В пот на челото да си изкарваме хляба – за това сме родени всички ний, човеците!

Човекът, който ми написа писмо, съдържащо прочувствен зов за помощ (виж: Една моя крайно рискована провокация с оглед да разбера истината: щото без нея всичко отива по дяволите!) ми отговори на писмото; какво точно ми писа сега-засега не мога да Ви кажа, защото не съм взел съгласието му да публикувам нашата кореспонденция. С две думи казано, той продължава да се оплаква, че животът му се е объркал, че разни хора му пречат да живее и прочие. Само това мога да ви кажа засега, обясних защо. Но какво аз му написах мога да Ви кажа без да се налага да питам никой за това, ето моето писмо до него.
Здравейте,
Аз имам чувството, че Вие вече сте на път да намерите изхода. Варианти винаги има. Млад човек трябва да започне самостоятелен живот – та да се откъсне от унизителна зависимост от родителите си. Вие защо никъде не пишете за това че сте започнал работа, наистина, опитвал ли сте да започнете работа? Работата, каквато и да е тя, ще Ви спаси, нищо друго не може да промени битието на човека както работата. Покрай работата ще придобиете самочувствие, ще си намерите приятели, ще намерите и момиче, ще създадете семейство – така правят всички. И ще излезете лека-полека от тресавището, в което сте се оказал. Просто си намерете работа и ако трябва – квартира, за да живеете самостоятелно. Това е. И упорствайте за да осъществите промяната в живота си. Простете, че Ви давам съвет, нямам това право, не го допуснах, щото долових, че във Вашите размисли и описания липсва този значим момент. Това ме озадачи. Работете, животът без работа отива по дяволите – така е, за това, именно да работи, е роден човекът, така пише и в Библията, нали знаете Божието проклятие на Адам какво е? Ето какво е това проклятие:
„… Проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си. Тръни и бодли ще ти ражда; и ти ще ядеш полската трева. С пот на лицето си ще ядеш хляб докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.“
В пот на челото да си изкарваме хляба – за това нещо сме родени всички ний, човеците. Който се опита да промени това нещо, ще си получи заслужено наказание. Няма как да се промени тази човешка орис и съдба. Да работим – за това ни е даден животът. И от труда си, благодарение на труда си човек може да постигне много, да не кажа всичко.
Това засега мога да Ви кажа. Според мен то е главното. Помислете над думите ми. Ще се радвам да Ви помогнат – защото в тях се съдържа една необходима и спасителна за всички нас, човеците, истина.
С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Една моя крайно рискована провокация с оглед да разбера истината: щото без нея всичко отива по дяволите!

Получих едно необичайно писмо. Ето самото писмо, а по-долу можете да прочетете и моя отговор до човека, който ми го е написал:
Здравейте, г-н Ангел Грънчаров,
Пиша до Вас, с надежда за разрешаване и съпричастие относно ситуацията в която се намира животът ми… Ето линк към моята житейска драма, да добиете представа в какво положение съм поставен.
Надявам се да има решение от всичко това. И благодаря!
Моят отговор:
Здравейте,
Прочетох изповедта Ви. Много неща бих искал да Ви кажа. Стига да имате желание да ме изслушате.
Няма да Ви давам съвети. Просто бихме могли да обсъдим ситуацията Ви ако имате желание. И в тези обсъждания Вие сам можете да откриете спасителните неща, които ще Ви помогнат да намерите смисъла на живота си. Винаги има смисъл да се живее. Винаги! Но този смисъл зависи от нас самите. Вие сте допуснал да го загубите – или да не го откриете. Налага Ви се да положите известни усилия този смисъл да се роди в душата Ви. Смятам, че сте способен да го сторите. Изповедта Ви ми показва, че имате голям потенциал като личност. Непростимо е да се отчайвате.
Пишете ако искате. Не желая да Ви пиша дълго писмо без да съм сигурен, че изобщо искате да разговаряте с мен.
На колко хора изпратихте такова писмо? Откликна ли някой друг да Ви пише? Просто ми е интересно да Ви задам тези два въпроса като начало. Мога да Ви дам безплатна консултация ако искате. Аз съм философ, има такова нещо, наречено „философско консултиране“, то може да Ви помогне да си изясните много неща .
Хубава вечер Ви желая!
С поздрав: Ангел Грънчаров
ДОБАВКА: В блога, който е цитиран по-горе, авторът пише ето какво:
Историята на моят живот…
Здравейте, пиша до Вас с последна надежда, разказвайки своята ужасна история, като апелирам за съпричастие и някаква помощ. Ето какво преживявам вече 27 години и съм достигнал до етап, в който не знам какво да правя и не виждам изход…
Само това пише този човек. Вие как мислите, дали зад това писмо стои измамник, желаещ да се възползва, да почерпи материални дивиденти от хората, които ще откликнат – или човекът, който е написал писмото, наистина и то съвсем добросърдечно и искрено, без „задни мисли“ търси съпричастност и помощ? Дали историята му е лъжлива или е истинска, вие как мислите, какво ще кажете по този въпрос? Питам само.
Виждате, аз правя опит да помогна на този човек, подавам му ръка, но имам правото да имам такива съмнения. Щото в интернет се подвизават всякакви хора. Този човек може изобщо да не е измамник, но в интернет е пълно с измамници. Как човек да повярва, ето това е сериозен проблем. Ще видим де, но сме длъжни да реагираме човешки. Въпреки съмненията.
А това, че публично поставям на дебат този проблем как го възприемате? Човекът е изцяло анонимен, аз не нарушавам с нещо неговия имидж. Той, предполагам, е изпратил този свой зов за помощ не само до мен, а до повече хора. Тъй че не мога да приема, че аз, пишейки за писмото му, съм му развалил имиджа.
Но и този въпрос е сложен. Неслучайно реших да реагирам така, въпреки всички рискове. Това е една моя рискована провокация с оглед да разбера истината. Щото без нея всичко отива по дяволите. Толкова засега. Въпросът наистина е сложен и тежък.
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Къде се крият и какво представляват душата и съзнанието на човека

