„А ти, драги, какво направи с живота, който ти дадох?“

Имам сума ти идеи за писане, за описване, почти натрапчиви идеи, които се въртят из главата ми. И при това добре знам, че откажеш ли се да пишеш за нещо, отложиш ли го даже „за утре“, край – идеята ти ще отхвръкне в небитието и повече може би никога няма да се появи. Много са хвъркати и крилати пустите му идеи – не стоят на едно място, а за миг идват и моментално пак отхвърчат. Ако не ги фиксираш на хартия (в случая обаче не е на хартия, но нищо) пропадат завинаги в небитието. Няма никаква гаранция, че една идея, която си изпуснал да мине и замине, някога повече или втори път ще се появи в главата ти. Пък и да се появи – тогава вече изобщо няма да е същата. Най-много да бъде блед образ, сянка, копие, само да наподобява нещо, което преди това си си мислил.

Е, възможно е да има хора, в чиито глави се въртят все едни и същи банални мисли – и нищо ново не се появява там. Предполагам, че има такива хора. Тяхното съзнание е станало безплодно, нищо не ражда. Там, дето се казва, е кухо. Съзнание на скопци, импотентно съзнание – нека да заостря нещата, белким някой се загрижи повече за съзнанието си. Да направим душата (мисълта) си плодовита – това е може би най-важното нещо в живота ни. Щото идеите, знайно е, движат света. Как нещо ново в живота и в света ни ще се появи ако тъкмо душите ни са безплодни?

Философията много помага на човека в това отношение: да предразполага душата му към раждане. Душите това трябва да правят: да раждат. Какво да раждат ли? Ами ясно какво: мисли, идеи, истини. Това е. Толкова е просто. Както и да е. Искам да запиша някои хвъркати идеи, дето се въртят като мухи в главата ми в последните дни. С оглед да ги запазя. С оглед да не ги загубя. И то съвсем безвъзвратно.

Трябва да подбера най-важното, заслужаващото си. Трудна работа. Ще опитам. Нищо не ми пречи да опитам.

Аз бях почнал да пиша един текст, в който разказах за някои моменти от това как с учениците ми обсъждаме темата „Как аз разбирам живота?“ – в часовете по философия с XI клас: виж За великата и страшна истина за живота, която човечеството не може да понесе. Ще ми се да продължа това описание, щото тогава бързах и не можах да кажа кой знае какво. Тази сутрин имам повечко време, дали да не завърша това описание? Ами новите неща, които ми се ще по-напред да споделя? Хайде, що се опитам да съчетая онова с новостите, да видим какво ще се получи. Първо да допълня започнатото.

Стигнах дотам как учениците почват да ме молят да им разкажа „великата, но страшна истина на живота“, която се съдържа в учението на Шопенхауер. Което дълго трябвало да чака раждането на ония нови хора, чиито начин на мислене е вече подходящ за възприемането й. Е, най-накрая тия нови хора се родили, книгата на Шопенхауер почнали да я четат и най-важното – почнали да я разбират. Лъчите на славата огрели навъсения философ в последните години на живота му. Тълпи поклонници се появили около къщата му. Най-видни ученици на Шопенхауер станали Фридрих Ницше, Рихард Вагнер, Лев Толстой и други велики умове. Питат ме учениците най-настойчиво коя е тази „велика и страшна истина“, която човечеството нямало било да понесе – е, понесло я все пак някак. Много хора днес понасят тази истина по един доста ефективен начин: като просто не я знаят. Не са я и чували. И така си живеят спокойно. Живеят ли казах? Живеят, ама друг път. Как ще живееш ако изобщо не разбираш какво е животът?

