7.Моят Аз – разбирам ли го?

02334x33462011.jpg

Човекът е непосредствено единство на душа и тяло: душата живее чрез тялото, а тялото ни “подкрепя” душата в нейните опити да постигне пълнотата на живота, да се преизпълни с автентичния живот. От друга страна погледнато, тялото има за свой “представител” в душата на човека несъзнаваното, явяващо се в някакъв смисъл дълбоката основа на душевния живот. Ако при човека несъзнаваното можеше да наложи своята пълна власт над душата, то това би означавало той да стане “животно” в пълното значение на тази дума.

Благодарение обаче на “нещото”, наречено Аз, ние все пак успяваме да запазим своята човечност, от което пък следва, че Аз-ът “очовечава” нашата несъзнавана природа, непрекъснато придава посилната за отделния индивид и изключително оригинална човечност. Именно по тази причина се налага да започнем своя анализ тъкмо с отговор на въпроса

1.Аз-ът – какво е това?

Вече си даваме отчет за това, че Аз-ът е действителен център, “ядро”, “средоточие” на душевния живот на човека, “фокусът”, в който всички без никакво изключение душевни сили се “пречупват”, получавайки определена насока, той е “властващата инстанция” на душата, която или налага себе си и своето единство, или пък не успява да изпълни тази своя интегрираща роля, което довежда до “разпиляност”, хаотичност, небалансираност на душевните прояви, да загубване на целостта и самата жизненост (“здравето”) на душата. Когато обаче Аз-ът се справя с ролята си, това води до хармонизиране на душевния живот, Аз-ът тогава отстранява “грапавините” в него, работи за регулиране на непрекъснатите противоречия и само така внася мир в душите ни. Това са изводи от вече казаното – нали започнахме с отговор на въпроса “А кой съм аз?”?! – и затова сега можем да тръгнем от по-твърда основа в своите търсения нататък.

Ние непрекъснато казваме това “аз”: “аз мисля”, “аз искам”, “аз чувствам”, “аз мога”, “аз помня”, “аз желая”… – и това е съвсем естествено. Не може да има мисъл например без “аз”, който да мисли (или да я “измисля”!), не може нещо “да се иска” без да е налице “искащото” в лицето на един знаещ какво иска Аз, не можем да си представим какво е това “чувстване” без да го свържем с един “аз”, който да е овладян от едно искрено и дълбоко чувство и т.н. На онези, които (неизвестно – ли по-скоро прекалено известно! – защо) се дразнят от изтъкването на “някакво си” АЗ – и затова вместо “аз” предпочитат да казват безличното “ние”: “ние мислим”, “ние можем!”, “ние смятаме” и пр.! – сме длъжни да кажем още сега, че Аз-ът е истинското богатство на душата, той е свидетелство, че тази душа и този човек държат на себе си, не си позволяват да се крият зад безличното “ние” – и затова чувстват своята мощ и превъзходство, самостойната си ценност, уникалността и свободата си. На тази основа подобни хора би трябвало да се запитат “Какво е станало с моя Аз?” или “Дали аз изобщо съществувам?” (щом не подозирам за себе си, щом с такава лекота се отказвам тъкмо от самия себе си!) и ако успеят да разберат, то вероятно ще онемеят от трагичността на онова, което ги е сполетяло, от съдбовността на онова, което са направили със себе си.

Ние сме обречени да си даваме непрекъснато сметка за едно: моят Аз е мое творение и постижение, той не ми е даден наготово или по рождение, аз самият съм изцяло отговорен за това, което става с мен самия, всеки човек сам избира какъв ще бъде съобразно степента, в която е постигнал свободата си – или е овладян от нейния вечен и божествен дух. На всеки от нас Бог е дал “само” това: живот и време и ни е оставил възможността да правим с тях каквото искаме; затова всеки човек изцяло е отговорен за това, което е направил със себе си, за онова, което е и което ще бъде по-нататък. Ако не съзнаваме във всеки миг тази проста истина (и затова непрекъснато се оправдаваме, т.е. хвърляме вината върху някой друг или пък върху… “обстоятелствата”!), то нашият Аз е “избягал” от своята мисия, изневерил е на себе си и се е “подхлъзнал” по път, който не води доникъде, или по-скоро води само до нищото на един неизживян живот. Впрочем, това е интересна тема за обсъждане, даденото тук разбиране просто провокира един разговор върху нея, в такъв разговор могат да се прояснят основните гледни точки спрямо своя Аз – както и да се открие смисъла, която всяка от тях носи в себе си. Нали най-лошото, което може да ни се случи е по всеки въпрос на психологията да бъдем… бездушни “единомишленици”?! (Впрочем, мислят ли изобщо ония, които си позволяват лукса да мислят… еднакво?)

