9.Какво иска тялото ми?

image005.jpg

Всяка психология, която разглежда душата откъснато от живота на тялото, допуска грешка, коварно недоразумение, водещо до абсурди: човекът е цялост и взаимна проникнатост на тяло и душа, ние не сме… ангели, тялото ни е част от нас самите и не може да бъде пренебрегнато в науката също толкова, колкото и живота ни – тук, на тази земя, под това прекрасно небе. Тялото и душата ни са така дълбоко свързани, че тях ги разделя може би само смъртта.

Живеейки, сме длъжни да се вслушваме в своето тяло и да го разбираме. Ако го пренебрегваме, то трябва да знаем, че тялото има силата да ни отмъсти и да ни принуди да го слушаме. Ако обаче овладеем силата, с която то е преизпълнено, ще умножим потенциала си и ще се проникнем от усещане за неизчерпаема мощ

Тялото на човека иска грижи (обличане, хранене, къпане…), то ни занимава със себе си през целия ни земен път (настинки, стареене, болести, капризи…), редки са миговете, в които то е доволно и ни оставя в покой. В някакъв смисъл тялото е като малко дете, чиято “палавост”, “непослушност”, непресекваща енергичност и подвижност, отдаденост на игрите и капризите е добре известна на всички. Има ли нещо, което все пак не знаем за тялото си? Понеже то “се вижда”, дали има нещо, което може и трябва да се знае, макар че е невидимо за очите? Впрочем, дали наистина познаваме своето тяло,

1.Каква е същината на моето тяло?

Струва ли си да се замислим за това? Замисляли ли сме се някога, и то съвсем сериозно, какво е това, човешкото тяло, каква е истината, скрита в него?

О, да, разбира се, та ние едва ли за нещо друго толкова много мислим, при това непрекъснато! “Какво да облека?”, “Дали съм красива днес?”, “О, ужас, прическата ми нещо не е наред!”, “Като че ли съм уморен?!”, “Как изглеждам?”, “Гладен съм, дали не е време да похапна нещо?”, “Боли ме… врата, май съм настинал…”, “Студено ми е…” – ето съвсем малка част от вълненията и безпокойствата, които тялото във всеки миг поражда в душите ни. Но не за тях става дума, не това са мислите, който трябва да имаме за тялото си – и които наистина са ни жизнено необходими. Потребно ни е дълбоко разбиране за това, което наричаме тяло, тялото също има своя “вътрешност”, невидима за очите и дори за съзнанието, то крие в себе си своя тайна, която трябва да разгадаваме. (Но тя съвсем няма… анатомически измерения!) Заблуждават се ония, които си мислят, че тялото е само “видимото”, “външността”, “повърхността” на човека: в тялото е скрита най-дълбока същност и “сърцевина”, която не се достига лесно. Как да се доберем то нея?

Единствено чрез интуицията, която ни казва истини, ненуждаещи се от доказване и разбирани пряко от “сърцето”. Анатомията и физиологията ни казват какво е тяло, но те никога няма да проумеят каква е истината на тялото. Философията обаче отдавна е казала тази истина, а психологията я е потвърдила. Най-ясно от всички заявява тази истина Артур Шопенхауер (1788-1860), написал великата книга “Светът като воля и представа”. Какво ни казва той?

Загадката на тялото се разкрива чрез една дума: воля, и това е истина, която всеки разбира непосредствено. Същината на тялото ни е волята за живот. А какво е волята?

Волята за живот е безсъзнателна стихия, тя е самата жизненост, вкоренена в тялото или, което е същото, чиито израз (“обективация”) е тялото. Това означава, че волята за живот е “сляпа”, импулсивна, ирационална (неразумна), “жадна”, вечно стремяща се и “ненаситна”, непризнаваща нищо друго освен самата себе си сила на битието (съществуващото в неговата истина). В този смисъл тя е принцип на тялото, началото, от което то иде, негова същност и най-дълбока основа. И тъй като нашето тяло не е друго, освен воля за живот, а, от друга страна, светът не фикция, а изпълненост с тела, то следва, че волята е същност на целия свят, тя е силата, чиито израз е самият свят.

