11.Коя е моята сексуална ориентация?

nude-sunlight.jpg

Темата за сексуалния живот на човека, намираща се в пряка връзка с душата му, със спускането в нейните дълбини поражда неимоверно много въпроси, на които сме длъжни да отговаряме. Първият от тях е може би този:

1.А какво прави либидото?

Либидото е енергията на половия нагон, то е един “резервоар” от енергия, която търси излаз, изразходване, “оттичане” (Фройд) и реализация в подходящ обект на сексуалния интерес – при посредничеството на който може да се получи физическа наслада, сексуално удоволствие. Телесното сексуално удоволствие, получавано от дразненето на определен сетивен орган (кожата при допир или докосване, пениса или вагината, където това удоволствие е центрирано, пряко локализирано и пр.) се възприема като еротично преживяване, което се отличава с “материалност”, непосредственост и изключителна сила на ефекта върху тялото и душата. Когато обектът, “носещ в себе си възможността да доставя удоволствие”, е външен спрямо собственото тяло (т.е. принадлежи на друго тяло), то тогава либидото се насочва (проецира) върху него (проецира се) до такава степен, че такъв обект може да се определи като “зареден с либидо” (Фройд) от страна на субекта. Нека запомним това, то е важно: ние се привличаме от това, което нашето собствено либидо и безсъзнателно е “вложило от себе си” в потенциалните обекти на сексуалния интерес, поради което те ни изглеждат така желани, “съблазнителни” и пр.

Естествената насоченост на либидото е към подобни външни обекти (предмети, животни, хора, ситуации – всички те могат да бъдат източници на… нежност), които са натоварени с либидо и следователно могат да бъдат желани и обичани. В този случай преживяването е чисто еротично, а съответният обект може да доставя еротични наслади, да бъде еротичен и пр. Другият случай, в който обект на подобно преживяване е собственото тяло или определена част от него, е проява на автоеротичност. Такава автоеротичност е присъща на всеки индивид, тя е необходим етап в развитието на сексуалността: човек ли харесва, или не харесва своето тяло, възбужда се от “предвкусваното” наслаждение, което дадени органи носят в себе си и могат да ни го дадат и пр., а всичко това е автоеротично обусловено. Либидото обаче като тенденция трябва да надмогне автоеротичността и да постигне чистата еротичност, добивана чрез проецирана върху други обекти и тела, но кореняща се така или иначе в собственото тяло. В някои случаи това не се удава, либидото се насочва предимно и трайно върху собственото тяло (респективно не намира обекти извън него). Това е проява на отклонения като нарцисизъм, а на тази почва (наред с много други основания) може да прерасне в хомосексуална еротична организация.

Освен реално съществуващи обекти либидно заредени могат да бъдат и дадени еротични представи, фантазии и други образования (в сънищата особено!), например символи, за които даже не подозираме, че носят в себе си еротичен смисъл – той остава скрит за субекта, но явен за самото безсъзнателно, бидейки негов порив.

Продължавайки въвеждането на необходимата за анализа на сексуалността терминология трябва да отбележим, че частите на собственото или на друго тяло, към които либидото проявява особен интерес и притежава силна склонност за проециране, се наричат ерогенни зони. Това са “местата” на удоволствието, които го пораждат, “носят”, засилват и “разреждат” сред максималното му засищане. Зараждането с либидо се пренасочва независимо от волята на субекта, ние съзнаваме съвсем малка част, само “повърхността” на обичайните трансформации и активности на либидото, при това обикновено нашето съзнаване е “изкривено”, пречупено е през призмата на Аз-а, Свръх-Аза и душата като цяло. Така например обектът на привличане и влечение неочаквано за субекта може да се превърне в отблъскващ и неприятен без да е ясно как е станало това, т.е. защо либидото е преживяло подобна трансформация. Не винаги при такава трансформация либидото се е пренасочило към друг обект или заместител на обект: загубата на либидно заредените обекти се явява криза на либидото, която поставя на изпитание безсъзнателния живот, а и по принцип живота на човека. Ония, които си мислят, че са абсолютни “господари” на чувствата си, а също и на влеченията, на сексуалните си “предпочитания” и пр., в един момент ще разберат, че са се лъгали: такава възможност не ни е дадена, има безброй неща в нас самите, които не зависят от нас…

2.Какво става когато потискаме желанията си?

