Животът е постоянна борба: за тържество на доброто, на истината, на правдата, на човечността

Получих на имейла си следното тревожно писмо от млада учителка, която се свърза с мен за да сподели проблема си; на нейното писмо отговарям по-долу, ето и двете писма:

Здравейте, г-н Грънчаров,

Чрез интернет попаднах на Ваша статия за образованието, хареса ми написаното и затова се заинтересувах повече, прочетох много неща в блога Ви, включително и книгите Ви „Ние не сме тухли в стената!“ и „Изкуството да си учител“. Силно съм впечатлена от Вашите разбирания и от подхода Ви, аз също не желая да бъда, както се изразявате, „типов учител“ и се опитвам да бъда различна. Работя като начална учителка, обичам си работата, но често съм безработна, не мога да си намеря постоянно учителско място вече пета година защото директорите обикновено ме назначават само за по една година (или дори за по-малък срок). В момента съм възпитателка в едно училище в Сливен, в което има много ромски деца. Много е трудно да се работи в такова училище. На моменти се отчайвам напълно и си мисля да се махна завинаги от учителстването. Униженията, които преживяваме всеки ден, са неописуеми.

Директорите изобщо не ни влизат в положението и повтарят само това: едни се справят и издържат, други не се справят, условията са еднакви, значи всичко зависи от учителя! Оня учител, който се държи неавторитарно, не тормози учениците, бива възприеман като „лош“. Защото в часовете му нямало образцов ред и дисциплина. Децата трябвало да бъдат кротки, тихи, изпълнителни. Да, и послушни! Послушността е най-голямата добродетел в нашите представи. „Който слушка… папка!“, нали такава беше известната поговорка? Аз обаче имам един недостатък – не мога да се отнасям зле към учениците си, не мога да си позволя да ги тормозя, не желая тях да ги е страх от мен. Не съм тиранична и не мога да си позволя да ги мачкам. Нещо вътре в мен се съпротивлява на разпространения типов подход на „добрия учител“. И по тази причина при мен нещата съвсем не вървят. Децата, на който преподавам, макар и малки (3-ти клас) вече са опорочени от системата: слушат учителите, от които ги е страх, кротки са в техните часове – и същевременно сякаш си отмъщават за униженията на ония учители, които се отнасят добре, човешки с тях. Вие добре сте описал тази ситуация в книгите си.

Нещо трябва да се изнамери, та да не се стига до ужасните ексцесии, на които сме свидетели всеки ден в часовете. Такива неща като учителски авторитет от повечето ученици изобщо не се разбират. Вие на едно място пишете за това как един учител бил ударен по главата с бутилта „певеце“ от кока-кола, пълна наполовина с вода. Мен вчера един ученик ме заплю в лицето, представяте ли си!!! Аз блокирах съвсем и не можах нищо да направя! Едва си сдържах сълзите, но се разстроих ужасно! Не можах да спя тази нощ и ето тази сутрин Ви пиша това писмо. Поводът да Ви пиша сега е тъкмо този. Иначе отдавна исках да Ви пиша поне за да Ви благодаря за куража, който Вашите книги ми дадоха. Защото благодарение на тях разбрах, че съм на прав път. И че не съм сама. Та Ви питам: какво може да направи един учител когато му се случи такова нещо, каквото се случи на мен?! Коя е разумната реакция в този случай? Аз не зная какво да направя. Можах да кажа на ученика само това, че съм много разочарована от него. Той злобно и подигравателно ми се изсмя. И други ученици се смееха. Страшно нещо показва такава една реакция.

Ако кажа за инцидента на педагогическия съветник той ще докладва случая на директора, а пък директора ще го изтълкува в мой ущърб, а именно, че съм „лоша учителка“, че не се справям, че не ставам за учителка и т.н. Това ще доведе дотам, че за пореден път договорът ми няма да бъде продължен, че ще бъда уволнена. Затова колегите за такива инциденти предпочитат да си мълчат. А чувството за безнаказаност у учениците води до пълна анархия. Педагогическите съветници и психолози, вместо да помагат на учителите, са се превърнали в инструмент на директорите за репресиране на учителите. Лудницата, както казвате, е пълна! Всичко у нас е тъкмо наопаки на правилното. Май наистина трябва да бягам и аз от училище и то завинаги. Вчера след инцидента бях решила да подам молба за напускане. Нямах сили да се върна. Сега почнах да се колебая дали бягството е спасително решение. Слабостта не помага, дезертирането не е позиция на силната личност, а борбата. Моя приятелка, с която завършихме образованието си едновременно, едва издържа две години и се отказа от учителстването. Замина в чужбина като болногледачка. Дали и аз да не направя като нея?

Моля, посъветвайте ме какво да правя. Вашият отговор много ще ми помогне. Разбирам, че е трудно да се дават съвети и че решението все пак трябва да взема аз. Но как според Вас от гледна точка на психологията е правилно да постъпи един човек, попаднал в моята ситуация: малък ученик да се изплюе в лицето ти! Какво е правилно да направи в отговор учителят, та това нещо да не се повтори? Само за това Ви питам. За другото ще си го реша сама.

Много се извинявам, че Ви занимавам с проблема си! Но в минути на слабост и нерешителност се принудих да седна да Ви пиша това писмо. Интересно ми е да разбера Вие какво бихте направил ако, да допуснем, сте на моето място. А това, което се случи на мен, може да се случи на всеки. Има много арогантни, невъзпитани ученици. Вие обаче знаете това не по-зле от мен.

