душевни сили на човека. Но независимо от това, Аз-ът като самосъзнание е длъжен да наложи себе си, ако не иска да попадне под неумолимата власт на чувствата, на чувствителността.

В отговор на тази потребност Аз-ът разполага с още един ресурс, този път притежаващ възможности, които пряко се синхронизират с вътрешната природа на чувствата, и това е самочувствието. Самочувствието е важна способност на развития Аз – но то само допълва, никога не може да замени самосъзнанието. Това, което описаното по-горе “съзнание за чувство” дава на Аз-а, допълнено с предоставеното от самочувствието “чувство за чувството”, владеещо душата, е вече адекватната основа, която позволява на Аз-а да вземе необходимото решение и да прояви отношението, дължимо на съответното чувство. Такъв Аз, който се “вслушва” в поривите на своите душевни потенции и следователно не е едностранчив и едномерен, е развит и разумен Аз. Затова той успява безболезнено да преодолява конфликтите на душата, избягвайки гъвкаво опасността от задълбочаването и изострянето им. Той не оставя никоя своя душевна сила да страда, а тя страда тогава, когато е пренебрегната и незаслужено потисната, когато е “обидена” или пък – без вина “наказана”.

Опасността от задълбочаването на душевните конфликти става застрашителна – и тогава душевният мир е поставен под въпрос – ако даден Аз си позволява произвол спрямо своите душевни сили, а това означава да постъпва неадекватно спрямо тях, да игнорира някои за сметка на толерирането на други, да се произнася несправедливо, да е груб и ненужно строг към тях. Самият факт или наличието на такова неподобаващо отношение на Аз-а към неговите душевни прояви вече се явява душевна криза, която предвещава провал на самосъзнанието, на Аз-а и на личността – ако той не намери сили да преодолее кризата, да открие причините, неизбежно пораждащи я, ако допусне тази тенденция в дейността на Аз-а да стане устойчива, трайна, постоянна. Ако това последното стане, душата няма друг изход, освен да търси “спасение” в болестта, явяваща се последна възможност пред нея.

Така болестта се оказва “бягство” на душата от контрола на един несправедлив и неразбиращ Аз и косвено – наказание на Аз-а, който е длъжен да извлече от това поуки. Душевната криза следователно е симптом, а болестта е категорично доказателство за дълбоката вътрешна потребност от прераждане на този неадекватен Аз, т.е. за потребността от раждането на нов Аз. Болестта е опит на душата за самостоятелна трансформация на Аз-а и бунт на душевните сили срещу техния Аз, който не може или не иска да ги разбира. Душевното заболяване е дълбоко “разтърсване” на душевните пластове, подобно на земетресенията, които са неизбежни, когато в земните недра се е натрупало страшно напрежение и огромна енергия.

Както земетресенията, които понякога предизвикват взрив с огромна мощност и катастрофа, така и някои разтърсвания на душевните пластове са напълно опустошителни, а страданията на душата – неописуеми, страшни и представляващи истинска трагедия за живеещия, за живия, но мъчително страдащ човек, а също и за неговите близки. Лечението на такъв човек от разбиращ психотерапевт е помощ и подкрепа за неговата душа и за неговия разбит Аз. При него Аз-ът на болния намира опора в Аз-а на лечителя, за да намери сили от отломките да съгради нов, жизнеспособен, адекватен спрямо душата Аз.

Разбира се, тук описваме екстремна и рядко срещаща се в живота ситуация, което ни позволява да откроим същината на душевните аномалии и болести. Обикновено човекът с душевни проблеми търси помощ на по-ранни стадии на заболяването, когато възможностите за лечение са значително по-големи – и тогава постъпва разумно. Същевременно много хора самостоятелно успяват да намерят нужния баланс в душата си и да възстановят душевния мир, да преодолеят кризата и да не допуснат разрастването й до застрашителни размери. Опирайки се на заложените ресурси на тяхната душа и проявявайки гъвкавост, откритост, желание за промяна, включително и на живота си, такива хора намират изход – въпреки че в много случаи това се оказва невъзможно без специализираната помощ на психолога, психотерапевта или психоаналитика.

