12.Какво съм длъжен да правя?

Това “длъжен си” е твърде интригуващо. Как така да съм бил длъжен? Кой или какво ме е задължило? А какво тогава ще стане със свободата ми?!

Основанията на моето “длъжен си!” аз намирам в себе си. “Нещо в мен” ми казва: “длъжен си да направиш това!” и аз му се подчинявам (обикновено, но понякога и съвсем рядко: всичко зависи от мен!). Ако вътре в себе си не открия такова “съзнание” (?) за дълг, значи ако сам не се “самозадължа”, то тогава никаква принуда отвън нищо не може да промени.

Аз трябва да желая с цялата си душа и сърце своето “длъжен си!”, и тогава за мен то ще стане закон, някаква непреодолима “вътрешна необходимост”. Могат до безкрай да ми казват, че съм “бил длъжен” да правя добро, но ако аз самият не се овладея от такава своя вътрешна повеля, то всичко ще бъде напразно. Ето например съвестта ми казва това: “Бъди човек!” (“Човешко е да помогнеш на изпадналия в беда!”), и аз мълниеносно ще й се подчиня. Това, изглежда, е чистото съзнание за дълг: да слушаш заповедите на своята съвест. Стига… “да имаш съвест”. Струва ми се, че всеки има съвест, въпросът е обаче в това доколко възприема нейните “нашепвания”.

Може – а аз съвсем не съм идеален! – когато чуя гласа на съвестта си, да й отвърна: “Потрай малко, нека направя това или онова, защото ми е изгодно!”. Един вид направил съм си сметката, че нещо ще ми бъде полезно, но съвестта ми се обажда и казва “Недей!”, определено искайки всичко да развали. (А моите сметки, разбира се, ги прави умът ми!) Сепвам се за малко, но все пак желанието за моя полезен план съвсем не се е изпарило. Тогава аз започвам да… “придумвам” съвестта си да замълчи, т.е. опитвам се да сключа с нея сделка. Казвам й например: “Зная, че е лошо и че не бива, ти само почакай малко, а след това аз ще те послушам и горчиво ще се разкая!”.

Съвестта ми обаче не се предава лесно, тя е голям инат: “Не, сега трябва да спреш, длъжен си!”. Виждам се в чудо какво да правя, много добре разбирам (с една “част” от себе си!), че тя е права, но и умът ми със своите сметки има известни основания. Ясно е, че в някои случаи надделява умът, а в други – съвестта ми. Съвестта е склонна да дава “наивни съвети”, докато умът ми “трезво държи… реалното”. Той обикновено преследва някакви свои изгодни цели, стреми се към полезното.

Истината е, че при мен съвестта със своя дълг и умът със своето “сметкаджийство” поне водят разговор. При други хора, възможно е, умът е станал тиранин и изобщо не иска да чуе съвестта. В такъв случай и дълг за такива хора не съществува, при тях е станало така, че техен “дълг” са само… сметките на ума, “чистата изгода”. Тяхната съвест е принудена или заставена да мълчи, когато се обади, й кряскат и тя уплашено се свива. За мен такива хора наистина са “безсъвестни”, тяхното съзнание за дълг е прекалено изкривено, дори извратено.

Аз не искам да ме сполети такова нещо, ще оставя съвестта си да говори. Дали винаги ще я слушам, е отделна работа, но нека си говори. Това ми дава възможността да “претеглям” и решавам (да решавам “по-всестранно”, по-цялостно!). Ако нямам друга възможност, то тогава съм изгубил свободата си. Как ще избирам, ако не съм чул… и другата страна? А без избор няма свобода…

От съвестта си съм научил, че трябва да правя много неща: например да се отнасям към другите така, както искам да се отнасят те към мен. (Това съм го научил не от книгите, преди да го прочета някъде съм го почувствал!) Също така тя ми е казала, че не бива да използвам за свои цели някой човек, един вид… “да го употребявам като средство” – защото така ще засегна достойнството му. Не искам да бъда използван, затова и няма да използвам друг човек. Когато все пак ми се налага “да употребя” някой за някаква своя цел, то тогава му се “изповядвам”: “Извинявай, но друг изход нямам, позволяваш ли ми малко да те поизползвам?!”. Оказва се, че това ми помага да не се чувствам гузен след това. А и моята честност респектира, т.е. “ползата” ми е двойна.

Вярно е, че някои се засягат когато им се “обясня”, вероятно ги дразни това, че се опитвам да запазя достойнството си. “Я го виж ти, мисли се за много чист, а ние целите сме оцапани в мръсотията!” – вероятно им минава през ума. (По очите им го разбирам, така се издават!) Това е показател, че “номерът” ми няма да мине: мръсниците ненавиждат по-достойните от тях. Нека да правят какво си искат. (Мръсниците се разбират най-добре с мръсници!)

Тяхно право е да живеят както искат. Но аз бях длъжен да им кажа как аз виждам ситуацията. Какво от това, че… “няма да ми свършат работата”! Аз от такива нищо не искам…

(Следва)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s