Либидото рядко или почти никога не остава бездейно, спокойно и удовлетворено. Неговата активност обаче си остава общо взето скрита за нас, ние не знаем за нея тъкмо защото е несъзнавана. Когато поривите му достигнат до нивото на съзнанието (и едва тогава човек съзнава, че към даден обект или род обекти изпитва силно влечение, дава си сметка за това), то само в такива случаи му обръщаме някакво внимание. А какво става в останалите случаи, когато в недрата ни кипи цял “котел” от страсти, подбуди и влечения на либидото?

Обикновено потискаме желанията на либидото си, връщаме ги оттам, откъдето са дошли, не им позволяваме да достигнат до нивото на съзнанието ни, “пропъждаме” ги за да не ни досаждат. Потискането на желанията за сексуално удоволствие, “прогонването” им сферата на съзнанието поражда и илюзията, че сме се избавили от тях. Но това е само за известно време. Всъщност неудовлетвореното желание е било върнато в областта на несъзнаваното, откъдето можем да го очакваме да дойде отново с удвоена сила и енергия. В края на краищата се разбира, че подобна борба с либидото и с безсъзнателното поначало е безнадеждна: постоянното изтласкване на неговите импулси води до натрупване на неизразходвана по предназначение сексуална енергия, която е в състояние (при определени условия) да предизвика срив в структурата на душевната и либидна организация на личността и по този начин пренебрегнатото безсъзнателно има възможността жестоко да си отмъсти. Другият изход е тази енергия (при определени условия отново) да се изразходва под друга форма, явяваща се заместител на сексуалното удоволствие. Има се предвид творческа активност от определен характер (да речем, изкуството на художника, поета и пр., или пък дейността -особено страстна и всеотдайна! – на политика, спортиста и дееца във всяка друга сфера на човешката активност). Този механизъм на заместване и изразходване под друга форма на натрупаната сексуална енергия се нарича сублимация.

Хората обикновено си мислят, че са независими от своето безсъзнателно и либидо или пък че са в състояние да го поставят под контрол. Това убеждение се основава на възможността да “отсрочваме” удовлетворяването на сексуалните си желания и влечения: когато ги съзнаваме като налични обаче, когато поривите на либидото са достигнали до нивото на предсъзнанието и тяхното влияние върху душата и човека е било поне почувствано. Вярно е, че човек в такъв случай може да окаже съпротива на сексуалните си желания и трепети – щом в определена степен е наясно с тях. За тази цел той разполага с мощния ресурс на Аз-а, на волята и на своето съзнание. Коварното е обаче това, че либидните импулси в огромната си част са несъзнавани, а как можем да се противопоставяме на онова, за което и не подозираме, да противодействаме на сили, за които не знаем, че съществуват, да потискаме влечения, за които нямаме представа, които не сме и усетили?!

Оказва се, че властта на несъзнаваното върху човека е безусловно по-голяма от онзи негов ефект, който пряко сме изпитали и за който знаем, онова, което не знаем и не съзнаваме, тъкмо по тази причина е многократно по-силно и по-влиятелно, неговата сила се разпростира необезпокоявана от нищо и затова не поражда, не може да породи съпротива и противодействие. В такъв случай човек съществува опасността човек да се окаже под безусловната власт на несъзнаваното у себе си, срещу която е безсилен. Несъзнавайки зависимостта си от безсъзнателното, от несъзнаваните импулси и желания на тялото, човек започва да живее с илюзията, че такава зависимост “не съществува”. Всъщност той само си мисли и смята, че не съществува, а в същото време тя е налице и необезпокоявана го владее. За да се доберем до дълбокия, неявен и скрит смисъл на определени влияния от страна на безсъзнателното е необходимо:

• внимателно да разпознаваме неговите ефекти върху всички останали душевни прояви, с които имаме контакт;
• да изследваме старателно тяхната трансформация под влияние на безсъзнателното;
• да търсим реалния смисъл на действия и прояви, на които преди не сме обръщали особено внимание, прибързано смятайки ги за “маловажни”, но които в крайна сметка се дължат на безсъзнателното, то е техен източник;
• да тълкуваме своите “малки странности”, напр. сънища, грешки от различен род (при говорене, при писане и пр.), остроумията, вицовете и пр., които особено силно ни впечатляват и др.

