Една метафора, илюстрираща убедително най-съдбовния проблем на съвременното образование

Понеже в крайна сметка се оказа, че главната причина, поради която една група недоволстващи от моя стил на преподаване ученици протестират по доста необичаен начин ето вече пети месец (!), аз напоследък често размишлявам ето върху какво: как да им помогна да разберат, че моя стил за обучение по философия е съвсем оправдан, нещо повече, е най-подходящият, най-добрият. Оказва се, че на повечето от тях явно им е твърде трудно да разберат това – и постоянно повтарят, че моето „преподаване“ всъщност не било никакво „преподаване“, щото именно липсвал моментът на тъй заветното „даване“: аз обикновено поставям въпроси, по които давам съвсем кратки напътствия, а по-нататък учениците вече имат пълната свобода сами да се ровят, да търсят, да опитват да осмислят проблемите, и то напълно самостоятелно и пр.

Като направят те своите опити да разберат и да се ориентират, след това вече започваме обсъждане, в което моя милост, както и подобава, дава доста разяснения, бидейки водещ на обсъждането; но и тогава се старая да ги давам тия „обяснения“ по един деликатен, съвсем незабележим начин. Вместо да давам готови и „годни да задоволят всички нужди“ типови отговори предпочитам да задавам въпроси. Щото се стремя да подтикна учениците към това да почнат да разчитат най-вече на собствените сили, което, по моя преценка, е израз на доверие. Който повярва в силите си да се справя сам, такъв много ще постигне по пътя на ученето и познанието, на търсенето на истината. Предпочитам да насърчавам учениците, предпочитам да им вярвам, че могат да се справят сами, а не да ги подценявам, да ги обиждам, да показвам недоверие към тяхната способност да се справят сами. Да, обаче те в такава едни ситуация, излиза, се чувстват крайно некомфортно, явно не са свикнали, те затова възприемат моя стил и подход като като „скандален“, дори като израз на моята, видите ли, „неспособност“ изобщо да преподавам, което вече е смехотворно; но както и да е, старая се да разбирам притесненията им.

Та в тази връзка напоследък усилено правя какви ли не опити да им помогна да разберат, да осъзнаят някои толкова простички неща, които обаче не само че не се свързват с господстващата в нашето образование нагласа, с преобладаващия стереотип или канон, но и влизат в пълно противоречие с него. Ще ми се наложи да прибегна до някои по-необичайни средства, примерно да използвам метафори, с оглед все пак да проумеят поне главното. Ето на каква метафора попаднах току-що:

Нека да сравним обучението с… яденето. Да, с това, което по-изтънчените хора наричат „консумиране“. С плюскането де. При ученето, при обучението, при образованието също става дума за поемане на „храна“, да я наречем „духовна храна“, нали така? И ето, че стигаме до момента как да бъде приготвена тази „храна“, която учениците следва да изконсумират, примерно, в часовете по философия. Учителят, в случая, играе ролята на нещо като „готвач“ – или поне като на „сервитьор“, като на „келнер“. Добрият учител все пак трябва да бъде по-скоро „готвач“, а не просто и само „келнер“. Учениците пък са „гладни“ или „жадни“ за разните му там „ястия“, „напитки“ и пр., именно идеи, ценности, разбирания, прословутите „знания“ и пр., също така се налага да развият при това известни умения, свързани с… „поглъщането на храната“, а пък след това и с „храносмилането“ й; щото зле погълнатата и зле смляната храна, знайно е, може да бъде… повърната – и похабена. Безспорно е, че ако сравним училището с нещо, което е така умилително близко – и затова така силно и трепетно трогващо ни! – на всяко българско сърце, именно с ресторант или дори с кръчма, то тогава аналогията в метафората, да се надяваме, ще стане все по-зрима, по-плътна, по-натурална даже. И по-въздействаща.

Значи учителят е нещо като „готвач“ на съответните там гозби, манджи, чорбалаци, мезета, туршии, салати и пр. Храната следва да е богата, разнообразна, вкусна и пр., та апетитът да нараства с яденето. Директорът на училището пък е нещо като управител на заведението за… „обществено хранене“. На „обществената кухня“, щото държавното училище нима може да е нещо различно от една най-банална социалистическа трапезария?

Всички са свикнали с онова, което се прави в тия прословути „столови“ или трапезарии от онова време: готвачът в голям казан бърка някаква еднообразна манджа, каша или каквото и да било там, после с голям черпак го разлива по чиниите на изгладнелите „клиенти“, сиреч, на учениците, които следва лакомо да излапат манджата. И дори да искат още, да искат „допълнително“. Добрите готвачи – учители – правят, да предположим, крайно апетитни манджи, които, независимо са все общо взето пак еднообразни, стават за ядене; въпреки че еднообразните манджи, колкото и да са вкусни, като се ядат всеки ден, в един момент почват да омръзват. Вие примерно бихте ли яли цяла седмица боб-чорба, колкото и вкусно приготвена да е тя? В един момент ви омръзва, нали така? Е, ще ядеш, братче, кой ли те пита, щом си гладен, ще лапаш каквото ти поднасят.

