2.Как се става “психолог”?

333.jpg

Интересът към човешката душа (или “психика”, то е същото!) и задоволяването му чрез познание се нарича психология (“наука за душата” ако се преведе от гръцки на родния език). Един такъв интерес е присъщ на всеки човек – ние не сме безразлични към преживяванията си, към така различните прояви на своята душа.

Уменията в самопознанието (познанието на “вътрешния свят” на този човек) ни правят “психолози” – независимо дали сме го искали специално или дали го съзнаваме. В свое лице всеки един от нас познава човека, на тази почва ние “изработваме” и представите си за другите, които след това прилагаме в своите многообразни отношения с тях, внасяйки и нужните корекции във вижданията си “човека до мен”. И ако душата е невидимата същност на човека, то следователно психологията всъщност не у друго, а наука за човека. От това следва, че не трябва да пренебрегваме и тялото като “другата половина” на нашата същност, като съществено измерение на “мен самия”. Тялото и душата ни са дълбоко и неотделимо свързани, тях вероятно ги разделя само смъртта. Впрочем,

1.Съществува ли “нещото”, наречено душа?

Това, че говорим всекидневно за “душата” си не е достатъчно основание да приемем, че душа съществува: “зад” думата може да не стои нищо, тя може да е празен звук. Когато казваме душа какво точно разбираме?

Някой може да каже: “няма душа, нека да говорим за… мозъка (или дори за… “сърцето”!) и за неговите функции, за неговата дейност”. Мозъкът е душата – какво означава това?

Мозъкът е най-важната част на тялото, той управлява цялото тяло. В мозъка протичат “нервно-енергийни процеси”, по някакъв тайнствен начин свързани с нашето съзнание и психика. Но дали, изучавайки дейността на мозъка, ще можем да разрешим загадката на душата, на човешката психика и съзнание? Едва ли, колкото и да “дълбаем” в мозъка, ще намерим само “клетки”, “зони” и връзки между тях, но няма да срещнем… мисли, чувства, преживявания. Мозъкът не съвпада с нашия ум, въображение, воля, вяра и т.н. Оказва се, че науките за мозъка (физиология и пр.) не могат да заместят психологията.

Остава другата възможност: душа съществува, това е нашият вътрешен живот, това са нашите мисли, емоции, настроения и т.н., това е невидимото “нещо”, благодарение на което “съм това, което съм”, това е моят аз. Нима мога да се съмнявам в това, че аз самият съществувам? Нима съществуването на моята душа не е най-непосредствената истина, в която е безумие да се съмнявам? Аз съществувам, аз съм реалност – ето я непосредствената даденост на психиката, която е толкова очевидна истина, че не се нуждае от доказване. Всичко друго е съмнително и спорно, но само това не е…

Добре, нека да е така, но тогава

2.Как да разбирам психичната реалност?

Мога ли да я опиша, какви са нейните основни свойства, по какво се различава тя от всяка друга реалност, от всяко друго нещо, което изобщо съществува? – това не са маловажни въпроси. Щом искам да сме “психолог”, длъжен да отговарям.

Да “разгледам” една мисъл, съществуваща “някъде”, вероятно “вътре” в мен самия, неизвестно къде. Този, който “я мисли”, съм аз, човекът, който се представя за мислещ. Но моето аз не е “нещо”, което е “някъде”, то не е “вещ” или “инструмент”, който… “копае” вътре в мен. Следователно и самата мисъл като проява на моя мислещ аз не е “нещо”, та не може да се “види” или “пипне”, тя не заема място в пространството както това е обичайно за нещата или вещите. Тогава? Какво изобщо може да означава една такава “невидима реалност”, свързвана с мислите, с психиката като цяло?

Означава поне това: психичната реалност е нематериална тъкмо защото не може да се “пипне”, “види” и “усети” по обичайния начин, и защото “материално” е всичко онова, което се поддава на такива операции. Видимото, нещата, вещите и пр. тъкмо защото са сетивно-възприемани, са материални, но това не значи, че нищо друго (по свой, по друг начин съществуващо!) изобщо не съществува. Някои са склонни да казват: “Вярвам само на очите си, това, което не мога да видя (или пипна), за мен не съществува!”. И понеже никога не били виждали… мисъл (!), при това с очите си, би трябвало, ако са последователни, да отрекат съществуването на мислите, на мисленето, на психиката по начало и по принцип. Впрочем, дали за такъв човек мислене съществува, щом като той, казвайки това, най-убедително демонстрира, че в случая изобщо не мисли?! За немислещия как да съществува мислене, как той да е склонен да го признае и да му отреди особен статус след като – поне в случая – то липсва при него?!

