Големият проблем на българина, на масовия българин е този: че заради заради пустия си търбух е готов на най-големи мерзости!

Получих ето това вълнуващо писмо на имейла си през тази нощ, публикувам го заедно с моя отговор по-долу:

Уважаеми господин Грънчаров,

Аз съм Ваш ученик, завърших ПГЕЕ-Пловдив преди 7 години. Често чета Вашия блог, чрез четенето на Вашия блог имам чувството, че моето обучение по философия и гражданско съзнание още продължава. Чувствам се така, сякаш отново съм във Вашите незабравими часове, в които ни учехте да мислим самостоятелно и отговорно, със съзнание за дълг пред истината! Благодаря Ви много за което! Вие сте учител в истинския смисъл на тази дума! Като чуя думата „учител“ се сещам за Вас. Горд съм, че съм учил философия при Вас, че Вие сте и моят учител по философия! Имате голяма заслуга за моето оформяне като личност, благодаря Ви!

Аз вече втора година не съм в България. Работя и живея в Англия. Справям се с трудностите на живота в една свободна страна. Помня Вашите думи, няма никога да ги забравя: със свободата лесно не се живее, но за сметка на това се живее достойно. В най-трудни моменти се сещам за тях и това ми дава сили да се справям. Една от книгите, която си взех тук с мен, в Англия, е Вашето помагало, наречено Изкуството да се живее (Етика на достойнството). Често разтварям тази книга. Накрая тя е незавършена. Моля Ви, довършете я. Също така мисля, че сте длъжен да завършите книгата си за жизнените стратегии, спомням си какви хубави обсъждания имахме по тези теми в часовете по философия и по свят и личност. Каква загуба е, че тогава не сме се сетили да ги записваме на видео!

В последните години като чета в блога Ви за случващите се в училището истории след идването на Анастасова на власт имам чувството, че това не е възможно да е истина. Не мога да повярвам че такива неща се случват в моето училище. Искам да Ви кажа, че изцяло и безрезервно Ви подкрепям, на Ваша страна съм! Голямо беда сполетя училището ни след идването на тая жена на власт. Не мога вече да позная, че това е училището, което си спомням, в което съм учил. Споделям с мои съученици, зная, че много от тях също следят тия истории и се възмущават. Често ми казват, че се срамуват заради поведението на огромната част от учениците и от учителите в тази тежка ситуация. Срам и позор е да се държиш по този начин, мислейки единствено за топлото си местенце, за заплатата си, за работата си! Не за единия хляб живее човекът! Как е възможно тия хора да не ги е срам, че се държат така малодушно?! Ето това не мога да го разбера. Мен ме е срам заради тях, а тях не ги е срам – как е възможно това?! Как си позволяват да гледат другите в очите като се държат така подло? Подписали се били всички в „отворено писмо“ срещу Вас, в което хвалят „любимата директорка“, каква отврат!!! Тези хора на кой свят живеят?! Капчица съвест нямат ли? Как е възможно да се опозорят така грозно?! Нима не усещат, че един ден ще ги е много срам за това, че са се държали така през периода на директорстването на Анастасова?! Дано този период е в края си, интересно е обаче защо по-горните ръководства я търпят още след всичко, което си позволи да направи особено с Вас?!

Нямам думи! За какъв морал да говорим в случая?! И това са представете си „учители“ и „възпитатели“?! И на какво, моля ви се, ще възпитат младите?! Пълно безсрамие! От тази гледна точка, г-н Грънчаров, това, че Ви уволни тая завистница Анастасова е голям комплимент за Вас! Тя нима не го съзнава?! Ами че като се „очистиха“ от вас, това означава, че потънаха изцяло в мръсотията! Гнусна работа! Да, срам ме е, че мои учители се държат така малодушно в тази ситуация. Аз ги познавах като достойни хора, моля Ви, кажете ми, г-н Грънчаров, как е възможно да се преобразят така, та по времето на г-н Паунов те бяха съвсем други хора?! Аз това не мога да го разбера, това за мен е голяма загадка: така да бъде унизен един човек, че заради подъл страх за своето работно място да се опозорява така. Толкова ли е страшна тая Анастасова? Тя не ми е преподавала, но от приятели знам, че като преподавател не била кой знае какво, ето, оказа се, че талантът ѝ бил в тази посока: да се гаври с хората, да ги унизява, да ги прави безволеви зомбита на подлия страх! Не знам, аз тези неща не мога да ги проумея, това надвишава възможностите ми за разбиране.