Безсъзнателната воля за живот е непознаваема, тя се намира отвъд формите на познанието (мисленето, логиката), тя е постижима само ирационално (понеже и нейната същност е от този род!), т.е. чрез чувството, усета, интуицията. Това означава, че ако някой не чувства волята за живот у себе си, не “вярва” в нея, то на такъв не може да бъде обяснено, че тя съществува. Затова не от науката, а от изкуството (и от една философия, тази на Шопенхауер) можем да очакваме адекватното познание на волята: във вдъхновението и творчеството на гения самата воля достига до самопознание, тя сама себе си постига и изразява. Най-непосредственият и чист израз на волята за живот е музиката (представляваща наситен поток от чисти емоции), а въздействието й върху душата може да бъде разбрано само ако се вземе предвид, че тя ни разкрива нашата дълбока същност, истинското естество на човека, наречено воля за живот. Ето че се убедихме, че тялото не е нещо “случайно” и “повърхностно”, а е безкрайно значимо за човека и живота.

И какво излезе? Да обобщим: волята за живот съответства на безсъзнателното, тя не е нищо друго освен безсъзнателния порив към живота на тялото, а тялото е “материализация”, носител и непосредствен израз на самата воля. Тялото е символ и въплъщение на волята за живот, с други думи, на безсъзнателното. Следователно тялото “присъства” в душата чрез безсъзнателното, то е негов представител, тук е скрита тайнствената “връзка” на душа и тяло. (Нашето време е наречено от един изследовател “шопенхауерова цивилизация”, тъй като вижда именно в тялото върховна ценност и ядро на своята култура, на самосъзнание и мирогледа както на съвременността, така и на хората, които живеят в нея. Дали е прав?)

2.А как да разбираме безсъзнателното?

Знаем, че психологията на д-р З.Фройд поставя в основата на душевния живот тъкмо интересуващото ни безсъзнателно. Ето че отново сме на “почвата” на психологията – ако някому се е сторило, че сме я напуснали…

Щом като безсъзнателното въплъщава и изразява собствения вътрешен живот на тялото, то от това изходно положение могат да се изведат твърде значими следствия. Първо, безсъзнателното е “мост” между тялото и душата, в него ние виждаме липсващото преди звено между тях – осигуряващо единството на човека и личността. Второ, душата не е “откъсната”, изцяло самостойна и чиста същност, противостояща на тялото, а се намира в дълбока връзка и единение с него – макар че не е обречена вечно да му служи (както смятат “материалистите”!). Трето, безсъзнателността (т.е. нещо, което по начало и пряко не може да се знае) на жизнеността, виталността, въплъщавана от тялото, е основната причина, предпоставяща невъобразимата трудност на изследванията върху безсъзнателното, осъществени все пак през ХХ век. Накрая именно затова тези изследвания и достижения са станали един от символите на този век наред с откритията в ядрената енергетика, компютърната технология, космонавтиката и, уви, несрещаните по-рано в историята изстъпления на доктрини като комунизма и фашизма. Не е случайно споменаването на последното: и фашизмът (националсоциализмът) и особено комунизмът в крайна сметка са различни по характер и насоченост “изблици” на безсъзнателни, ирационални и разрушителни сили, коренящи се в дълбоките пластове на душата и човека, които – подобно на един бесовски нагон към смъртта! – при благоприятни условия излизат на повърхността. Дали нагонът към смъртта не е “опакото” на великия нагон към живота, свързан с волята?

Безсъзнателното чрез тялото реализира себе си, а животът на тялото се свежда до непрекъснатото “искане”, до “сляпото” желание за удовлетворение. Затова нека да си зададем въпроса

3.А какво искат тялото и безсъзнателното?

Това е въпрос, на който ние вече почти знаем отговора – и ние дължим този отговор на идеите на Шопенхауер и на изследванията върху безсъзнателното, осъществени от Фройд и последователите му.

Тялото иска да живее, тази воля за живот е дълбок израз на фаталната за тялото преходност и тленност, който по парадоксален начин я потвърждава и доказва. Тялото е предопределено да умре без да остави и следа, отпечатък върху земята и върху света, то е обречено да се превърне в пръст, в… “тор, обработена добре от червеите”. Тази негова неотвратима орис го кара да превърне именно живота в в свой шанс и в своя съдба, а също и в свой принцип. Страстната жажда да живее колкото се може повече и по-пълноценно, не пропускайки нито миг, е един вид компенсация и заместител на предусещаната от него участ да умре, тук се крие трагичния привкус на тази всеотдайна привързаност на тялото към живота. Краят, за който е родено тялото, го принуждава да се държи здраво за живота: защото тялото, впрочем, друго няма и не може да има. Със смъртта и разпадането на един организъм и на едно конкретно тяло животът, вечната виталност, жизнената сила сама по себе си няма да пресекне, но именно обречеността на това конкретно тяло в крайна сметка завинаги да се раздели с живота го кара безкрайно силно да обича живота, да е влюбено в него. Волята за живот е вечна и неунищожима сила на живота, но преходни и смъртни са индивидите, посредством които тази воля реализира себе си. Затова всяка индивидуална воля у човека е така “жадна” и “ненаситна” спрямо живота – в своя копнеж и страст по него, затова тя е неизтощима в своя порив да живее, в своя потенциал, служещ само на живота. Затова всичко онова, което служи на живота, което по естеството си е живот или пък само го наподобява, е безсъзнателно желано от волята, тя има неоспорим “нюх” към тези неща. Ето че се приближихме до отговора на въпроса какво желае безсъзнателното, какво иска тялото и неговата воля.