Питат ме учениците да им съобщя вкратце тая истина, а аз се дърпам: защо сами не опитате да се запознаете, да попрочетете, да прелистите сами книгата на Шопенхауер?! Щото аз тази истина съм я възприел по моя си начин, а вие можете да я възприемете по някакъв друг, много по-добър. Аз пък нямам право да ви се меся в тия неща. Е, айде де, господине, писна ни вече, кажете най-после, стига сте се дърпал! Стига сте ни мъчил! Молят ме по този начин учениците, аз пак се дърпам, ама си личи, че съм на път да отстъпя. Питам: а ще ме слушате ли внимателно поне 50-10 минутки, щото ако видя, че не ме слушате, на мен тогава ще ми писне и мигновено ще се откажа да говоря? И ще си останете неразбрали великата и страшна истина на мъдрия Шопенхауер. Той, прочее, този Шопенхауер е ученик и на Буда, тъй че тая истина е по-скоро на Буда. Шопенхауер пренася нещо от будизма в Европейската философия. Увъртам още малко, учениците ме уверяват и обещават, че щели да ме слушат най-внимателно, аз това и чаках, но ето, за последно, им казвам следното: а вие все пак сигурни ли сте, че не искате да прочетете в моите книги как съм предал истината на Шопенхауер, щото там съм го казал много по-добре? Нагличък съм, нали? Да, сигурни сме, не щем да четем, кажете ни го сега, направо, писна ни вече! И аз, няма как, почвам да говоря.

Всички смятали, че нашият свят е разумно устроен, че разумна сила го е създала и че тя е вложила много разум в него. Нашият свят бил „най-добрият от всички възможни“, така се смятало преди Шопенхауер. И в човека имало много разум, няма що. Друго освен разум в човека и да е имало, на него не му обръщали никакво внимание. Хегел пък, най-ненавистният на Шопенхауер философ, провъзгласил, че „Световният Дух“ е „Световен Разум“, че „Абсолютният Дух“ е „Абсолютен Разум“ и прочие, а историята е шествие към Абсолютната Истина (вече постигната, прочие, от неговата философия, която е и логичният край и венецът на философията). Още Сократ постоянно плямпотел предимно за разума и за знанието, които щели да ни решат всички проблеми. И след него всички като в хор повтаряли все същото. Тук забелязвам първата прозявка сред учениците и за затова ускорявам темпото.

Да, ама истината е съвсем различна – и е толкова неприятна, че човечеството прави всичко, за да не я признае. Измисля си всичко, за да забрави за нея. Предпочита да си живее с илюзиите. Със сладките заблуди. Страшната истина за света и за живота най-старателно е крита. Но все някой трябва да я каже. С риск да стане най-ненавистен. В Европа най-категорично пръв я казва Шопенхауер. Та значи истината е точно обратната на това, което всички смятали. Щото предпочитали да живеят в лъжа.

Силата, под властта на която се намира всичко, уви, съвсем не е разумна и добра, а е изцяло неразумна, това е една сила и стихия на живота, която знае само едно нещо: да иска; лакомията й е ненаситна, няма насищане, вечно желаещата и стремяща се сила на живота, която ние, хората, намираме като същност на собственото си тяло, се нарича „воля за живот“, то е именно инстинктът на живота, страстта по живота, любовта към живота, но разбиране като копнеж, като неудържимо желание, влечение, порив, отдаденост на самия живот и на неговата тайна. Волята за живот, която намираме като същност на нашето тяло, е онази световна сила, която държи под властта и под контрола си целия свят, щото светът не е друго, освен изпълненост с тела. Даже силата на гравитацията, която върти планетите и която кара хвърления камък да пада, е израз на тази вездесъща воля за живот, тя именно кара растението да расте нагоре, а пък живото да живее и да е така силно пристрастено към живота. Да, запомнете, волята за живот е изцяло безсъзнателна стихия на живота, изцяло ирационална, неразумна, това е животното у нас, звярът, хищникът у нас, дето е готов да разкъса без замисляне жертвата си – и да се наслади на кръвта й. И ние сме изцяло под властта на тази сила на живота, на този инстинкт на живота, човекът, уви, е едно животно, но при това е животно, раздирано в недрата си – щото в него е заложена и една друга сила, която органично не понася живота, която вижда в него сой враг, това е именно толкова благославяният от човечеството разум. И ето, тези две начала, разумът и животът, встъпват в безпощадна битка, във вечно неразрешим конфликт, води се същинска война между тях, изходът от която е неизвестен. Та тази война, раздираща човека през недрата му, се дължи и трагедията на човешкото съществуване, злата орис, на която сме подхвърлени. Казвам им тия неща на учениците – аз като съм пред тях, като говоря пред слушащи ме внимателно ученици се вдъхновявам много и ставам, скромно казано, голям оратор! – е, пред тях ги казвам значително по-убедително тия приказки, забелязвам, че са донякъде впечатлени и развълнувани, но се прокрадва и усещането, че са очаквали нещо значително по-интригуващо. Трябва да сменя малко гамата, щото съм заплашен да прогоня слушателите си. Ето какво в тази връзка се виждам длъжен да им кажа.