Где скрываются душа и разум человека
Сознание, а также наличие души, является одной из загадок, полного понимания которой у современной науки нет. Поэтому воспринимать этот феномен многие предлагают посредством субъективного опыта. Одним из тех, кто предложил свой метод восприятия метафизических величин, стал австралийский философ Дэвид Чалмерс, который высказал их в рамках лекции, прочитанной в МГУ при поддержке Московского центра исследования сознания. «Лента.ру» записала некоторые тезисы его выступления. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен…
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Животът е постоянна борба: за тържество на доброто, на истината, на правдата, на човечността

Получих на имейла си следното тревожно писмо от млада учителка, която се свърза с мен за да сподели проблема си; на нейното писмо отговарям по-долу, ето и двете писма:

Здравейте, г-н Грънчаров,

Чрез интернет попаднах на Ваша статия за образованието, хареса ми написаното и затова се заинтересувах повече, прочетох много неща в блога Ви, включително и книгите Ви „Ние не сме тухли в стената!“ и „Изкуството да си учител“. Силно съм впечатлена от Вашите разбирания и от подхода Ви, аз също не желая да бъда, както се изразявате, „типов учител“ и се опитвам да бъда различна. Работя като начална учителка, обичам си работата, но често съм безработна, не мога да си намеря постоянно учителско място вече пета година защото директорите обикновено ме назначават само за по една година (или дори за по-малък срок). В момента съм възпитателка в едно училище в Сливен, в което има много ромски деца. Много е трудно да се работи в такова училище. На моменти се отчайвам напълно и си мисля да се махна завинаги от учителстването. Униженията, които преживяваме всеки ден, са неописуеми.

Директорите изобщо не ни влизат в положението и повтарят само това: едни се справят и издържат, други не се справят, условията са еднакви, значи всичко зависи от учителя! Оня учител, който се държи неавторитарно, не тормози учениците, бива възприеман като „лош“. Защото в часовете му нямало образцов ред и дисциплина. Децата трябвало да бъдат кротки, тихи, изпълнителни. Да, и послушни! Послушността е най-голямата добродетел в нашите представи. „Който слушка… папка!“, нали такава беше известната поговорка? Аз обаче имам един недостатък – не мога да се отнасям зле към учениците си, не мога да си позволя да ги тормозя, не желая тях да ги е страх от мен. Не съм тиранична и не мога да си позволя да ги мачкам. Нещо вътре в мен се съпротивлява на разпространения типов подход на „добрия учител“. И по тази причина при мен нещата съвсем не вървят. Децата, на който преподавам, макар и малки (3-ти клас) вече са опорочени от системата: слушат учителите, от които ги е страх, кротки са в техните часове – и същевременно сякаш си отмъщават за униженията на ония учители, които се отнасят добре, човешки с тях. Вие добре сте описал тази ситуация в книгите си.