Да, ето възловият момент: поднасят ти, сервират ти, наливат ти в „чинията“ (главата) някаква еднообразна и готвена все в един и същ „казан“ (кратуната на учителя) манджа. И ти лапаш, лапаш, в един момент почва да ти се доповръща. Ама пак лапаш. Хем ти се повръща, хем лапаш. В един момент ти казваш, че трябва да изядеш даже и… повръщаното. Който всичко не си изяде, голям не ще да порасте! Нали си спомняте тия песнички? Всички лапат все една и съща, еднообразна, стандартна, типова и пр. храна, независимо от това, че хората си имат различни вкусове. За вкусовете (интересите) обаче никой не те пита. Министерството на образованието пък изготвя задължителните рецепти, по които трябва да се готвят тия стандартни манджи във всички обществени трапезарии на държавата! Цялото младо и подрастващо природонаселение трябва да яде все еднакви манджи. И то не една седмица, не един месец, не една година, а цели… 12 години! Всеки ден едно и също. Сега сфащате ли защо учениците у нас са вече изцяло погнусени от това, с което учителите така усърдно се опитват да ги хранят?! Стигнало се е дотам, че младите хора вече упорито стискат зъби и устни и не щат нищичко да ядат от тия типови помии, но учителите са се захванали с една безнадеждна работа: насила да им отворят устата и да им налеят от противната помия, която, предполагам, само свине могат да я ядат. В наше време има обаче разните му там „колбаси“, които вече и кучетата не могат да ги ядат. Страшна работа!

А ето сега аз какво се опитвам да правя в моя скандален стил на преподаване. Моля, опитайте се да проумеете същината на въпроса. Положете максимум усилия за това. Във ваш интерес е да го разберете.

Учениците са свикнали да бъдат прости пасивни консуматори на стандартни „храни“, които им се сервират наготово. Америка в това отношение измисли Макдоналдс, а социализмът изобрети типовата социалистическа трапезария или „столова“, където в няколко казана се готвят общи манджи, подходящи за „всички вкусове“. Консуматорският подход в образованието е станал повсеместен. Той е станал „норма“ на заливащата ни отвсякъде безвкусица в масовата консуматорска култура, която е господстваща и в такава деликатна сфера като образованието. Едно време държавата задължаваше дори и художниците да рисуват „по калъп“, задавайки им нормите на „правилното изкуство“; това време вече за изкуството отмина, но за образованието изобщо не е отминало. Тоталитаризмът в образователно-възпитателната сфера, заедно с пълния монопол на държавата си стоят непокътнати.

А ето как мислим ние, привържениците на едно ново и свободно образование. Опитайте да разберете, не е толкова сложно – нито пък има нещо скандално или опасно. Няма да настъпи вселенски катаклизъм ако свободата бъде допусната и в сферата на образованието.

Аз предлагам да учениците сами да утоляват своя глад. Ето, има, да речем, хладилник, пълен с какви ли не продукти. Има и печки, има и съдове, има всичко, е, нека всеки да си приготви сам каквото му душа иска – и след това да си го изяде с наслаждение. Ако нищо не успееш да сготвиш, нищо няма и да ядеш, ама гладът чака ли: като те свие стомахът, ще се принудиш нещичко все пак да си приготвиш. Вярно, не всички имат способности и умения да са готвачи, някои нищичко не умеят да си сготвят, но нека да опитат, може пък да се окаже, че все нещо ще се получи все пак. Като не можеш нищичко да направиш, ще питаш: учителят вече е нещо като „консултант по готвене“, ама той пак няма да ти опържи и свари „манджата“, само ще ти каже нещичко, пък ще те остави да се оправяш сам. Да пробваш да го направиш сам, ето, в правенето е истината, не в показването, не в обясненията и пр. Като два-три пъти направиш някакви бълвочи, дето не стават и за помирисване, може пък в един момент да почнеш да полагаш дължимите усилия и все пак, малко по малко, да почнеш сам да си готвиш поносими „манджи“. То цял живот човек не може все да яде по ресторанти и по трапезарии, нали така? Все ще ти се налага в живота да си готвиш, е, сега, на този етап, ти се дава шанс да опиташ и да научиш как се прави това.

При това има и един друг вълнуващ момент: като повече хора, примерно, цял клас, сте оставени да готвите, след това, представяте ли си, ще се получат много и всякакви манджи, ще възникне голямо разнообразие от „готвени продукти“, тогава всеки ще може да опита от ястията, която са приготвили другите – и, предполагам, наслаждението ще е значително по-голямо. От това всички да ядете всеки ден все една и съща манджа, сготвена в един огромен казан от „готвача-учител“, и то по типова рецепта, спусната ни от вездесъщото Министерство на образованието, което е забранило всякаква свобода, всякаква инициатива. И в резултат се е стигнало дотам, докъдето сме стигнали: всеобща погнуса на всички, и на учителите, и на учениците – от това, което са принудени да правят. Принудени са да правят все едно и също нещо: взаимно да се тормозят.

Тази е моята метафора. Дано е помогнала на някой да му прищрака нещо в главата. Дано съм могъл да помогна на някой с нещо. Тия, дето искат да разберат, разбира се, че ще разберат, а на тия, дето не искат, никакви обяснения и никакви метафори няма да им помогнат. Инатът е една от най-великите български „добродетели“…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s