Тъй като нямаме и не можем да имаме пряк контакт със самото безсъзнателно, от нас се иска пренастройване или пренагласа на съзнанието, което е длъжно по друг начин и с нови очи да погледне на разнообразните душевни прояви, търсейки в тях нов смисъл и скрити, неявни на пръв поглед ефекти и отражения на безсъзнателното. Това може да стане чрез разбирането на “безсмислици” като спонтанни грешки в речта, при писане, някои действия, кой знае как появили се (т.е. такива, за които обикновено не си даваме отчет), като сънища (на които от най-древни времена се е приписвало огромно значение, но които ние обикновено сме склонни да подценяваме), накрая, отклонения от “нормата” в душевния живот, “душевните аномалии”, симптомите на криза или болест на душата, в които картината на нарушените взаимодействия между душевните инстанции изпъква релефно и ясно, а от нас се иска само да я разберем и да установим резултат на какво се явява тя и пр. Всички тези разнообразни прояви са онзи предмет на психоаналитичното изследване, който ни доставя изобилен материал за тълкуване, разбиране и в крайна сметка за специфично познание на безсъзнателното. Но да спрем засега дотук и да се запитаме

3.Как възникват сексуалните ориентации?

Тъй като знаем, че либидната организация на субекта е в основата на неговия безсъзнателен живот, то тъкмо в особените прояви на сексуалността трябва да търсим истинското поведение на безсъзнателното. А това би ни дало “ключа” за разбирането на иначе неуловимата същност на конкретния индивид.

Оказва се, че човекът не е такъв, за какъвто се мисли, нито пък такъв, какъвто го “виждат”другите хора. Действителния лик на човека не е непосредствено установим във външното и очевидното, в наблюдаемото с “просто око”, а се крие в дълбоко вкорененото в недрата на субекта – т.е. в безсъзнателното.

Странното е, че човекът при това се опитва да скрие даже и от себе си действителната си същност, а какво остава за това без страх да я признае и заяви пред всички други. От тази гледна точка човек не е нищо друго освен същество, непрекъснато “сеещо” и “оглеждащо”…илюзии, чрез които се опитва да скрие собствената си същност от своите и чуждите очи. Защо го прави – независимо от това дали го прави тайно и незабележимо даже и за себе си, неумишлено и несъзнавано, или пък с определена степен на осъзнатост и дори показаност? Да крие истинската си същина от себе си и от другите вместо нея да се задоволява с илюзии – нима това не е твърде показателно за неудовлетвореноост от своята същина и от своя безсъзнателен живот, нима това не е своеобразна демонстрация на неблагополучие? Срамът, с който обикновено се съпровождат даже и намеците за сексуалността и сексуалните отношения, приемането, че “за тези неща не се говори”, а също и изискването “на бъдеш чист” и “неомърсен” – сякаш стоиш “над” или пък си “независим” от своите сексуални проблеми! – какво е това? Нима категорично демонстрирания “отказ” и съзнателно натрапваното “неведение” всъщност не са също така категорично потвърждение, че прекалено често ситуацията със свързани със собствената сексуалност е далеч от благополучието и удовлетвореността? Накрая защо най-жестоките обиди и ругатни са все свързани с неизчерпаемия “сексуален репертоар” и защо те са способни да събудят у нас, цивилизованите хора, арханично желание за незабавно кръвно отмъщение – което като че ли нищо друго не е в състояние да предизвика? Нима бягството и в същото време особената ранимост, които предизвикват подобни сексуални “откровения” не са доказателство за това, че истинската същност на човека, от която той обикновено иска да скрие, е дълбоко вкоренена в безсъзнанието и се намира в пряка зависимост от неговия сексуален живот?

Повечето хора съвсем не са склонни да признаят това и страстно се съпротивляват на такива твърдения – грозящи с изобличаване или самоизобличаване на една неудовлетвореност на от секса и наличието на сериозни аномалии в него. Този факт обаче изобщо не може на същината на работата, която тук изследваме и искаме да разберем, напротив, косвено потвърждава правилността на горните твърдения. Отхвърлянето на всякакви предубеждения от рода на това, че “не бива да се ровим там” (сякаш сме длъжни да се боим да не се “изцапаме”!), откритостта на съзнанието и готовността за търсене на истината и тук се явяват първо условие на стремежа за разбиране. Желаещият да живее със заблудите си и в тях да намира мним комфорт, няма да тръгне по пътя на едно такова изследване, което може да разтърси душевния му мир, но за сметка на това ще помогне за “пренареждането” му съобразно природното естество и отговарящата на него истина. Естествената реакция на неизвратения човек обаче е нещо друго, той просто е благодарен че са му помогнали да се отърси от заблудите и да отвори очите си: за да може да погледне реалността такава, каквато тя е…

Ще започнем с нещо основно: сексуалните ориентации, типовете “конституция” на сексуалността при човека. Те са три: хетеросексуална (привличане и възбуждане, а също и желание да правиш секс единствено и само с представители на другия пол), бисексуална (сексуално влечение и възбуждане едновременно и от двата пола) и хомосексуална (разбирана като привличане и възбуждане, а също и желание да правиш секс с индивиди от своя пол). Има ли тук нещо, което да предизвиква въпроси?