Безсъзнателното иска само едно нещо: удоволствия, и съответно “бяга” неудържимо от неудоволствието и страданието, болката. Удоволствието има тази особеност, че създава усещането за пълнота на живота, в удоволствието като че ли самата жизненост потвърждава себе си. Затова безсъзнателният живот на тялото има един единствен център и една единствена грижа: удоволствието. Тялото е страстно влюбено в удоволствието, то, впрочем, и няма друг избор: удоволствието гарантира, че животът е “тук при нас”, че не се разминаваме с него. Единствен съперник на удоволствието, що се отнася до неговата също така могъща интензивност, е болката. Но трябва да прибавим и това: както тялото така всеотдайно се стреми към удоволствието, така то влага същата страст в бягството от болката. Болката е непоносима за тялото, но както се увеличава нейната непоносимост и абсурдност от гледна точка на тялото и на волята, така и с увеличаването на желанието се увеличава и страстта и ангажираността, всеотдайността и отдадеността на тялото и на безсъзнателното към удоволствието. Затова тялото иска удоволствия непрекъснато: по-малки и за предпочитане възможно най-силни, тук важи изискването “колкото повече му даваме, толкова повече ТО иска”, затова волята е неуморима в търсенето и получаването на удоволствия.

Отговори ли ни това на въпроса “А какво иска тялото ни?”? Дали Шопенхауер и Фройд не се заблуждават нещо? Можем ли да приемем безусловно “подарената” ни от тях истина?

Ако нещо е истина, то трябва да бъде безусловно прието от всички: не истината зависи от нас, а ние от нея…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Какво чувствате когато сте “насаме” със своето тяло, например когато застанете… голи пред огледалото? Случвало ли ви се е да правите това? Можете ли да опишете преживяването си? Можете ли да допуснете друг да разглежда голото ви тяло – и как бихте се чувствали? Как си обяснявате срама на хората от голотата?

2.”Вълнуващо” ли е за вас да гледате голото тяло на някой друг човек? Обръщате ли внимание на телата на хората, които са около нас, какво най-вече ви впечатлява в тези тела? Грижите си се за това вашето тяло да изглежда привлекателно? Как го правите?

3.Какъв е ефекта върху душата при човека, чието тяло е:

а) изключително красиво;
б) “прекалено грозно”;
в) “с нищо не отличаващо се”?

Можете ли да вникнете в преживяванията на хората, които страдат заради телата си? А можете ли да разберете чувствата на ония, които са “влюбени” в своето тяло?

4.Как възприемате едно общество от… голи хора, например това на нудисткия плаж или пък в обществената баня? Как лично вие ще се чувствате ако се окажете в такова “общество”? Какво си мислите за японците например, които имат обичай цялото семейство да посещава… обществената “смесена” баня? Дали това не е признак за “варварство”? Или пък то е израз на една друга култура, носеща в себе си принципно различно отношение към тялото? Дали освобождаването от срама, свързан с голотата на тялото, не е симптом за израждане на модерния човек – който все повече изпитва засилен интерес към своето тяло?

5.Можете ли да предадете с думи усещането, което дава на душата телесното наслаждение? Какво чувства тялото когато: а) изпитва удоволствие; б) изпитва болка; в) “с нищо не е заето” и вероятно “скучае”? Достатъчно познати ли ви са тези три състояния на тялото “от опит”? Отличава ли се вашето тяло с някакви особености в преживяването им? Дали на него не му е присъща засилена потребност от удоволствия? Или пък тялото ви по ваше мнение не само е способно да търпи болката, но и да намира някакво… удоволствие в нея? Това последното изобщо разбирате ли го? А обича ли тялото ви да “скучае”?

