8.А времето?

Усещам това, че времето е именно съдбовното. Отреденото ми време непрекъснато тече. Всеки миг идва и след миг отива в миналото, “вече го няма”. От бъдещето ми към мен идват много мигове, които в някой миг стават настоящи, случват се сега, а след това също пропадат в миналото. Миналото ми е “безвъзвратно изгубено”, с него вече нищо не мога да направя. Имам го само в спомена за “вече преживяното”, но какво е един спомен? Не е ли подобен на сън?

Трябва, разбира се, да внимавам… спомените ми да са “добри” (хубави!). Но това зависи от начина, по който се “справям” с настоящето си. Според това как живея сега, такива спомени ще имам “след време”. Работата, значи, не е в спомените, а в преживяването на настоящето.

Времето за мен се проявява като необратимост. То “назад” не може да тече, устремено е само “напред”, към бъдещето, към неизвестното. Това не е толкова лошо: неизвестното е по-интересно, миналото не може да ме удиви с нищо. Какво би станало ако можех да се връщам назад в миналото си е нещо, което не ме вълнува особено. “Ще поправям грешките си!” – голяма работа! Много лесно би било тогава: греши колкото си искаш, ще можеш да поправяш безкрайно. Става много тъпо, значи добре е, че миналото ми е неприкосновено. Аз от своето минало не се отказвам, и толкова. Не искам да мога да го преправям наново. То в някакъв смисъл за мен е съкровено, мое, не искам да го губя и развалям. Тук не е проблемът, да оставя миналото си на спокойствие, то заслужава това. А как се справям с настоящето си – нима това не е по-важното?

Най-трудното е изглежда това. Най-напред кое за мен е “настоящето”? “Ето сега” или “преди малко”? Този ден? Но нали той непрекъснато изминава, ето че половината вече е изминал. А другата половина нали още е бъдеща? А може би този час? И с него е същото. Дали пък само тази секунда не е настояща? Казвам “сега” – това ли е настоящето? Един миг – какво е той?

Гадна работа – оказва се, че настояще не съществува, че е прекалено нищожно. По “хлъзгаво” е от съня дори. За миг “проблясва” и ако в този миг не съм нащрек, неминуемо ще го проспя, ще го изпусна. А свикна ли така, по този начин да отминават миговете на моето настояще, то тогава какво ли ще стане с живота ми?

“Дръж мига!”, “Лови мига!”, “Не изпускай мига!”, “Мигът е всичко!”, “Живей миг за миг!”, “Живей ден за ден!” – това ли е истината? Миг-ва окото ми, и вече всичко е свършило – та това е безнадеждно?! Какво мога да направя за един такъв миг? Нищо – и така, уплашен от “бързотечността” на времето, ще пропилея и живота си…

За един миг не мога и няма да се “наживея”. Мигът почти нищо не може да ми даде. Но денят – последователната поредица от бързо отиващи в миналото мигове – може, дали?

Всеки един от идващите към мен мигове може да ме свари неподготвен. Щом не го чакам, щом не зная какво да направя в него, обезателно ще го пропилея и прахосам за нищо. Аз трябва да чакам в готовност всеки свой миг и щом дойде – да се възползвам от него. Да го “хвана” и… “поваля в нозете си”! Така ли ще овладея коварството на времето? И още по-важно: как да го постигна?

А и “този” ден може да ме сполети съвсем неподготвен за него. Идва с прекрасното си утро, а аз “блея”, “тъпея”, “прозявам се” – и постепенно го пропилявам. Станало е така, че ми е все едно че се е родил нов ден, станало ми е все едно какво ще правя в него. Нали утре ще дойде и друг? Успокоен от очакването на много дни, аз методично “унищожавам” и “убивам” всеки свой ден.

“Млад съм, има много време пред мен!” – и ето че ден след ден аз губя, пилея времето си. Въобразявам си, че “времето ми няма скоро да свърши” – и точно заради тази заблуда сам себе си лишавам от предимствата на всеки нов ден. Естествено е, че тогава дните ми стават еднообразни, еднакви, неразличими. Нищо особено не се случва. Нищо значимо не се случва. Все е същото, убийствена скука. Как да понасям подобно сиво всекидневие? Мога ли да се отърва от него? Мога ли нещо да променя?

Казах, че трябва да не “проспивам” деня си. Не трябва да свиквам с подобно проспиване на дните си. Възможно ли е да ти се струва, че си буден, а всъщност “да спиш с отворени очи”? Какво означава простото “аз съм буден” – и готов да “преследвам” иначе неуловимото време? “Да спя с отворени очи” – случвало ли ми се е такова нещо? Като конете… А дали изобщо… нещо друго ми се случва?

