1.Познавам ли самия себе си?

44.jpg

Наистина, питам ли се понякога така? Мога ли да изпитвам любопитство не към нещо друго, а тъкмо към себе си, към това какво съм аз самият? Загадка ли съм аз самият за себе си? Как така? Или пък тук “всичко е ясно”?

Зная много неща за света “около мен” и усърдно уча все нови и нови, увличам се в познанието – независимо от трудностите, с които се сблъсквам на всяка крачка. Искам да проясня погледа си, с който гледам “света”, изпитвам интерес към природата и към “нещата”, с които тя е преизпълнена. Но самият аз съм “част” от тази природа, не се ли получава, че без да искам изключвам човека (в свое лице) от нея и от своя познавателен устрем? Другояче казано, не става ли така, че забравям много често на “най-важното”: себе си, човека, неговата същност и живот? Ясно е, че ако допускам това, и особено без да съм го искал, то… “трябва да се поправя”, да отстраня непростимия пропуск. Общо взето, настойчив ли съм в така нареченото самопознание – след като съм осъзнал потребността си от него? Съзнавам ли истински задачата пред себе си: да съм наясно с мен самия, да разбирам своя вътрешен (и “външен”!) живот, да се грижа всекидневно, да не занемарявам своята личност, да се опитвам да се променям към “по-доброто” и въпреки това да съм верен на самия себе си. Да бъда себе си – нима това не е първото, което трябва да ме занимава?

1.Кой съм аз?

Въпросът “познавам ли себе си?” звучи по-добре по този начин: кой съм аз? Какво стои зад това “аз” и зад това “съм”? “Кой” и “какъв” съм аз? – нима това не е най-съкровен въпрос, който не мога да оставя без отговор?

На някой може да се стори, че това са… “излишни въпроси”. Действително, бива ли да съм такъв “психар”, че да се питам “кой съм аз?”? Трябва ли да се преструвам, че… не познавам себе си, след като непрекъснато съм “при” самия себе си – и чувствам това с цялото си същество? Как така да “загубя” себе си и възможно ли е да “избягам” от себе си? Какво изобщо мога да зная по-добре от своето интимно “аз”, което съвпада тъкмо с мен самия?! Та нали аз от него никога не се разделям, как тогава мога да се откажа от него? Аз съм аз – какво повече има да се мисли тук?! Нима моето аз не ми е ясно непосредствено – та това съм аз самият?! Всеки познава най-добре именно себе си, никой друг не може да ме познава по-добре от мен самия, аз съм най-близкото, най-вътрешното на себе си – нима тук има нещо повече, което мога да зная?!

Всичко това е вярно, но нека все пак да се опитам да отговоря на въпроса “Кой съм аз?”. Мога ли да кажа “нещо повече” за себе си? Примерно ако ми се налага да се представя пред някой, който съвсем не ме познава и иска да разбере “що за човек съм” – какво бих могъл да му кажа? Наистина, мога ли да опиша накратко и ясно себе си, своите особености и качества, които ме правят това, което съм?

Мога, разбира се, всеки може да създаде – с помощта на думите – “някаква представа” за себе си у другите, у другия човек, който се е заинтересувал от мен.И какво ще кажа в отговор на това “Кой си ти?”, което се чете в очите на човека, на който вече не съм безразличен?

Когато опитам да говоря за себе си, с удивление установявам, че нещата не са така прости – както си мислех предварително. Какво да кажа, какво обикновено казвам в отговор на горния въпрос? Дали това, което ще кажа, няма да е някаква… “баналност”, “нещо нищо не значещо”?

Обикновено отговарям така “Аз съм… казвам се Антон… на 16 години съм, роден съм в град…, ученик съм… в… клас…”. Казвам това и усещам, че “нещо не се получава”, че най-важното ми убягва, опитва се да ми се изплъзне, неизразимо е. Виж ти, не било лесна работа да кажеш кой си, струваше ми се лесно, а сега? Почувствал трудността, се опитвам да я преодолея, и с облекчение въздъхвам когато се сетя например за това: “Аз… обичам да спортувам… занимавам се с джудо, аз съм… съвсем… нормален човек… любима певица ми е…, възхищавам се на артиста…”. Но дали наистина е “само това”, което исках и мога да кажа? Не пропуснах ли нещо? О, разбира се, много мога да говоря, но… нещо не се получава, вероятно не съм в настроение да говоря “за тези неща”!