6.До какво води неразбирането на естествения телесен живот, т.е. устойчивото потискане на желанията на тялото? Дали душата е по-свободна когато е… независима от желанията на тялото? Или, напротив, в този случай и тя страда, но не го съзнава? Имате ли силата напълно да отречете желанията на собственото тяло за удоволствия, т.е. да станете аскет? Защо, впрочем, тази дума няма… женски род? Случайно ли е това, или на жените не им е по силите да се откажат от телесните желания?

8.Има ли… “мързеливи тела” или душата е отговорна за това, че едно тяло е станало такова? Какво изобщо най-вече обича тялото – движенията или покоя? Какво изразява “ленивостта” на тялото? Дали “ленивото тяло” по начало не е по-слабо, по-безжизнено?

Advertisements

3 thoughts on “9.Какво иска тялото ми?

  1. Аз съм жена на 23. Мъжът ми казва, че от както родих много съм се променила. Не го искала вечe, много съм отслабнала, гърбът ми бил оформен като мъжки, не съм му обръщала внимание, не съм се стараела достатъчно в домашните задължения. Общо взето само критики. Не знам вече какво чувствам. Бях красиво момиче, сега приличам на ЗЕЛКА. Ограничава личната ми свобода и вече нямам приятели, да не говорим за социален живот. Много често избухва от най-малкото, дори ме е удрял. Не зна какво да правя, ревнува ме дори от майка ми. Не искам децата ми да страдат. Как да постъпя? Pls help…

    • Вашият съпруг е започнал да се отчуждава от Вас. И Вие също от него, предполагам. Би следвало да се опитате да възвърнете топлината помежду си. И сърдечността. Впрочем, случилото се между Вас е период на изпитание, който трябва да издържите с чест. В името на бъдещето си, в името на Вашето дете. Трябва да намерите път един към друг, път към сърцата си.

      Отговорът ми затова е: направете нещо – какво само вие можете да откриете и намерите, защото го познавате – с което да трогнете сърцето му; намерете път към сърцето на своя мъж. Достигнете ли сърцето му, ще го спечелите, откъсне ли ви от сърцето си, няма път за връщане назад. Раздразнителният мъж е нещастният мъж. Опитайте се да го предразположите да разговаря с вас с пределна откровеност. Този е пътят към сърцето.

      Опитвайте да излъчвате постоянно доброта и винаги бъдете добра, никога не си позволявайте лукса да сте зла или злобна. Доброто отваря всички врати. Злото всички врати затваря. Споделяйте честно как се чувствате, предразположете мъжа си и той да споделя всичко с вас. И така няма да го загубите, така и той няма да загуби вас.

      Това е в общи линии. Желая Ви успех!

  2. Тялото, в което живея и в което живее всеки от нас е единица живот, то е дом на моята душа. Тялото е средството, което поддържа моя дух, когато тялото ми се изменя, променя се и моята психика. Тялото ми е билет за първото впечатление на останалите за мен. Всеки има уникални тяло и душа, получавайки своето първо впечалнение за някого, т.е. виждайки го, аз не мога с поглед да разбера неговите мисли или да усетя характера му, що за човек е. Необходимо е време да достигна до нечия душа и то само при положение, че въпросният човек ме допусне до себе си, ако ме остави да нахлуя в личното му пространство. Защото каквото и да си говорим, след време, общувайки с някого, реално погледнато важно е какъв си отвътре. Но за да се чувствам добре душевно, ми е необходимо да съм доволна от външния си вид, от опаковката си. И не крия – това ми е приятно – да усетя симпатии върху себе си, защото аз общувам с все нови и нови хора, а за да е приятно това общуване между самите нас трябва да има привличане, чисто физическо, а скоро след това и душевно. Със сигурност не само за мен душата не е обвързана с физическите човешки даннни. Душата ни прави хора. Всеки може да се сети за хора с прекрасни „опаковки”, а само минути след отваряне на устите им ти се иска да избягащ. Красив или не, всеки си отива от този свят, но дали животът започва с раждането и свършва със смъртта… А може би духът и съзнанието продължават да съществуват там в безкрая, нали е безкрай – има място за всеки. Тъжно е обаче, че толкова красиви неща са преходни. Ние сме нещо повече от видима обвивка, ние сме образ на духа на живота. А може би ние просто променияме формата си и продължаваме да живеем, умирайки хората не престават да съществуват, те просто вече не могат да бъдат видени.. смъртта е ново начало за невидимите нас.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s