Ето, опитайте се да си представите нагледно какво е това „воля за живот“. Опитайте да си дадете сметка колко тя е мощна, но първо си я представете. Човешкото тяло се състои от различни органи, всеки от тях си иска своето. Има няколко привилегировани органа на тялото, кои са те? Знаете кои, нали: това са мозъкът, това е сърцето, което всичко движи, след това, да речем, стомахът и червата, дето храносмилат (ако не ядем, няма да живеем), накрая нещото, което всички се правим на ударени и все забравяме, но което сякаш е най-важното, това са половите органи на човека, пенисът, респективно вагината. Е, и белите дробове са ни важни, за да дишаме, но все пак да не забравяме половите органи – там сякаш е локализиран самият инстинкт на живота, щото, знайно е, тези органи обслужват продължаването на самия живот, благодарение на тях животът се ражда и възпроизвежда, нали така? Хилят се, разбира се, учениците, има опасност всичко да се опошли, затуй трябва нещо да кажа, което да не ги отклони от същинското, от истината. Значи разумът трябва да постави всичко под свой контрол и той воюва безпощадно с инстинктите – с оглед да ги очовечи, да им придаде човешка форма на изява. Желанието за живот се обективира чрез стремежа към удоволствие, и тук работата е проста: волята за живот постоянно иска, колкото повече обаче й даваме, толкова повече тя иска! Насищане тя не знае, е, временно, като е току-що заситена, мирясва, оставя ни за малко на мира, но скоро пак се събужда и пак почва да ни терзае със своята безпощадна лакомия. Волята иска да ни направи пълни развратници и в крайна сметка пълни отрепки, пълни боклуци: представете си абсолютния развратник и прелюбодеец, нима той не е жалка картина, нима той няма скоро да стане пълна развалина? Блудството и разврата на се решението, цялата работа е обаче как да се отървем от тиранията на желанията си, сред които, не е тайна, най-силни са тъкмо сексуалните желания. Това е нещото, което терзае живия човек докато е жив, даже старците, предполагам, постоянно мислят и дори говорят за секс: като не могат вече да го правят поне да мислят и да говорят за него, какво им остава повече на тия нещастници? Казват, те живеели със спомените за своите бабаитщини и подвизи, които са правили когато са били млади. Тъжна работа!

Говоря им в този дух на младите (дали няма някой уплашен родител да ме даде под съд за това, че, видите ли, тоя проклет философ си позволява да развращава младежта?!), говорейки, виждам, че кимат съвсем разбиращо, долавям, че тия неща на тях са им съвсем познати, това нещо са си го знаели, щото са го преживели, ето, оказва се, че тоя пусти Шопенхауер казва неща, които са си съвсем близки на човека. И не бива да бъдат премълчавани заради някакви глупави скрупули, че, видите ли, за „тия неща“ не бивало да се говори. А има ли обаче нещо по-важно от това? Как философията тогава да се скрие от него?