Нещо трябва да се изнамери, та да не се стига до ужасните ексцесии, на които сме свидетели всеки ден в часовете. Такива неща като учителски авторитет от повечето ученици изобщо не се разбират. Вие на едно място пишете за това как един учител бил ударен по главата с бутилта „певеце“ от кока-кола, пълна наполовина с вода. Мен вчера един ученик ме заплю в лицето, представяте ли си!!! Аз блокирах съвсем и не можах нищо да направя! Едва си сдържах сълзите, но се разстроих ужасно! Не можах да спя тази нощ и ето тази сутрин Ви пиша това писмо. Поводът да Ви пиша сега е тъкмо този. Иначе отдавна исках да Ви пиша поне за да Ви благодаря за куража, който Вашите книги ми дадоха. Защото благодарение на тях разбрах, че съм на прав път. И че не съм сама. Та Ви питам: какво може да направи един учител когато му се случи такова нещо, каквото се случи на мен?! Коя е разумната реакция в този случай? Аз не зная какво да направя. Можах да кажа на ученика само това, че съм много разочарована от него. Той злобно и подигравателно ми се изсмя. И други ученици се смееха. Страшно нещо показва такава една реакция.

Ако кажа за инцидента на педагогическия съветник той ще докладва случая на директора, а пък директора ще го изтълкува в мой ущърб, а именно, че съм „лоша учителка“, че не се справям, че не ставам за учителка и т.н. Това ще доведе дотам, че за пореден път договорът ми няма да бъде продължен, че ще бъда уволнена. Затова колегите за такива инциденти предпочитат да си мълчат. А чувството за безнаказаност у учениците води до пълна анархия. Педагогическите съветници и психолози, вместо да помагат на учителите, са се превърнали в инструмент на директорите за репресиране на учителите. Лудницата, както казвате, е пълна! Всичко у нас е тъкмо наопаки на правилното. Май наистина трябва да бягам и аз от училище и то завинаги. Вчера след инцидента бях решила да подам молба за напускане. Нямах сили да се върна. Сега почнах да се колебая дали бягството е спасително решение. Слабостта не помага, дезертирането не е позиция на силната личност, а борбата. Моя приятелка, с която завършихме образованието си едновременно, едва издържа две години и се отказа от учителстването. Замина в чужбина като болногледачка. Дали и аз да не направя като нея?

Моля, посъветвайте ме какво да правя. Вашият отговор много ще ми помогне. Разбирам, че е трудно да се дават съвети и че решението все пак трябва да взема аз. Но как според Вас от гледна точка на психологията е правилно да постъпи един човек, попаднал в моята ситуация: малък ученик да се изплюе в лицето ти! Какво е правилно да направи в отговор учителят, та това нещо да не се повтори? Само за това Ви питам. За другото ще си го реша сама.

Много се извинявам, че Ви занимавам с проблема си! Но в минути на слабост и нерешителност се принудих да седна да Ви пиша това писмо. Интересно ми е да разбера Вие какво бихте направил ако, да допуснем, сте на моето място. А това, което се случи на мен, може да се случи на всеки. Има много арогантни, невъзпитани ученици. Вие обаче знаете това не по-зле от мен.

С уважение: М.Т.

Писмото го получих преди два-три дена. Едва днес, събота, мога да му отговоря. Няма как, отговарям, и при това решавам да дам публичност на нашата кореспонденция – тъй като ситуацията в нашите училища не е нещо, което да е важно само за тази учителка и мен, тя би следвало да вълнува всички нас. Пък и много други учители вероятно са попадали в подобни ситуации. Освен това ми се струва, че даването на публичност на тия проблеми, започването на открит и пределно честен дебат по тях може да допринесе за преодоляването на страха, който пречи проблемите да бъдат осмисляни и решавани. Съвсем съзнателно и точно с тази цел постоянно се опитвам да предизвикам открит дебат по всички проблеми на образователната ни система. Та ето какво отговорих на тази учителка:

Здравейте, уважаема г-жо Т.,

Благодаря Ви за писмото! Радвам се, че мои книги са Ви повлияли благотворно и окуражително, но вероятно са довели и до това да започнете да се заплитате и в проблемите, за които ми пишете – защото ако си бяхте мирно и спокойно съществуваща авторитарна типова учителка, това, което Ви се е случило, изобщо никога нямаше да Ви се случи. (Или пък щеше да Ви се случи тогава нещо още по-лошо и страшно, нали така – пък макар дори и да не го съзнавахте?!) Човек винаги като печели нещо, губи други неща – такъв е животът. И всяко нещо си има своите неудобства и рискове. Изобщо не е леко човек да се опитва да бъде различен и най-вече човечен в нашите родни български условия. Темата, която Вашето писмо отваря, е голяма, е направо неизчерпаема – и по тази причина, за да не се повтарям, се принуждавам да бъда пределно кратък.