Пиша Ви всички тия неща с надежда малко да Ви подкрепя в тежкия момент. Знам, че ще се справите, че ще победите. Знам го, защото истината и справедливостта са на Ваша страна. Не може българският съд да подкрепи такива извращения на правото и морала, аз смятам, че това не е възможно. Не трябва да е възможно. Бог да Ви дава здраве да издържите в тия изпитания!

Това исках да Ви кажа. Срам ме е и за това, че никой до този момент не Ви каза тия неща. Много хора, предполагам, искат да ги кажат, ала или не умеят да пишат, или пък нямат време да Ви драснат някой ред. Е, аз реших да Ви пиша, все някой трябваше да каже тия неща. Няма значение кой ги е казал, важното е да бъдат казани от някой. Или написани. Моля непременно да публикувате писмото ми в блога си. Искам хората да видят, че има и друга гледна точка. Аз не мога да си представя какво е това овчедушие – особено пък каквото се прояви в отношението на този XI д клас към Вас. Ясно е, че са манипулирани най-умело. Някои хора явно това го умеят добре. Удава им се. Но защо не опитаха да изманипулират всички класове, на които преподавахте? :-)))

Всичко добро Ви желая, а най-вече здраве! Желая Ви много успехи в така благородната Ви дейност! Аз в последните две години бях доста зает, докато се устроя тук, сега вече съм на по-добра работа, имам повече свободно време, обещавам, по-често ще коментирам в блога Ви. Та ще се срещаме там, в дискусиите, в „битките“ за истината! И аз си падам много по тях.

С уважение Георги

Ето и моя отговор:

Здравейте, Георги,

Признавам си, че Вашето писмо ме трогна силно – и ме зарадва, защо да крия това! И ние, учителите, въпреки че упражняваме една най-неблагодарна „професия“, също си имаме своите, така да се рече, „звездни мигове“, е, благодарение на Вас аз преживях нещо такова тази сутрин, като намерих писмото Ви в имейла си! Много Ви благодаря не само за добрите думи по мой адрес, а и за честната позиция, която заемате. Държите се както подобава да се държи един достоен човек. Трябва да казваме смело каквото мислим, пък ако ще целият свят да отиде заради това на поразия! Малодушието е коварно нещо, от него трябва да се пазим най-старателно. Най-много ме зарадва това, че съм имал, по Вашите думи, известно положително влияние върху формирането на личността Ви, сиреч, че съм си изпълнил донякъде дълга като учител.

Аз често обичам да казвам това: не ща да ме харесват „много хора“, държа да ме харесват малко хора. Щото тия, които са малко, са най-качествените, са най-добрите. „Многото хора“ обикновено се възхищават на такива като тях. Имам предвид така наречения „масов човек“, „средния човек“, „обикновения човек“. Не, той изобщо не е лош, само дето има един основен дефект: оставил се е да бъде овладян от от безразличие, от бездушие, от дезангажираност; или пък общо взето тия хора чисто и просто ги мързи. Не знам, сигурно се възмущават и те от нередните неща, ала не го правят открито. Пълно е с такива хора. Затова, предполагам, ние, българите, не сме способни на единни граждански действия. Виждате, обикновено малцина излизат на протестите, макар че през миналата година имаше и отново пълни улици със свободолюбиви хора, което е радващо. Е добър знак. Да видим обаче тепърва какво ще се случва, защото ние много лесно се изморяваме. Не сме твърди. Не отиваме докрай. Както примерно украинците показаха, че го могат. Сравнени с тях ние се изложихме. Както и да е, да не се увличам по тази тема, че нали знаете, че като се увлека, пиша цели „фермани“.🙂