Ами ако това, което казах, не се оказва всъщност бягство от истинския смисъл на въпроса? Усетил трудността, се отървах от “досадния въпрос” с нещо, което “не е точно това”, което исках (и бях длъжен!) да кажа! Налага се да опитам пак, нали не искам да създавам “невярна” представа за себе си? В края на краищата нали съм “нещо повече” от това, което успях да “измъдря” ето сега? Кое е това, “останалото”, което ми убягва? Наистина, няма ли нещо, което мога да установя и кажа за себе си, но “в момента” не се получава, “бяга ми”, съпротивлява се на опитите ми да го схвана и изразя?

2.Какво мога да узная за себе си?

Ясно е, че става дума за нещо… “от мен самия”, нещо, което касае мен или изразява “това, което съм” – как да го постигна?

Получава се нещо наистина парадоксално: като че ли “по принцип” или “по начало” едва ли има нещо “у мен самия”, което да не зная, поне като възможност. Но ето сега не мога да достигна до него, губи ми се “контакта” с него и затова си позволявам да говоря само “общи неща”, “баналности”, несъществени фрази! Излиза, че някога, при съответните условия, при “подобаващата” нагласа от моя страна, ще успея “да засека” изплъзващото ми се сега, “неуловимото” поне за момента. Какво се иска от мен, за… да открия себе си? И при това ако не в своята цялост (това едва ли е достижимо!), то поне “оная част”, която сега се оказва незнайна, скрита, потънала “някъде” в моите дълбини, неизвестно къде? Мога ли да постигна това? Как да го направя?

Щом като се оказа, че в някакъв смисъл съществуват “неизвестни” в моята същност и душа, то към тях аз трябва да намеря път. Те явно подлежат на изследване, на изясняване – нима мога да се откажа от себе си, уплашен от трудността на познанието на самия себе си?! Ако се откажа от това, то тогава не пренебрегвам ли нещо безкрайно значимо? Нещо, без което не мога да живея както аз искам, тоест пълноценно? Не, аз това няма да допусна!
Преди двадесет и пет века древният мъдрец Талес осъзнал и написал това:

3.“Най-трудно е да познаеш себе си“

Да, изглежда е така. Макар че в началото ми се струваше точно обратното, все пак ми се налага да си променя мнението. Лошо ли е да си променям мненията – особено когато сам съм разбрал, че “нещо не е наред” в тях? Защо да е лошо? Нима мнението, само понеже е мое, трябва да ми е по-скъпо от истината?!

Безспорно е това: никой не може да се откаже от задачата да е наясно със себе си, без да се изложи на риска (в някакъв смисъл) да загуби себе си, своята личност и самостоятелност, своята неповторимост, своята раз-личност. Впрочем, искам ли да бъда различен? Мога ли да бъда личност ако се “загубя” сред другите? Ако не се откроявам с нещо свое, то тогава не съм ли се обезличил? Мога ли да допусна да загубя своето лично своеобразие, индивидуалността си? О, това не бих допуснал никога…

Когато “нещо” у някой друг ми харесва, аз обикновено се опитвам да му подражавам, стремейки се да стана “като него”. Но тогава не губя ли нещо от себе си, не “изневерявам” ли на това, което съм? Аз или харесвам нещо у себе си или не го харесвам – как го правя, ако не съм наясно със самия себе си като цяло? А също: харесвам ли себе си, удовлетворен ли съм от това, което съм, искам ли да бъда “нещо повече от това”, как да го постигна, не съм ли обречен да бъда “все същият”, мога ли да се променя и т.н.? – вижда се, че въпросите нямат край. От друга страна погледнато, мога да се запитам и това: а как ме възприемат другите, държа ли на тяхното мнение за мен, трябва ли да се съобразявам с техните преценки? Когато заради “някой друг” самият аз “тръгвам срещу себе си” (може би за да му угодя или за да му се харесам!) – какво е станало, не е ли прекалена жертвата?