Аз мога да кажа какво аз бих направил ако на мен ми се беше случило това, което се е случило на Вас. Щях да го преживея по аналогичен начин като Вас. Щях да се обидя и засегна много, разбира се! И аз като Вас навярно щях да почна да си мисля да се махна завинаги от училище след такъв инцидент. Много е трудно човек да понесе такова унижение, напълно Ви разбирам! Особено е страшно безсилието, невъзможността нещо да промениш. Аз още не мога да осмисля цялостно ситуацията, но най-вероятно щях (вместо да крещя, да се ядосвам, да си изливам гнева над детето) да започна дълъг разговор с това дете и с целия клас (с групата) по повод на инцидента, по повод на грозната сценка. Да, нямаше да викам педагогическия съветник, щото той може би щеше повече да попречи отколкото да помогне. Просто щях да проведа дълъг разговор с провинилия се ученик с участието на всички ученици. Щях да ги питам поотделно как те възприеха случилото се. Щях да ги питам как са се почувствали.

Как оценяват това, което той си позволи да направи. Този според мен е начинът. Групата ученици, заедно с учителя, може да реши всички проблеми с пределно свободни и честни разговори. Просто и Вас съветвам това да направите: затворете се с учениците в стаята та никой да ни Ви пречи и говорете, говорете, говорете… много време се налага да говорите. Само по този начин може да се помогне на провинилия се ученик да разбере колко грозно нещо е направил. Въпреки всичко той е малко провинило се дете, което все още може да бъде спасено от пропадане. Ако искате, извикайте и родителите на тия деца на спешна среща и пак заедно говорете, говорете, говорете – говорете до пълно изтощение! Само разговорите помагат и лекуват. Нищо друго. Аз само това зная. Този според мен е начинът. Така могат да се внасят и корекции в ония души, които страдат от глупави или неверни представи. Или имат опасни наклонности. Толкова по този въпрос. Вярвам, че ме разбрахте добре. За друго в момента не се сещам. Ако ми дойде нова идея, ще Ви я споделя непременно.

Позволих си да публикувам нашата кореспонденция в блога ми. Вярвам, че го правя с най-добро и чисто намерение. Моля Ви, не се страхувайте, че това може с нещо да Ви навреди. Моля ви, недейте за нищо да се страхувате. Страхът е лош съветник. Вие не правите нещо лошо, та да има за какво да се страхувате или срамувате. Вие сте човек, поставен в нечовешки условия, който търси най-приемлив изход от тежките проблеми. И който се въодушевява от една великолепна идея: да бъде учител, да помага да младите да станат личности. Да, трудна е задачата и мисията, на която сте се посветила. Но работете, работете, работете. Търсете, търсете, търсете. Не се отчайвайте по възможност. Не правите, повтарям, нищо лошо. Напротив, достойно е за уважение това, което правите. Много е трудно, зная. Сам съм го преживял. И го преживявам всеки ден. Така е. Никой не ни е признателен, но ние вършим нещо безкрайно важно и ценно. Тъй че за нищо не бива да се срамуваме или пък да се страхуваме.

Желая Ви повече кураж и вяра! Ще постигнете много ако не се отказвате. Животът е постоянна борба. За тържество на доброто. И на истината. На правдата. На човечността.

Простете, че бях толкова лаконичен, но исках да Ви кажа нещо най-важно и основно. Останалото ще можете да постигнете сама. Хубав ден Ви желая! Желая Ви успех! Вярвам, че ще успеете!