Важното е хората да успеят да преодолеят, кой знае защо, съществуващите предразсъдъци, водещи до нерешителността да прекрачиш прага и дори да потърсиш кабинета на психотерапевта, чиято мисия е единствено да помага там, където човек сам не може да се справи. Същите хора, изпитващи неудобство, срам и страх да споделят с психолога или психоаналитика своите душевни проблеми или кризи, с охота и без смущение говорят за своите соматични (телесни) неразположения и болести – и без неудобство се тълпят пред вратите на лекарите в болниците, търсейки изцеление.
8.Оказва се, че като че ли телесният недъг или заболяването на някой телесен орган е някак си “по-престижно” от заболяването на душата – което, веднъж появило се, довежда до цялостно разстройство на жизнените функции на целия организъм и до изчерпване на жизнената му сила. Съществува предубеждението, че от заболяване на черва, бъбреци, бял и черен дроб неизбежно се умира (и то си има своите основания!) – но от болна душа… не се мре и затова такава болка “не за умиране” се крие и понася безкрайно.

Този предразсъдък, дължащ се на основно неразбиране на душевния живот, може да се опровергае така: от болест на душата не се мре, само се “живее”, но се живее така, че все едно си закопан жив в гроба. Може да звучи жестоко, но истината е такава и нека всеки избира кое е за предпочитане лично за него –ако е изправен пред такъв избор. Впрочем, няма такъв човек – или рядко се среща – който при телесна болка не оставя всичко и не тръгва право при лекаря, следователно няма опасност някой да се остави заради такава болка да умре “без помощта на лекар”. Но, уви, мнозина са ония, които се оставят да живеят с душевното си състояние, кризи и болести така, че все едно са живи закопани и даже с поглед, търсещ в гроба избавление от страшните неволи на душата. Наистина “от душа не се мре”, защото по начало душата е нетленна същност, смърт за душата не съществува, тук и смъртта не е спасение. Ако душата ни е безсмъртна, то нима не трябва най-напред за нея да се погрижим?!

“Завършвайки” иначе безкрайната по своите смислови и жизнени значения тема за Аз-а и самосъзнанието, надявам се казаното да е поне ориентир, позволяващ на всеки, изучаващ себе си, да свърши самостоятелно най-съществената работа: да достигне до разбиране на самия себе си, до оня адекватен спрямо своята душа Аз, до разумния Аз, който уверено държи юздите на “крилата колесница” с впрегнати в нея буйни, диво и бясно препускащи коне, на която древните много мъдро са уподобявали човешката душа. Ясно е какво може да сполети водача на такава колесница, който е изпуснал конете на техния вихрен устрем и на тяхната необуздана воля, или пък – и това е възможно – му се е скъсала някоя юзда! Конете са душевните сили, колесницата е душата, а водачът е нейният Аз, самосъзнанието с цялата му свита.

Уменията, техниката на управлението на тези коне не може да се научи отникъде и не може да се преподава. Всеки от нас “разполага” със своите си “коне”, с техния особен “нрав” и сам управлява – както може – “колесницата” си. Тук всеки е предоставен на самия себе си и единствено ясното разбиране на естеството на Аз-а може да му помогне да сложи ред и да внесе мир в душата си.

Всеки човек всекидневно и безсъзнателно, а много често и по неволя, се изживява като психолог, изучаващ своята душа и своя Аз. Понякога хората успяват и се справят – обаче с цената на много лутания, кризи и често с непрекъснати проблеми. Познанието на собствения Аз спестява подобно разпиляване на душевна енергия, която, ако е налице разбирането, би могла да се насочи за значително по-полезни цели…

(Текстът е от книгата ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ)

Ако сте тревожен, ако се чувствате изолиран, ако имате проблем и не виждате изход, ако търсите промяна и по-добро качество на живот – обадете ни се.

Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на стреса.

Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на angeligdb (@) abv.bg или пък на тел. 032-28-1728, 0896-209488 (без доп.импулси)