Лутайки се из дебрите на подобни въпроси (а ние всекидневно се питаме “за тези неща”!), мога да си давам кураж единствено така: не бива да подценявам тези въпроси, не мога да си позволя един такъв лукс, те са съдбовно важни и значими, от тях зависи моето бъдеще на човек, който иска да разполага свободно с живота си, а значи и със… себе си.
Ако това е така, то все пак

4.Кой ще ме подкрепи в моето самопознание?

Това, че никой друг не може да ме замени в познанието, касаещо единствено мен самия, е безспорно. Но да искам подкрепа и дори насърчение, е съвсем различно.

Най-голяма и искрена е подкрепата от най-близките ми хора – родители, приятели, от любимия човек, нея нищо друго не може да я замени. Но понякога тя не е достатъчна, все пак човек така или иначе е оставен на себе си. Не може непрекъснато да бъда “воден”, а пък често дори и най-близки хора съвсем не ме разбират. Има проблеми, които с никой друг не мога да споделя, и затова с тях “сам си блъскам главата”. Тогава?

Оказва се, че винаги мога да имам един сигурен “помощник” в трудното дело на самопознанието – и това е психологията, а също и философията. Те всъщност само за това и съществуват: да помагат на човека в търсенето на истината за себе си, в разгадаването на тайните на човека, живота и свободата. Философията и психологията са най-разбиращите събеседници на младия човек, пред тях той може без опасения да се изповядва: в един пълноценен диалог с техните идеи и ценности. От него в замяна те искат само едно нещо: доверие…

Готов ли съм да им се доверя?

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.В какво настроение (или в каква ситуация) сме особено предразположени “да се занимаваме” със самопознание? Често ли ви се случва да размишлявате за “това, което аз съм”?

2.Възможно ли е някой “отстрани” да вижда у вас нещо, което сам не знаете? Познава ли ви някой по-добре от мас самия?

3.Случвало ли ви се е да сте абсолютно несъгласни с преценки за вас самия, дадени ви от хора, които все пак ви познават добре, например родители, приятели и др.? Ако е така, как е възможно, защо те са склонни да съдят за вас така невярно?

4.Кое качество у себе си най-много харесвате? Признават ли другите същото това качество или са “слепи” за него?

5.Кое е вашето “най-лошо” качество – или особеност на характера? Ако няма такова, не значи ли това, че сте изпаднали в своеобразно “самодоволство” от себе си? Забелязали ли сте какво другите най-много не харесват у вас?

6.Започнете и проведете една такава игра: двама-трима от класа излизат за малко от стаята, а в това време останалите предлагат за всеки от тях ония качества, които смятат, че са му присъщи. На дъската в колонки се записват (за всеки поотделно) качествата, които излезлите притежават по мнение на другите ученици. Когато завършите (записва се всичко, за което се сетите, което е предложено от някой, независимо какво е то!) излезлите или оценяваните влизат и биват помолени да открият себе си в някои от “списъците” с качества. Интересно е също да се чуе и тяхното отношение към приписваните им качества.

7.Направете тест 1 от приложението и въз основа на получените резултати (и използвайки и онова, което “сами си знаете”) си направете описание (“портрет”) на присъщите ви личностни черти и качества. Даде ли ви нещо теста за вас самите, което преди не знаехте? “Верен” ли е резултатът от него, тестът “позна” ли някое ваше известно ви качество?

Advertisements

2 thoughts on “1.Познавам ли самия себе си?

  1. U sebe si xaresvam tova ,che nikoga ne sum lugal!Tova e mnogo vajno zashtoto bez doverie ne mojesh da pravish nishto!:)A za da ti imat doverie e nujno da si iskren i to se useshta na duxovno nivo …ako poznavash sebe si shteche da znaesh ,che imash pechat na zviara …poneje samo Bog moje da te osvobodi ot negovoto vlianie!STRASTTA LIPSA NA VOLIA!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s