И така, нека да продължим с неизбежния въпрос

2.Как съществува автентичният Аз?

Ще наричаме автентичен или истински Аз-ът, който живее пълноценен и хармоничен живот, която се справя със задачата си и при това умее да постига цялостната, “неощетената” с нищо душа и личност. По идея да си човек означава да бъдеш автентичен и дори горд Аз, който е преизпълнен с живот – и с най-важното, с удовлетвореност от живота, значи такъв човек не страда от “тежестта на живота”, а е превърнал живота сив наслаждение, в онова, което древните с основание са наричали блаженство или дори благодат (получена обаче не по “снизхождение” от боговете, а изцяло заслужена!). Много ли е това, което се иска от нас – да се стремим към “автентичния живот”? Не е ли непосилно тежка една такава задача? Това, че вероятно малцина постигат описаното по-горе състояние може ли (трябва ли?!) да ни изпълни с отчаяние, с чувство за безнадеждност? Или ще ни активира към постигането на нещо много повече от това, което… “и така си имаме”? Въпросите могат да бъдат бе край – щом веднъж сме се “издигнали” до тях, щом сме осъзнали задачата на живота си, а отговорите ще ги дава всеки един от нас с “течение на времето” и то не иначе, а с живота, който сам си е избрал…

Когато човек е наясно със своя Аз той всъщност е наясно със себе си. В отделното (която и да е душевна сила: мислене, чувстване, влечение, воля…) “просветва” Аз-ът, но това е, така да се каже, отразена светлина: Аз-ът обаче е източникът на тази светлина, подобно на Слънцето, около него се въртят “планетите”, душевните сили и различните “функции” на психиката ни. Излиза, че душата в своята цялост е “планетна система”, чиито център е Аз-ът, самосъзнанието. Изправени сме пред невероятно трудната задача да “проумеем” този Аз – до степента, до която това е по силите ни, не повече…

Да можеш с право да казваш “аз” означава да съзнаваш себе си, да си наясно с онова, което наистина си, т.е. да “имаш” самосъзнание, другояче казано, да си АЗ в своята индивидуалност, уникалност, “безподобност”. “Аз съм Аз” – това е формулата на самосъзнанието, чието определение е ясното съзнание за себе си, за своята душа и своето тяло с всичко онова, което им принадлежи като раз-личност, неповторимост, самобитие. Всичко останало “извън” този суверенен Аз е “не-Аз”, т.е. е друго, не-мое, чуждо, външно – дори и любимият човек не съвпада изцяло с “мен самия”, ние се допълваме, но не сме едно и също нещо, всеки един от нас в любовта запазва своята личностна неповторимост и дори я дообогатява неимоверно. Аз-ът е “душевната инстанция”, която се разпорежда и контролира (по идея, но не винаги става точно така!) душевния ни живот, помирява по свой начин несъзнаваното с “горните пластове” на душата, преодолява конфликтите между душевните сили и хармонизира техните искания. Всяка личност има свое особено, лично самосъзнание, което я прави тъждествена на самата себе си, относително устойчива и неповторима, в някакъв смисъл неподвластна на времето. (Нали и старецът дълбоко в себе си не е “друг човек”, а е “някогашният младеж”, сега страдащ по младостта си, чийто дух обаче трябва да е съхранил в себе си!) И така, Аз-ът е съзнание за себе си като уникална личност, която разполага с тази конкретна душа. Но

3.Какво стои зад простото “Аз съм…”?