С уважение: М.Т.

Писмото го получих преди два-три дена. Едва днес, събота, мога да му отговоря. Няма как, отговарям, и при това решавам да дам публичност на нашата кореспонденция – тъй като ситуацията в нашите училища не е нещо, което да е важно само за тази учителка и мен, тя би следвало да вълнува всички нас. Пък и много други учители вероятно са попадали в подобни ситуации. Освен това ми се струва, че даването на публичност на тия проблеми, започването на открит и пределно честен дебат по тях може да допринесе за преодоляването на страха, който пречи проблемите да бъдат осмисляни и решавани. Съвсем съзнателно и точно с тази цел постоянно се опитвам да предизвикам открит дебат по всички проблеми на образователната ни система. Та ето какво отговорих на тази учителка:

Здравейте, уважаема г-жо Т.,

Благодаря Ви за писмото! Радвам се, че мои книги са Ви повлияли благотворно и окуражително, но вероятно са довели и до това да започнете да се заплитате и в проблемите, за които ми пишете – защото ако си бяхте мирно и спокойно съществуваща авторитарна типова учителка, това, което Ви се е случило, изобщо никога нямаше да Ви се случи. (Или пък щеше да Ви се случи тогава нещо още по-лошо и страшно, нали така – пък макар дори и да не го съзнавахте?!) Човек винаги като печели нещо, губи други неща – такъв е животът. И всяко нещо си има своите неудобства и рискове. Изобщо не е леко човек да се опитва да бъде различен и най-вече човечен в нашите родни български условия. Темата, която Вашето писмо отваря, е голяма, е направо неизчерпаема – и по тази причина, за да не се повтарям, се принуждавам да бъда пределно кратък.

Аз мога да кажа какво аз бих направил ако на мен ми се беше случило това, което се е случило на Вас. Щях да го преживея по аналогичен начин като Вас. Щях да се обидя и засегна много, разбира се! И аз като Вас навярно щях да почна да си мисля да се махна завинаги от училище след такъв инцидент. Много е трудно човек да понесе такова унижение, напълно Ви разбирам! Особено е страшно безсилието, невъзможността нещо да промениш. Аз още не мога да осмисля цялостно ситуацията, но най-вероятно щях (вместо да крещя, да се ядосвам, да си изливам гнева над детето) да започна дълъг разговор с това дете и с целия клас (с групата) по повод на инцидента, по повод на грозната сценка. Да, нямаше да викам педагогическия съветник, щото той може би щеше повече да попречи отколкото да помогне. Просто щях да проведа дълъг разговор с провинилия се ученик с участието на всички ученици. Щях да ги питам поотделно как те възприеха случилото се. Щях да ги питам как са се почувствали.

Как оценяват това, което той си позволи да направи. Този според мен е начинът. Групата ученици, заедно с учителя, може да реши всички проблеми с пределно свободни и честни разговори. Просто и Вас съветвам това да направите: затворете се с учениците в стаята та никой да ни Ви пречи и говорете, говорете, говорете… много време се налага да говорите. Само по този начин може да се помогне на провинилия се ученик да разбере колко грозно нещо е направил. Въпреки всичко той е малко провинило се дете, което все още може да бъде спасено от пропадане. Ако искате, извикайте и родителите на тия деца на спешна среща и пак заедно говорете, говорете, говорете – говорете до пълно изтощение! Само разговорите помагат и лекуват. Нищо друго. Аз само това зная. Този според мен е начинът. Така могат да се внасят и корекции в ония души, които страдат от глупави или неверни представи. Или имат опасни наклонности. Толкова по този въпрос. Вярвам, че ме разбрахте добре. За друго в момента не се сещам. Ако ми дойде нова идея, ще Ви я споделя непременно.

Позволих си да публикувам нашата кореспонденция в блога ми. Вярвам, че го правя с най-добро и чисто намерение. Моля Ви, не се страхувайте, че това може с нещо да Ви навреди. Моля ви, недейте за нищо да се страхувате. Страхът е лош съветник. Вие не правите нещо лошо, та да има за какво да се страхувате или срамувате. Вие сте човек, поставен в нечовешки условия, който търси най-приемлив изход от тежките проблеми. И който се въодушевява от една великолепна идея: да бъде учител, да помага да младите да станат личности. Да, трудна е задачата и мисията, на която сте се посветила. Но работете, работете, работете. Търсете, търсете, търсете. Не се отчайвайте по възможност. Не правите, повтарям, нищо лошо. Напротив, достойно е за уважение това, което правите. Много е трудно, зная. Сам съм го преживял. И го преживявам всеки ден. Така е. Никой не ни е признателен, но ние вършим нещо безкрайно важно и ценно. Тъй че за нищо не бива да се срамуваме или пък да се страхуваме.

Желая Ви повече кураж и вяра! Ще постигнете много ако не се отказвате. Животът е постоянна борба. За тържество на доброто. И на истината. На правдата. На човечността.

Простете, че бях толкова лаконичен, но исках да Ви кажа нещо най-важно и основно. Останалото ще можете да постигнете сама. Хубав ден Ви желая! Желая Ви успех! Вярвам, че ще успеете!

С уважение: А.Грънчаров

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s