6.Как се отнасям към света и към самия себе си?

490288.jpg

Ако несъзнаваното е “първична даденост” на психиката, то всичко останало в нея е “вторично”, “прибавено”, постигнато и т.н. в резултат на нейното саморазвитие, при което човекът встъпва в изключително многообразни отношения към света и към самия себе си. Тук сме изправени пред задачата да “повдигнем завесата”, скриваща от погледа ни конституирането (“образуването”, разгръщането, обособяването) на различните душевни сили, които израстват върху “природния океан” на безсъзнателното – подобно на островите, които не са нищо друго освен застинала лава на вулкани.

Вероятно най-напред сме длъжни да се запитаме така:

1.Как да се ориентирам в “кълбото” на човешките отношения?

Тези човешки отношения са изключително многолики, тяхната динамика и “преплитането” им пораждат невероятни трудности пред опитващото се да ги “разнищи” разбиране, на тази основа като че ли е неизбежен хаоса в интерпретацията на душевните сили, който можем да установим при запознаването ни с някои други учебници по психология. Ние обаче не искаме да ни сполети това, ние искаме на всяко нещо да намерим неговото място, ние се стремим към яснота – тогава къде е изходът?

Потребен ни е подход, който да постави всяко “нещо” на “неговото си място” – а не където ни хрумне да го поставим. Мисленето, умът, разсъдъкът, интелектът, съзнанието, познанието, чувствителността, емоциите, усещанията, интуицията, паметта, фантазията, волята, проницателността, вярата (списъкът може да бъде продължен!) като форми на душевен живот трябва да бъдат разбрани в тяхната “сърцевина” (същност, истина) и в тяхното отношение, в тяхната незаменимост, уникалност, но и в тяхната общност и единство – нима това е лесна работа, която можем да си позволим да подценяваме? Тайнственият микрокосмос на душата също има своите планетни системи, галактики, съзвездия и млечни пътища и пътешествието в неговите пространства е не по-малко вълнуващо от това на астронавтите (достигнали, впрочем, само до Луната!), при това то трябва да бъде доведено докрай. Кои могат да ни бъдат “опорните точки” в предприеманата одисея към самите себе си?

Ако започнем анализа откъдето ни се “прииска” или хрумне, то ще бъдем изложени на опасността да се въртим в безброй омагьосани кръгове. Не може да се разбере отделното (да речем мисленето “като такова”) без яснота относно цялото, а именно спрямо принципа, от позицията на който може да се схване естеството на всяка душевна сила в нейното своеобразие. Как да постигнем този принцип, без който сме безпомощни – или осъдени на “нищонеказване”? (Най-лошото, което може да сполети някой психолог, е това да говори, без същевременно при това да казва нещо особено или значимо; това, впрочем, е опасност и пред всеки човек. Коварното е, че го прави, без да съзнава какво точно прави – без принцип сме “слепи”!)

Принципът е “височина”, високо място, от което се вижда всичко – там, където то е; благодарение на него всяко нещо отива на мястото си, ние нямаме право да го поставяме където ни харесва или където ни хрумне. Как да се изкачим на такава удобна позиция, от която да можем да съзрем скритото в нас самите? Има един възможен начин и той се свежда до отговора на въпроса:

2.Кои са чистите човешки отношения?

“Чисти” са тези отношения само в смисъл, че не са примесени едно с друго, при тях е налице единствено собственото им естество, то е “изчистено” и стои пред нас в изначалната си… “девственост”, “невинност” и дори блясък. От друга страна обаче тези отношения на човека (към света и към самия себе си) трябва да бъдат и “коренни” (основни, фундаментални), т.е. те един вид са “корен”, от който след това са израснали всички останали многообразни човешки отношения. Ако открием търсените чисти и коренни човешки отношения, то работата ни неимоверно ще се облекчи и пътищата пред нашето познание ще бъдат открити.

За краткост ще постъпим така. Питаме кои са възможните “реакции” на човека при срещата му с нещо ново, неизвестно, с нещо, което го подбужда да насочи или открие субективността си за него. Понеже вероятността да “съчиняваме” винаги е налице, ние се отказваме от нея и ще се стремим единствено към това да открием интересуващото ни. Затова нека да вземем един пример, в който не може да не се съдържа търсеното.

Нека да се спрем на това. Пристигате в непознат град, преструвате се известно време, че ви интересува “градът”, но когато се появи… скуката и за да избягате от нея, се оказвате в една… дискотека (примерно, или пък в заведение, кафене). Там има млади хора като вас и, естествено, е “по-интересно”, приятно е, нещо не пречи да се отпуснеш и “да убиеш времето си”. Но това последното трудно се удава на едно младо тяло, преизпълнено с жизненост, и на една душа, която е жадна за живот…

Какво може да стане в дискотеката, какво обикновено става там? Ясно е на всеки, но да не забравяме, че ти си само един непознат, който бавно отпива от своето питие и “мести” погледа си върху телата и лицата на младите хора, отдадени на жизнерадостния танц. Какво ли става в душата ти? Можеш ли да вникнеш в ставащото сега, гледайки на него “отстрани”?