Стоп! Ето нещо интересно! “Буден”, “бъде”, “бъдеще”! Коренът на тези думи е един и същ: “бъде”, т.е. пак онова “съм”, с което се сблъсквам непрекъснато! И още нещо: “бъде-ще” точно съвпада с… “ще бъде”, само дето “ще” си е сменило мястото! Не е ли удивително това? Какво ли пък означава? “Бъде” е… “друго време” на “съм”, виж ти?!

Будният е буден дотолкова, доколкото “е”, доколкото неговото “съм” е истинско, е “при самия него”. От друга страна “бъде” (старото “быть”!) е и корен на “битие” (съществуване, но не просто “ей така”, “както дойде”, а истински, автентично!). Но всички произлизат от “съм”. Едва ли ще успея да “измъкна” скритото тук, но “надушвам”, че тук нещо значимо е “закопано”. Но трябва да се опитам да вникна, доколкото ми е по силите…

И така, буден е оня, за който неговото съм е “при него” в целия обем. Той не е “отчасти” съм, отчасти не съм, а изцяло е. Другояче казано, той изцяло съществува, пребивава при своето битие. Същевременно ми се струва, че той е буден и затова, защото е открит (пак напълно!) за своето бъдеще. Такъв човек е готов “да се хвърли” в бъдещето си и да “улови” онова, което то му предлага. Той не чака бъдещето “само да дойде” при него под формата на настояще – и едва тогава да решава какво да прави с него. Будният с бъдещето си няма да се разпорежда “тепърва” (тогава не е истински буден, все още не се е разбудил!), а вече е в своето бъдеще още преди то да му се е “стоварило” изневиделица. Будният човек стои с пълна готовност “пред” своето бъдеще, той е дотолкова готов за “това”, за своето желано бъдеще, че в някакъв смисъл вече е в него “още преди да е дошло” – и само така ще го улови.

По същия начин и в пълна готовност на старта стоят бегачите на къси разстояния и чакат сигнала, мига, за който трябва да са готови подобно на свитата пружина преди отпускането й. Цялото им същество е будно, ако една част “заспи”, ако се отпусне, то готовността е провалена, а решаващият миг ще ги свари неподготвени (всъщност: готови не за желаното бъдеще – победата! – а за съвсем нежеланото – загубата!). Затова е ясно какво ще е бъдещето на един разконцентриран, “разсеян”, отпуснат като “желе” бегач: ще загуби състезанието. Казваме обикновено, че такива бегачи не ги бива за бягането. А какво означава това мен самият да не ме бива за моето желано бъдеще?

Ако на мен ми е все едно какъв ще бъда във всеки следващ момент, то мен ме чака жалко бъдеще. От моето ще бъда произлиза бъдещето ми, а не обратното. (Наивно е да смятам, че бъдещето ми не зависи от мен, от моето да бъда!) Аз сам определям бъде-ще-то си според онова, което искам да бъда. В този смисъл чрез съкровено желаното да бъда (да съм!) произлиза моето ще бъда (ако, разбира се, застана с цялото си същество зад съкровено желаното да бъде!), а оттук следва, че бъдещето ми “няма как… да не дойде при мен”, че ние “ще се срещнем” и… ще се разпознаем.

Тогава аз ще кажа: “Да, това е моето бъдеще!”, “Това не е нечие друго бъдеще, а е само мое!”, “Това е бъдещето, което заслужавам!”, бъдещето, което… сам подготвих и предизвиках. Ако само стоя и чакам “някакво” бъдеще, то тогава бъдещето ми (моето автентично бъде-ще!) няма да е предразположено към мен, т.е. ще получа едно жалко “до не май къде” бъдеще. За бъдещето си аз трябва да работя всекидневно – и само тога сам ще отида “при него”, при бъдещето, което мога да нарека свое. А иначе как някакво бъдеще може да бъде мое?! Този ли е моят отговор на коварната загадка на времето?

И какво излезе? Първо трябва да бъда буден още със зазоряването на новия ден. След това трябва да благодаря на Този, който великодушно е благоволил да ми даде и този ден. Накрая трябва да се хвърля към своето бъдеще и да го преследвам неуморно през целия ден. Към желаното си бъдеще, към силно, дори към съкровено желаното бъдеще, не към “каквото и да е”.

Ще ми избяга ли тогава бъдещето, което твърдо искам да бъде? “Да бъде” до степента на “ще бъде!”! Много се съмнявам, че тогава бъдещето ми ще ми се изплъзне…

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s