Но нали самата мисъл, с която се отрича съществуването на мислите, е доказателство, че… мислене съществува?! А щом съществува (независимо дали е “вярна”, мисълта, разказваща, че “мисъл не съществува, понеже… не може да се види или пипне”, сама по себе си е съществуващ факт!), то оттук трябва да се признае и съществуване на психична реалност от особен род, за която си струва да говорим.

Оказа се, че психичната реалност е несетивна, т.е. съществува по съвършено различен начин в сравнение със сетивно възприеманото, нещата. И ако идеята е “същност” и “душа” на мисълта като проява на психиката, то оттук следва, че психичната реалност е идеална, сиреч съществува подобно на идеята, мисълта. Да спра дотук: подетият разговор може да продължи единствено в полето на философията, тук не мога да се вглъбяваме в него…

Но има и един друг въпрос:

3.Какво е това, моята субективност?

Психиката, душата ми не е друго, а аз самият, моите мисли, чувства, преживявания. Аз не съвпадам с никой друг, аз съм различен, моята душа е нещо уникално (само веднъж съществуващо и неповторимо!) и индивидуално. Аз мисля по свой начин, аз държа на чувствата си като “реакции”, изразяващи моите дълбини, аз “имам” воля, намерения, желания, страсти и т.н., които са мои, които са израз на моята субективност, другояче казано, на моята специфична човечност. От казаното следва нещо съвсем разбираемо, напълно понятно: субективно е онова, което е свободно, субективността е свобода, човекът е субективност доколкото е себе си, а е себе си, доколко е свободен, т.е. разбира и се “ползва” от свободата си. Да държиш на свободата си означава да не се отказваш от себе си, да усещаш своята неповторимост и самобитност, или, другояче казано, да чувстваш своята субективност, тази твоя субективност да е горда, а не потисната и унизена. Свободният човек е достойният човек – нима това не е ясно?! Всяка личност, доколкото държи на себе си, е субективност с усет за свобода и достойнство: значи ли това, че “всички сме личности” – в истинския смисъл на думата?

Самопознанието, “психологизирането” на съществуването, заниманията с психология насърчават човека в търсенето на самия себе си, подпомагат усилията му да бъде личност и да чувства свободата си. Нима е малко това?! Нима има нещо по-значимо за човека?!

Щом като целта е ясно: да откриеш себе си, своята личност, неповторимия си аз и свободата като първо условие на моята човечност, то вървенето към нея вече не може да не предизвиква вдъхновение и да не поражда страст. А това е показателно, че посоката е вярна, щом душата се чувства така окрилена. Аз, живеейки, всъщност търся истината за самия себе си – онази дълбоко лична истина, която никой друг не може да ми я даде.

Готов ли съм да поема по този път? Ще издържа ли на “изкачванията”, по които едва си поемаш дъх? Ще бъда ли дързък и смел в изпитанията? Или… ще се върна назад при първата трудност? Накъде ли ще ме доведе това “назад”?
Не знам, но това “назад” не ми харесва…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.През 19 век някои учени-физиолози смятали, че както черният дроб отделя жлъчен сок, така и мозъкът в своята дейност отделя “секрет” (“сок”, “течност”), която не е друго, а… съзнанието, психиката на човека. Те се надявали науката на бъдещето да успее да открие “химичния състав” на нашите мисли, чувства и пр. и, вероятно ако продължим по-нататък тяхната теория) на тази основа да се стигне до произвеждането на… хапчета, чрез които “да гълтаме” наготово мисли, идеи, дори ценности. Как се отнасяте към подобна “дръзка” теория?2.Как разбирате твърдението “за човека най-голямата загадка на този свят е самият човек”? Вярно ли е то?

3.Опитайте се да проследите следното доказателство. Ако душата е нематериална (идеална) същност, то следователно тя е неделима цялост, т.е. не се състои и дели на части (“частите” винаги предполагат пространствени измерения, които тук липсват: идеалното е непространствено!). Това, което не се състои от части, не може да се разпада, а всяко унищожение или смърт не е нищо друго освен разпадане. Разпадат се или умират материалните образувания, например нашето тяло след смъртта. От казаното следва, че човешката душа е вечна, безсмъртна същност, и тя при смъртта на човека се отделя от тялото, за да продължи живота си под друга форма. Смятате ли, че изложеното твърдение наистина е доказателство за безсмъртието на човешката душа?