Ако нашият герой е момче, то вероятно в един миг в плетеницата от тела ще се открои лицето на девойка, което магнетично привлича. Това е най-естественото, а после?

Първата спонтанна реакция не може да бъде друга: “харесва ми!” (или: “не ми харесва!”). Внезапно появилата се симпатия между едно момче и една девойка е най-важното: тя може да забележи погледа ти, да се вгледа в теб, преструвайки се все пак че не те забелязва, но когато двата погледа се срещнат, то всичко е ясно. В сърцата ви се е породила емоция, която трудно може да бъде “извадена” оттам. Какво може да последва по-нататък всеки прекрасно знае: в един миг припламва искрата на любовта, силата на душите ни, срещу която сме изцяло… безсилни. Ето го първото естествено, чисто и спонтанно човешко отношение: емоционалното.

Но коя ли е непознатата отсреща, “що за човек” или каква личност е тя? – този въпрос идва впоследствие. Искаш да знаеш поне нещичко за нея, налага ти се да се запознаеш с нея, да научиш нещо за нея и тя да узнае за теб, остава само желанието да удовлетворим този интерес да вземе превес и решителността ще се появи. Важното е да не го направите по един тъп начин (“Извинете, колко е часа?”), а да покажете изобретателност, разсъдливост, ум, да намерите подходящите думи, чрез които да удовлетворите “познавателния” си интерес към онова там момиче. (Ето това е истинският интерес към познание, а не като в училище: науките, скуката, мъчнотията, мътилката!) И така, появилото се любопитство е знак, че тук е налице другото човешко отношение: познавателното.

Накрая вие пристъпвате един към друг, водени от могъщи сили (скрити в дълбините ви и изразяващи желанието ви за живот), протягате ръце, запознавате се, обменяте си вълнуващи думи, нещата могат да се задълбочат и в отговор на това в някой бъдещ миг вие, разбира се, ще се целунете… В тази поредица от действия, без която нищо не може да стане “в действителност” (за да си остане иначе само в мечтите!), може да се открие едно трето човешко отношение, което е продукт на другите две: практическото.

Да оставим примера, вече всичко е ясно, и да се опитаме да обобщим откритото. При емоционалното отношение на човека в чувството душата постига развълнувана някакъв жизнен смисъл, който я преизпълва с трепет по живота, тя е овладяна от ценността на “предмета” за мен самия (“харесва ми!”, “красива е!”, “вълнуващо е!”, “колко ми е приятно да я гледам!”, “симпатичен ли съм й поне малко?!” и т.н.). Нека да наречем това отношение ценностно, то е чисто, при това изцяло коренно, от него зависи много – ако не всичко.

При другото, познавателното отношение, душата се пита какъв е “предмета” сам по себе си, (вече не за мен, не в моята емоция!), какво мога да зная за него, каква е истината, каква е “същността” му. Този интерес поражда именно познавателни инициативи (при човека, чиито интелект не е… заспал!), а целта на всичкото е човек да бъде “информиран” за “това, което е, такова, каквото то е”.

При практическото отношение, тясно свързано с първите две, но все пак различно, се появяват действия, тук решителността и волята е водещото – за да може изобщо нещо да стане в действителност. Чрез действието душата като че ли намира “излаз” навън, “обективира” се, изразява себе си в постъпки, направлявани от нейните желания, страсти, интереси.

Това ли са всички чисти и коренни човешки отношения? Има ли други такива? Освен да чувстваме, да знаем и да искаме (и да “правим” това, което силно желаем!) има ли още нещо друго, което също така да е чиста и коренна способност на душите ни – и на човека като “одушевена същност” или “същество”?

Има още много други човешки отношения, но те не са така “чисти” (и значи са “примесени” с нещо друго), или пък не са коренни (и значи са производни, основават се на нещо друго, произлизат от някакво по-основно от тях отношение). Тези останали отношения (а те са безброй, прекалено многообразни) са сложни, смесени, в тяхната основа могат да се открият именно тези три чисти и коренни човешки прояви, смесени в някаква своеобразна “пропорция” – или поне две от тях в някакво друго съотношение. Намерихме ли търсения “фундамент” на човешкото и на душата като негова същност? Нима нещата са така прости? Дали простото не е белег на несъвършенство? Или обратното – на съвършенство? Този ли е принципа на разбиране, който търсехме?

Принципите на една наука трябва да са ясни и прости – за да можем с тяхна помощ да проясняваме всичко останало – а не да го усложняваме до невъобразимост. Ако поставим в основата “непонятността” и “сложността”, самата “обърканост”, то какво ще постигнем накрая? Който смята, че научно е равно на “безкрайно трудно” – и значи е разочарован от нашата “теория”! – е тръгнал по неверен път, който доникъде няма да го доведе.