Когато стане дума за някоя негова душевна особеност, човек обикновено (например) казва това: “Аз съм умен” или “Аз имам ум”. Каква е разликата между тези иначе така безобидни “Аз съм” и “Аз имам”?

“Аз съм” като форма на изразяване означава, че този човек разглежда своите душевни сили (мислене, честване, воля…) като необходими прояви на своя Аз, органично произлизащи и дължащи се на него. “Аз съм мислещ, умен, съзнателен” означава, че мисленето, умът, съзнанието не са “нещо”, наред с Аз-а съществуващо, а че са слети с моя Аз, тъждествени са с мен самия, че са този Аз, а той е мислене, ум, съзнание. Аз самият “сега-и-тук” съм това мое мислене, то не е “нещо”, външно “прибавено” (“пришито”) към Аз-а, а съвпада с него, Аз-ът е идентичен със своето мислене и мисъл. Следователно те не могат да се разглеждат като две различни “неща” (от една страна един Аз, а от друга – мисленето), встъпили в някакви външни отношения помежду си. Напротив, един такъв Аз разбира мисленето като вътрешна трансформация на самия себе си и като своя органична проява и изява, той не се чувства отчужден и противостоящ на мисълта си, а е “извор”, от който бликат тези мисли, той е техен “родител” или творец. В мислите си този Аз вижда и усеща самия себе си, те са негово лично и отговорно дело, те са му интимно близки, скъпи, съкровени – защото са породени от него, защото са негов “плод”. Затова той, казвайки “Аз съм мислещ”, изцяло гарантира и удостоверява своята принадлежност към мисълта си и нейната родственост с него самия, неразделната общност на двете, естествената им идентичност. Този Аз изцяло стои “зад” своята мисъл – защото тя го владее точно толкова, колкото и той “разполага” с нея, тук е налице някакво “вживяване” на Аз-а в мисълта, което е признак на един автентичен, изразил себе си в автентична мисъл Аз. Накрая това “съм” означава битие, т.е. съществуването на Аз-а е немислимо извън мисленето, а съществуването на дадена мисъл е дълбока проява на живота на самия Аз. Следователно възникнало е ново битие, в рамките на което съ-съществуват един Аз и мисълта на този Аз – и затова когато някой “отстрани” погледне на случилото се, ще каже: “Да, той е мислещ човек!”, но никога няма да каже: “Той има мисъл”. (Същите разсъждения, същото разбиране е валидно в още по-голяма степен и в изразите “Аз съм чувствителен”, “Аз съм волева личност” и пр.)

Вижда се, че е трудно да се разкрие изчерпателно огромния смисъл, който е скрит зад това просто “Аз съм”, но значи ли това, че трябва да се отказваме от него?

4.Кога Аз-ът казва “имам”?

В светлината на казаното можете ли самостоятелно да вникнете в смисъла на другата, на “Аз имам”-формата? Тя не е това, което “Аз съм”-формата изразява, тя е “точно обратното” на нея; при нея Аз-ът не се справя с ролята си – тогава как разглежда мислите си един такъв неавтентичен Аз? Да кажеш: “Аз имам мисъл!” е нещо различно от “Аз съм мислещ!”, какво всъщност казва оня, който си го позволява?