За жалост, сте напълно прав, ситуацията в нашето училище е много тежка. Изложиха се много хора. Вероятно се срамуват. Ето, да Ви дам един най-пресен пример: вчера на улицата се срещнах с един колега, преподава физкултура в нашето училище. Да не му споменавам името, макар че всички, които познават учителите в ПГЕЕ-Пловдив, ще се сетят кой е той. Както и да е. Никога с този човек не съм имал някакви спорове, камо ли пък караници, аз се отнасям човешки с всички хора и колеги. Та като се срещнахме, като погледите ни се пресекоха, този човек изведнъж се „сети“, че има спешна работа с… джиесема си, мигновено бръкна, извади го и най-старателно почна да гледа в него, докато не се разминахме! На мен ми беше интересна тази сценка от живота, дето се казва, даже ми хрумна да му препреча пътя и да го поизследвам малко, но не пожелах да го поставям в конфузна ситуация. Моята съпруга, която вървеше с мен, като й казах, че това е мой бивш колега, силно се изненада и се притесни даже. даже поспорихме с нея защо този човек така се е държал. Тя твърдеше, че изглежда ме е намразил за нещо, тя предположи, че директорката е успяла някак да настрои „всички колеги“ срещу мен. Моята теза беше друга, а именно, че този човек се държа така глупаво при срещата с мен по една-единствена, много близка до ума причина: срамът е тази единствена причина.

Да, срам го е от мен заради това, което му се е наложило да стори. Тази е единствената причина да се държи така. Друга няма. Това, че го е срам от мен, примерно заради подписа си, който е трябвало да сложи под писмата на „колектива“ срещу мен, е една твърде човечна реакция. Аз за нея не го съдя изобщо. Напълно го разбирам. Е, аз да бях на неговото място, никога не бих се подписал в такива грозни „разгромни писма“ срещу колега, но ето, хората не издържаха. Пък и „луди глави“ като мен, дето не им пука за топлото местенце и заради идеи и ценности са готови да си сложат „главата в торбата“, са малко в нашенските условия. Хората са наплашени и мислят за хляба си. Това е естествено, нищо че не е достойно. С „достойнство“ човек не може да се храни, е, то наистина не става за ядене. Свободата също не се яде, не е съедобна. Само кебапчетата, хлебецът и пр. стават за ядене. Големият проблем на българина, на масовия българин е този: че заради пустите кебапчета, че заради пустия си търбух е готов на най-големи мерзости! Затова ний, българите, сме се държали така позорно в големите исторически изпитания, примерно в Априлското въстание или по време на комунизма. Но за тия неща сме говорили предостатъчно в моите часове, да не се повтарям, ще спра дотук. Дано отчасти отговорих на въпроса Ви защо тия хора се държат така, имам предвид работещите и учещите в ПГЕЕ-Пловдив. Често ученици ми казват: „Господине, с Вас сме, но нали знаете, все пак някак трябва да завършим това училище!“. И са прави. За нищо никого аз не коря. Нямам това право. Всеки сам решава за себе си какво да прави и как да се държи.

Всичко добро Ви желая и Вам! Убеден съм, че ще си уредите живота подобаващо и достойно! Имате го първото и най-главно, решаващото условие: личност сте. Това е предпоставката за всичко останало. Знаем, че да е личност, човекът трябва да обича свободата. Е, щом ги има човек тия два фактора, за него няма нищо страшно в този живот. Аз така мисля, това е моето верую, дотам съм омръзнал на учениците си като съм им повтарял това, че ето, някои даже изглежда ме и намразиха заради това. Което е естествено: еднакви, за щастие, няма как да бъдем!

Простете, че се разприказвах толкова! Ние, старите амортизирани учители имаме тая слабост: много плямпаме. И често казваме и излишни неща. Но се стараем да не са съвсем излишни де. Успехи и на Вас!

С най-добро чувство: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s