3.“Полюсите“ на душата

Ценностното, познавателното и практическото човешки отношения стоят в основата както на нашите реакции спрямо света (с “нещата”, които го преизпълват), така и на отношението, което можем да изпитваме и към самите себе си. Въпросът “Кой съм аз?” не е нищо друго освен израз на чисто познавателно отношение към собствената личност. Въпросът “Харесвам ли себе си?” е ценностна реакция спрямо самия себе си, той е израз на самооценка на своята “стойност” в собствените очи. Както задоволството от себе си, така и неудовлетвореността пораждат опити да се променяш, да предприемаш нещо спрямо самия себе си – или пък да държиш на човечността си, към която… “нищо повече не може да се желае” (както някои наивно си мислят!) – и това е израз на едно практическо отношение, свеждано обикновено до въпроса “Какво да правя?”.

Оказа се, погледнато от друга страна, че душата ни обособява в самата себе си два “полюса”: на по-знанието (към света и към себе си), това е нейният стремеж към истината за съществуващото, и на “вчувстването” в света и в своята субективност, чрез което постигаме ценността. Тези два полюса “обрастват” със съзвездия от душевни сили, които са се нагърбили със задачата да реализират и осъществяват възможностите, заложени в тях. Така се стига до следния “модел” на “структурата” душата:

(схема 5)

В дясната страна на схемата е изобразена познавателната ориентация на душата “по посока към света” – и това са нейни способности като усещане, възприятие, представяне, мислене, ум, разсъдък, интелект, съзнание. В лявата част е полюса на ценностната човешка ориентация, която по ред причини е насочена към субективността, към самата вътрешност на човека и душата – и защо е така предстои да разберем. Тук са “разположени” психични реалности и сили като безсъзнателното, интуицията, усета, вдъхновението, емоционалността и пр. В центъра на всичко е Аз-ът, който обаче не е нещо “еднородно” и “сиво”, а се проявява като самосъзнание, самочувствие, самоволие, дори понякога като самовлюбеност, себевладеенето и самоконтролът също са тук – и секторът отдолу помества тези способности и прояви. Накрая в сектора отгоре са сложните, “синтетичните” душевни сили: памет, въображение, воля, разум, вяра и др. такива. Намери ли си “мястото” всяка душевна сила, която можем да открием в себе си? Дали не пропуснахме нещо? Това ли е “всичко”?

Не, това е само началото на пътя, който ни предстои да изминем. Важното е, че дотук успяхме поне да си намерим “компас”!

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Във всяко сложно душевно състояние бихме могли да открием както познавателен, така и ценностен, а също и практически момент (“компонент”). Анализът му в психологически план означава да се намерят съответните моменти и да се посочи тяхното основание (защо са се появили, какво изразяват, могат ли да бъдат други, какво пречи за по-ясното им изразяване и пр.) Можете ли да потърсите “корените” на:

• стеснителността
• веселостта
• недоверчивостта
• самовлюбеността
• гордостта
• виновността
• отчаянието
• оптимизмът
• любознателността и пр.

2.Как си представяте характера на човека, в чиято душа доминира (преобладава) чистото познавателно отношение, т.е. разсъдливостта? Как изглежда отстрани такъв човек, приятно ли ще ви бъде да сте в неговата компания? Познавате ли такива хора в “реалния живот”, в действителността? При вас лично проявява ли се подобна тенденция на душевността? Добре ли е на млада възраст да си разсъдлив човек?

3.Опишете хората с доминиращо ценностно отношение към “нещата от живота”. Какви черти се проявяват при тях в резултат на прекалено развитата им чувствителност? Вие лично предпочитате ли тези хора пред “прекалено разсъдливите”? Какви са недостатъците на едните и другите? Можете ли да дадете някакъв съвет на “емоционалния човек” – в смисъл как да “преодолее” едностранчивостта си?

4.А “практиците” и “практичните”? Практични ли са разсъдливите? А емоционалните хора? Вие лично практичен човек ли сте? В какво се изразява практичността например в ученето? А непрактичността в същата област? Може ли да постигне успех в живота си емоционалният непрактичен човек и в какъв смисъл? А практичният разсъдлив човек? А непрактичният разсъдлив “труженик”?

5.Направете упражнението “Жизнените цели” от практикума. Забелязахте ли при провеждането му кои от вас “залагат” повече на разсъдъка, кои на чувствата, а кои на чистата практичност, на действието? Какви са предимствата и недостатъците на всяка група хора поотделно?

6.Може ли човек да променя общата си нагласа (доминирането на един от трите коренни момента) или това е вродено, зависи от това с каква душа “разполагаме” и значи нищо не може да се направи?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s