Вероятно формата “Аз имам” показва някакъв основен дефект на Аз-а, който не разбира себе си и не е наясно с това, което всъщност е. Ще кажем само това, че мислите, чувствата, волята на такъв Аз са се превърнали в откъснати от него “сателити”, “спътници”, кръжащи в хаотични орбити от него, те в крайна сметка водят някакъв собствен “живот”, независим от Аз-а и от неговата продуцираща активност. В същото време естествената човешка мисъл необходимо произлиза от Аз-а, тя е проекция на тази Аз в перспективата на бъдещето и затова без него нищо не представлява, тя е жива мисъл само в своето единение и цялост с Аз-а, откъдето получава своите импулси за живот. Аз-ът ражда мислите си съобразно своя мисловен хоризонт, – има ли го това при “Аз имам”-формата? Дали Аз-ът, който си позволява да каже “Аз имам мисли”, не смята своите мисли по начало за мъртвородени, нежизнеспособни, непълноценни, безкрайно бедни (ако изобщо са негови!) или пък – за “взети назаем” отнякъде, “присвоени”, “научени наизуст”, “прибавени” към него с пълно безразличие към тях и пр.? Достоен ли е за мисленето казващият “Аз имам мисли”, разбира ли той какво е мислене? Почувствал ли е някога в себе си живия порив на самостоятелната мисъл, раждаща се мъчително от недрата, или такъв се “препитава” само с чужди мисли? Има ли особена полза от “книжното знание” и “мислене”? Разпознавате ли (в живота, в образованието, в науката) “шарлатаните”, чиято глава не е родила нито една оригинална мисъл и които се представят за “учени” и “знаещи” само чрез придобити по незаконен начин (наготово!) чужди мисли?

Но нека засега да спрем дотук…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Опитайте се да определите кои от изразите (с “форма съм” и с “имам-формата”) ви звучат “по-непринудено”, по-естествено, по-близко до вашето лично разбиране:

• Аз съм мислещ – Аз мисля
• Аз имам мисъл
• Аз съм съзнателен
• Аз съзнавам
• Аз имам съзнание
• Аз съм умен
• “Аз умнея”, умувам
• Аз имам ум
• Аз имам воля
• Аз съм личност с воля
• Аз съм волеви човек
• Аз съм чувствителен
• Аз чувствам
• Аз имам силна чувствителност
• Аз имам чувства и емоции
• Аз съм страстен
• Аз имам силни страсти
• Аз си въобразявам
• Аз съм фантазьор
• Аз имам прекрасни мечти
• Аз мечтая често
• Аз съм паметлив
• Аз имам добра памет
• Аз съм влюбен
• При мен дойде любовта и т.н.

Подчертайте избраните от вас по-подходящи, по-“естествено звучащи” изрази. Можете ли да си дадете отчет каква е ситуацията във вашия Аз – като използвате получените резултати от този тест? Вярно ли е това, което тестът ви дава, или той греши? Дали пък тук не става дума за изцяло несъзнавано отношение?

2.Как си обяснявате това, че и мъже, и жени еднакво казват “аз”, въпреки че думата е от мъжки род? Защо само “отстрани” (по повод на други хора, но не за себе си) казваме родовите форми “той”, “тя”, “то”, но “аз” е само една неизменна форма за всички? Защо няма дума “аз” и от женски род, това пропуск на езика ли е?

3.Дали честата и непрекъснатата употреба на думичката “аз” не е белег за нескромност, за известна самонадеяност и “горделивост”, за прекалено самочувствие? Дали скромните хора и тези с нормално самочувствие не обичат да казват така често думичката “аз”? Пропускането й (вместо “аз мисля” казваме “мисля”!) само за краткост ли е или има и психологически смисъл? Ако има- какъв е той?

4.Какво по ваше мнение символизира честата употреба на думичката “ние” вместо прекалено личното “аз”? Дали хора, които предпочитат да казват “ние” вместо “аз” не са егоисти за разлика от другите, влюбените в своето суетно аз (“ego” значи тъкмо “аз”!)? Как могат да се нарекат “неегоистите”, какво е станало с техния Аз?

5.Направете теста “Опити за самопознание” от практикума. Какво ви показват избраните от вас (безусловно присъщи ви!) качества от списъка на Мърей-Норакидзе? Какви изводи си правите за Аз-а, който “притежавате”? Има ли основания за известно безпокойство или поне за загриженост за собствения Аз? Какво най-много харесвате у себе си и има ли нещо у вас, от което дори да се отвращавате?

Advertisements

One thought on “7.Моят Аз – разбирам ли го?

  1. С голямо удоволствие чета и слушам лекциите Ви.Поднесени с много лекота,чудесни въпроси за дискусии.Благодаря Ви!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s