4.Защо се казва, че “ние мислим с мозъка си”, а също че “емоциите са разположени в сърцето”? Това само метафора ли е или наистина се сочат двете “места” в тялото, претендиращи да са “обител” на душата?

5.Може ли психологията да е наука след като нейният предмет – душата, съзнанието – е толкова тайнствен: невидим, несетивен, идеално съществуващ, не заемащ място в пространството? Има ли и други науки, които да изследват подобни странни обекти?

6.Ако психологическото познание е трудно, дори най-трудното (но и най-възвишеното, както твърди Аристотел!), то това не ви ли изпълва със съмнения относно неговия успех – поне що се отнася до вашите собствени опити “да познаеш себе си”? Имате ли и някакви надежди, някаква увереност в успешното разрешение на подобна наистина прекалено сложна задача?

7.Какво е вашето субективно отношение към психологията като модерна наука? Очаквате ли тя да е в състояние да ви помогне във вашите опити да разберете изчерпателно самите себе си? Не се ли живее по-лесно без психология и без излишно… “психологизиране” (“психарстване”?!)?

10 thoughts on “2.Как се става “психолог”?

  1. 1.През 19 век някои учени-физиолози смятали, че както черният дроб отделя жлъчен сок, така и мозъкът в своята дейност отделя “секрет” (“сок”, “течност”), която не е друго, а… съзнанието, психиката на човека. Те се надявали науката на бъдещето да успее да открие “химичния състав” на нашите мисли, чувства и пр. и, вероятно ако продължим по-нататък тяхната теория) на тази основа да се стигне до произвеждането на… хапчета, чрез които “да гълтаме” наготово мисли, идеи, дори ценности. Как се отнасяте към подобна “дръзка” теория?2.Как разбирате твърдението “за човека най-голямата загадка на този свят е самият човек”? Вярно ли е то?

    Никой не знае дали е вярно – засега! Дори когнитивната наука – тази най-научна психология! Затова вратичката, дори порталът към вярването, че вътрешната ни субективност е отделна реалност, незадължително обвързана тотално с биологията, си остава!

    3.Опитайте се да проследите следното доказателство. Ако душата е нематериална (идеална) същност, то следователно тя е неделима цялост, т.е. не се състои и дели на части (“частите” винаги предполагат пространствени измерения, които тук липсват: идеалното е непространствено!). Това, което не се състои от части, не може да се разпада, а всяко унищожение или смърт не е нищо друго освен разпадане. Разпадат се или умират материалните образувания, например нашето тяло след смъртта. От казаното следва, че човешката душа е вечна, безсмъртна същност, и тя при смъртта на човека се отделя от тялото, за да продължи живота си под друга форма. Смятате ли, че изложеното твърдение наистина е доказателство за безсмъртието на човешката душа?

    Изложеното твърдение е доказателство за философско логично разсъждение, което почива на хипотетични конструкти – нищо повече!

    4.Защо се казва, че “ние мислим с мозъка си”, а също че “емоциите са разположени в сърцето”? Това само метафора ли е или наистина се сочат двете “места” в тялото, претендиращи да са “обител” на душата?

    Метафора! Дори предполагаемото енергийно тяло (тела) и субективните преживявания, свързани с тях по време на вътрешни практики могат изцяло да бъдат обяснени с неврологични и мозъчни биохимични процеси, субективно преживявани като енергийни движения и свръхсъзнателни състояния. А субективното емоционално чувстване на емоциите всъщност започва в подкорието на мозъка.

    5.Може ли психологията да е наука след като нейният предмет – душата, съзнанието – е толкова тайнствен: невидим, несетивен, идеално съществуващ, не заемащ място в пространството? Има ли и други науки, които да изследват подобни странни обекти?

    Има други начини! По-опосредствени, но обективно емпирични – когнитивната наука е такъв начин! От друга страна има психологически клон – трансперсоналната психология – който придава достатъчно тежест на личната субективна емпирия, за да я счита за доказателствена база за изследванията си!