Разбира се, и при това цяла “лавина”, един от друг по-важни и провокиращи. Нека да започнем с това: как са възможни такива основни различия в насоките на изявяване на сексуалността?

Това е труден въпрос, неговия отговор ще засегне много други, също така важни и трудни въпроси. Това сега не можем да направим, то би ни отнело много време и място. Затова ще се “отървем” с изтъкването на нещо, което частично все пак хвърля известна светлина.

В секса и любовта търсим своята цялостност като човешки същества, целостта, която сме изгубили и която се опитваме да си възвърнем. Ние вярваме, че в голямата любов обичаме другия, но всъщност търсим себе си чрез другия – и така се надяваме да си възвърнем целостта (т.е…. мъж и жена едновременно! Нека това засега да не ни фрапира, нали човекът съществува и като мъж, и като жена!). В любовта сливаме две природи – мъжката и женската – и ставаме едно, при това цялостно “същество” – състоящо се все пак от два индивида. Какво следва от това?

Излиза, че човешкото е “разкъсано” на две части: мъжко и женско. Вътре в отделния индивид тази двойнственост се запазва: съществуват “съзнаваща” и “несъзнавана” част на душата (а също и налице е двойнствеността душа-тяло). Но носталгията по първичната цялост (при раждането сме нещо единно: изцяло несъзнаващи!) е налице, от нея не можем да се избавим, за нея забравяме само в безценните мигове на любовта. Тогава?

4.“Мъжкото” и “женското” у мен самия

Изводът може да е само този: всеки индивид се “състои” от мъжка и женска “част”, независимо от пола дълбоко в себе сме едновременно… мъже и жени, а само на повърхността (съзнателно и като “видимост”!) едната част изпъква и се налага. Мъжът “изтласква” женското у себе си дълбоко в безсъзнателното и така осигурява територия за разцвет на мъжкото, на мъжествеността си. При жената е точно обратното: тя “отгоре” или “външно” само е жена, а в дълбините си крие един… изтласкан мъж, който обаче не се е примирил с положението си. Развитието, осигуряването на простор на едното (на мъжествеността например) неминуемо води до потискането на другото, съществуването на двете едновременно води до загубване на ясния облик, до възникването на нещо неопределено, аморфно. Дали това е така? Не е ли една прекалено философска… “спекулация”?

Това, което сме потиснали (и точно затова сме или мъж, или жена, и само в най-редки случаи… “мъж-жена” едновременно, да речем при травеститите) и чиято загуба все пак ни гнети, намираме извън себе си, т.е. в любовта и секса. Така си възвръщаме загубената цялост, поне си осигуряваме илюзията за такова придобиване на цялост. Някои търсят “другото”, своята “половинка” цял живот и все не я намират. Защо ли обаче така страстно я търсят? Случайно ли е това?

“Истинските мъже” са силно зависими от… жените, те без жената не си представят съществуването – явна хетеросексуалност, резултат на категоричното потискане на “женското у себе си” и на засилена потребност от него в резултат на това. Тази зависимост е налице и при хетеросексуалната жена по отношение на мъжкото, мъжете, това поне е ясно. Жизнената необходимост на един “истински мъж” от жена и на “истинската жена” от мъж едва ли се налага да бъде обосновавана, това е факт на живота, който не се налага да бъде аргументиран, тук поне като че ли всичко е ясно. Какво обаче става в другите два случая?

При бисексуалността нещата като че ли са по-ясно очертани: тези, които са едно цяло сами по себе си (“мъж и жена едновременно”, разбира се, в един по-скоро символичен смисъл!), са еднакво зависими от мъжкото и женското, на тях изглежда затова им е все едно с кой правят секс, с мъж или жена. При тях “изтласкването” на “другото” не е така решително, но било мъжкото (при мъжете), било женското (при жените) все пак доминира и е водещо. Тези хора не губят своята мъжественост (женственост), но и не са безжалостни в изтласкването на “другата си половина”, което им осигурява възможността да бъдат по-толерантни и не така зависими от пола на партньора си. Дали това обяснява нещата при бисексуалността? Едва ли, но поне е една основа, която трябва да се премисля по-дълбоко…