Да спра дотук. Е, в някой класове им казвам значително повече, според настроението. Много е ясно, че щом почнем да говорим „за тия неща“, простаците се събуждат от вцепенението си и почват да бълват неудържимо своите простотии на тема секс, което води дотам, че всичко отива по дяволите. Почва онова хилене, кискане, почва да се чува оня гръмогласен рев и хохот, който не може да бъде вече спрян по никой начин. Което на мен, като психолог, ми показва, че тия млади хора имат невероятно силна, страшна нужда да разговарят по тия въпроси, ала училището бяга и се крие, щото някой е решил, че училището трябва да занимава младите с всичко друго, но само не с това, което истински ги интересува и вълнува. Разбира се, с това не призовавам училищата да станат… публични домове, да не вземе някой да ми припише такъв грях. Само казвам, че има много пороци в начина, в които се правят училищните програми, но това вече е друга тема. Спирам.

А темата ни си е: какво е животът, как аз го разбирам, какво той е за мен? Безкрайна тема. Много може да се говори по нея. Няма учебник, в който да е написано това, което ни е истински потребно. Няма как да има такъв учебник. Учебник по живота, учебник за живот, не, такова чудо не може да бъде изобретено. Няма и наука за живота. Слава Богу че няма, щото ако имаше, щеше да настане пълен кошмар: всички, водени от нейните прехвалени „знания за живота“ щяхме да започнем да живеем напълно еднакво, щеше да възникне някаква митична „технология на живота“, някакво еднообразно умение за „правене на живота“, а пък тогава ние щяхме да заприличаме ако не на маймунки, то поне на роботи – и всичко тогава щеше да отиде по дяволите. Животът тогава щеше наистина да стане кошмар. Впрочем, ние наскоро наистина бяхме принуждавани да живеем съвсем „научно“ и „рационално“, дори „планирано“, това беше именно поставения на „строги научни основи“ така наречен „комунистически начин на живот“, който обаче точно поради това съвсем не беше живот, а беше същинска карикатура на живота, пълна подигравка със живота, беше всъщност пълен кошмар. Щото като вземем предвид това, че човекът, освен че трябва да живее по човешки начин, също така трябва да живее изцяло индивидуално, на своя отговорност, на своя сметка, сиреч, трябва да живее напълно свободно. Да живееш истински означава да живееш свободно. И като се появи свободата, нещата пак изцяло се объркват. Но няма друг начин. Друг начин засега не е изобретен. Прочее, ний все пак си имаме наука за живота, тя се казва… биология, да, обаче едва ли някой ще почне да гради живота си според нейните премъдри предписания. Прочее, знае ли някой как биологията, науката за живота ни отговаря на въпроса що е живот?

Питам учениците така, те не знаят дори и това. Аз им казвам примерно това: „процеси на асимилация и десимилация, на обмяна на вещества между организма и средата“. Питам ги: тази истина за живота достатъчна ли ви е за да почнете да живеете пълноценно? Не, разбира се, това са пълни глупости, нас точно това съвсем не ни интересува. Чакай да спирам да пиша по тази тема, че ще си имам проблеми с колежките, дето преподават биология. Чакай да спирам изобщо, щото още много може да се пише за това как минават моите „съвсем лоши и неорганизирани, не правени според изискванията на ДОИ“ часове, в които, както се констатира наскоро от едни най-висши чиновници, дошли директно от самото Министерство за да ме проверят как преподавам, се установи, че в моите часове „изобщо нямало никакъв учебен процес“, а имало „знае ли човек какво“?! Нека да пишат чиновниците каквото си искат – това си е техният живот. Аз за техния живот изобщо не им завиждам…

Хайде, изморих се да пиша; чао засега! Хубав ден, някой път пак може да продължа, а може и изобщо да не продължа да пиша за това повече. Няма да е голяма загуба.

Бъдете здрави! Радвайте се на живота! Той е нашият най-съкровен дар, за който обаче трябва да бъдем достойни. Той е изпитание, на което трябва да отговорим подобаващо. Щото, писал съм го и друг път, но ще го кажа и сега, ще си позволя да изплагиатствам себе си; та така, значи ако някога на Страшния съд изобщо за нещо ще ни питат, то мога да се обзаложа, че ще ни питат само за едно и също нещо, ще ни задават все един и същи въпрос, ето този: „А ти, драги, какво направи с живота, който ти дадох?“. Това ще ни питат, убеден съм. Още отсега мислете какво ще отговорите. Чао, приятни размисли!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s