    6.Ако психологическото познание е трудно, дори най-трудното (но и най-възвишеното, както твърди Аристотел!), то това не ви ли изпълва със съмнения относно неговия успех – поне що се отнася до вашите собствени опити “да познаеш себе си”? Имате ли и някакви надежди, някаква увереност в успешното разрешение на подобна наистина прекалено сложна задача?

    Най-трудното е! Но и най-ценното! Винаги има съмнения!
    7.Какво е вашето субективно отношение към психологията като модерна наука? Очаквате ли тя да е в състояние да ви помогне във вашите опити да разберете изчерпателно самите себе си? Не се ли живее по-лесно без психология и без излишно… “психологизиране” (“психарстване”?!)?

    По-лесно се живее, да – за средния човек! Затова психология се прави от психолози, а другите се ползват от есенцията на изследванията им, популярно представяни! А има и приложна психология в лицето на психотерапията и консултирането – семейно или бизнес и т.н. Психологията е толкова нужна, колкото и генното инжинерство да речем – без да отричаме „майчината“ роля на философията на всички науки, разбира се. Затова докторската степен по някоя наука се нарича доктор по философия – PhD.

  2. Според моят начин на мислене психологическото познание не е трудно,напротив-това е най-лесното,разбира се само ако успееш да опознаеш сам себе си.Но това вече зависи и от начина на мислене и много други определящи фактори.

    • От колко години трябва да се учи психология и какъв предмет трябва знам ли може ли да ми обесниш как трябва и какво трябва да направя за да стана психолог…Предварително благодаря..:)

  3. Винаги съм мечтала да бъда психолог и сега се боря за да изпълня мечтата си. Психологията е толкова интересна, може би защото можеш да разбереш езика на тялото.

    • Аз също искам да стана психолг и ме много влече..Но незнам какво трябва да уча или да знам за да стана психолог….Ако може да ми кажеш какво трябва или пък да уча за да стана психолог..

      • Вие ли ме попитахте в моя блог за това как може да станете психолог? Ще Ви отговоря, но понеже не съм сигурен дали пак ще посетите блога ми за да прочетете отговора ми, затова ви пиша най-напред на имейла Ви. Ще Ви обясня всичко как става. Само ми отговорете, за да знам, че няма да пиша нахалост.

  4. 1. Дръзките идеи са част от нашето желание да си обясним нещата за себе си. Все още няма ясно и точно обяснение дали мозъка отделя секрет които да жлияе на психиката ни.
    В живота има много загадки без отговор дали ние сме най-голямата никои не би могал да каже с точност. За себе си мога да кажа, че човека и неговата психика са една необятна вселена в която нямираш все нови и нови звезди. Това позволява на хора като мен постоянно да търсят и да се развиват обогатяваики себе си и хората с които работя.

    3. Много често слушаме за минали животи на различни хората. Склона съм да вярвам, че душата наистина не е матерална. Какво обаче се случва след раздялата и с матералното тяло не бих могла да кажа. Логиката е тя да се прероди под различна форма, но това не е доказано, а е само хипотеза. Една от многото в които сме склонни да вярваме.

    4. Мястото на душашта за мен предстои да бъде открито. И като имаме предвид, че не я свързваме с материалното предполагам че тя е в цялото тяло. Смятам, че някои от болестните състояния се дължат именно на това. Дисхармония на вътрешния аз – душата.

    5. Разбира се, че психологията трябва да съществува като наука дори и да приемем че неиния предмет на дейност не е така видим като при останалите науки. Нуждата от нея нараства с всяка една година. Омознаването на вътрешното аз ще спомогне за баланса на личността. Без това повечето неща в живота биха изгубили смисъла си.

    6. Не мисля, че трудност е пречка. Желанието на човека да се занимава с тази сложна наука обаче е важен фактор и може да е силна мотивация. Ако винаги избирахме лесния път как бихме се наслаждавали на победите.

    7. За мен психологията е нов начин да погледнеш на живота. Отваряш очи и малко по малко започваш да виждаш очертания, да допълваш с цветове, да контролираш яркостта. Помага ми да опознавам по добре себе си и да се приема. Показва ми как другите се възприемат и ми помага по лесно да общувам с различни хора, как да мога да помагам и на тях а не само на себе си.

  5. Pingback: Ако винаги избирахме лесния път как бихме се наслаждавали на победите? | Център за развитие на личността •HUMANUS•

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s