Най-трудно обаче е да се разбере хомосексуализмът. Вероятно и там има изтласкване, и при това или по-решително, или пък съвсем слабо. И в двата случая е възможно да намалее потребността от другия пол за “допълване” на собствената цялост. Основанията защо става така тук не можем да анализираме в пълния им обем, те са достатъчно сложни (конституиране на сексуалността в ранната детска възраст, отношенията към родителите, към бащата и майката, динамика и фиксации на либидото, “регресия”, връщане назад към надмогнати начини на задоволяване и пр.). Важното е, че мъжествеността (при мъжете) става по някакъв начин самодостатъчна за достигането на цялост и удовлетвореност, поради което мъжът се насочва към мъже за получаването на наслаждения от богатството на “мъжкото само по себе си”, за постигането на онова от мъжествеността сама по себе си, което все пак липсва на индивида, което е необходимо за допълване на собствената мъжественост до цялостната идея за мъж. (При жените принципът е същият, наричат ги “лесбийки”, от името на остров Лесбос, където в древността живеели жените, обичащи жени, с което този остров бил прочут.) Активната и пасивната хомосексуалност (макар това разграничение да е доста условно, защото и при двете се търси пълнотата на еротичното удоволствие като такова) съответно са различни насоки в разгръщането на сексуалността на хомосексуалиста, но и в двата случая той държи на своята специфична мъжественост, не се отказва от нея (както е при травеститите). Оказва се, че мъжествеността все пак може да бъде в някакъв смисъл… нежна и женствена (пасивност), но тя може си остане и напълно мъжествена, активна, “проникваща”, твърда и подчиняваща (независимо от своя копнеж по мъжкото, един вид по… самата себе си!) – при активните, играещите ролята на мъжа в секса хомосексуални мъже.

Дали това отчасти ни помогна да разберем поне корена на генезиса, свързан със сексуалните ориентации, дали то ни даде поне неговия принцип? Но нека казаното тук се схваща само като начало на един разговор, проникнат от така необходимата ни страст към истината, от която в случая толкова много зависи нашата човечност…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОБСЪЖДАНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Ако любовта е велик порив към красота, то значи ли, че красотата е самата идея за цялост на самия живот? Но ако е така, защо тогава красотата може да бъде… “мъжка” и “женска”? Или тя е… безполова, от което следва, че красивият мъж и красивата жена са родствени в красотата си? Но дали красотата, независимо при кой пол се проявява, не е строго индивидуална? Нима красотата на отделния човек е винаги неповторима?

2.Опишете своите представи за красиво мъжко и женско тяло? Разбират ли представителите на съответния пол красотата на своя пол или не я разбират – понеже са овладени от красотата на другия пол? Сравнете описанията на девойките за мъжка красота с тези на мъжете за мъжка красота. Какво открихте, има ли общи неща, на какво се дължат ако има? Направете същото и по отношение на представите на девойките за женска красота и представите на мъжете за нея – какво откривате? А ако се “кръстосат” сравненията – могат ли да се засекат общи неща? Само те ли влизат в пълноценната идея за човешка красота?

3.Кои части на тялото на красивата жена притежават най-силно еротично излъчване и затова мъжете… затаяват дъх даже и при представата си за тях? А в тялото на мъжете има ли “зони”, заредени с непобедимо еротично въздействие, на което жените мигом се подчиняват? Как си обяснявате тези въздействия или те са: а)ясни сами по себе си б)необясними изобщо.

4.Какво означава да бъдеш мъж в истинския смисъл на тази дума – според жените и мъжете? А да бъдеш жена? Можете ли да изброите качествата, правещи мъжа мъж и тези, които са неотделими от жената? Прав ли е П.Дако, написал следното:

• мъжествеността е: действена, “проникваща”, “пробождаща”, оплождаща, агресивна, рационална, мислеща, твърда;

• женствеността е: гъвкава, “проникната”, оплодена, ирационална, интуитивна, сантиментална, нежна, мека, отстъпчива.

5.Значи ли обаче, че мъжът не трябва да бъде, примерно, нежен, мек, сантиментален, гъвкав? И че жената не може да бъде, да речем, действена, мислеща, твърда, агресивна? А дали човешката личност, която е уравновесена и хармонична, не притежава едновременно “мъжки” и “женски” качества? Как тогава да разбираме и да се отнасяме към по-феминизирания мъж и към по-маскулизираната (“мъжествена”) жена? Има ли такива личности около вас, какво е вашето отношение към тях?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s