С уважение: А.Грънчаров

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

„Кифли“ ли са съвременните момичета и жени? – въведение в темата за женската душа

Съвсем наскоро написах и публикувах (и като поредица в блога, и като отделна книжка-брошурка) своите разсъждения по темата „Какво означава да си мъж?“. Доста хора показаха, че темата е интересна, коментираха, писаха ми на имейла, разказваха ми своите истории, даже пожелаха с мен консултации, на които да обсъждаме тяхната история. В един момент реших да пиша продължение на тази поредица, в което да сложа акцента върху „Душата на жената“ (женската душа), най-вероятно така ще озаглавя тази поредица. Тази сутрин забелязвам, че под едно от есетата на поредицата за това какво означава да си мъж (виж: ЛЮБОВТА НЕ Е „НЕМОДЕРНА“ ЕМОЦИЯ, НЕ Е ВЯРНО, ЧЕ „ЗДРАВИЯТ ЧИСТ СЕКС“ БИЛ „ИСТИНАТА“ – АКО МИСЛИТЕ ТАКА МНОГО ЩЕ СТРАДАТЕ!) има интересен коментар, който е прекрасно въведение в темата за женската душа. Публикувам го тук, а пък тия дни, като намеря свободно време, ще се захвана да пиша по така очерталата се важна тема; ето въпросния коментар:

Г-н Грънчаров, бих искал да допълня още нещо, породено от размисли и наблюдения – макар че голяма част се препокрива с Вашата брошура. Да, това е моя лична история, преживяване, но смятам, че основна причина за деградацията на обществото ни се корени в отношенията мъж-жена. Влияние оказва не само порнографията като чисто такава, тя е загатната и непринудена, почти във всеки филм като нещо естествено. Почти няма шанс човек да включи телевизора и да не попадне на сексуална сцена или голо женско тяло с перфектни форми, да не говорим за чалга каналите където младите жени са облечени като професионални проститутки… Това действа различно на мъжа и на жената. Мъжът гледа със захлас като на някаква недостижима цел (на тези перфектни жени), а момичета подражават и копират не само външността но най-вече маниерите и префърцуненото, кифленското поведение тип „Мога да имам който си поискам!“, или пък: „Един път се живее, сега му е времето, живей докато се ожениш – че после няма!“.

Жената вече гледа на женитбата или на създаването на семейство като на нещо неизбежно, което един ден ще си дойде, а до тогава трябва да се живее, да се пробват повече мъже та да се избере „най-добрият“ в материално и сексуално отношение. Пиша специално жената, макар че има и мъжки такива индивиди, но от моите наблюдения съвсем съзнателно отправям критика към младите жени – момичетата. На базата на доста информация и от колеги и познати, както и от личния ми опит смея да твърдя, че деградацията между отношенията се дължи основно на разпищоленото поведение на „нежната“ част от обществото. Тя се е превърнала във вечно недоволно, съскащо, мърморещо същество с високи претенции. Липсват всякакви морални граници, никакъв инстинкт за майчинство, нежност, себеотдаване. Мъжете се надпреварват кой по-добре ще й угоди (или слугува, за което и ние сме си виновни, че им подхранваме суетата!). Както писахте по-горе, мъжът е по природа активната част, но с активността на мъжа сега жестоко се злоупотребява. Знаейки това основно качество истински активните постъпки не се оценяват, дори не се забелязват.

Под активност се разбира мъжа да забавлява жената, да я разкарва по луксозни кафета, по барове, по екзотични места (може и в чужбина), да я разсмива, да се грижи за нейното добро настроение, освен това трябва да си и „най-великия“ в компанията, да си с голяма „душа“, та да забавляваш и останалите. Така като се замислим те харесват само хубави качества: да си красив, богат, забавен, интелигентен… (мислят ни само хубави работи – защо да не сме доволни и да се стремим към тях?). А да видим жената какво предлага – една вагина, от време на време с гримирана усмивка?! Ами къде са грижовността, нежността, кой трябва да създаде уюта? Как да говорим за здраво общество и просперитет когато нямаме елементарни ценности? Семейството не се цени като основна градивна единица. Тръгнали сме да търсим вината за нещастието си в правителство, управници и т.н., да, и те имат принос за много нещастия, но са управници на едно морално деградиращо племе, търсещо максимални удоволствия от живота – и живеещо ден за ден.

В началото тръгнах да пиша за филмите които ни възпитават (предимно американски, но не само). Типичен пример „Сексът и градът“. Три или четири приятелки, говорещи само за секс и за мъже, преспали с половината Ню Йорк – и това се поднася като нещо съвсем нормално за „съвременния“ човек, а именно, че смяната на партньори е нормално, дори извънбрачните отношения и всякакви други съблазни. За създаването на семейство има време, човек трябва да се налудува, да се „наживее“; пък като поостарее за да не е съвсем сам може и да се ожени (колкото и да е потискаща мисълта, че трябва да си само с един човек!). Ето така, г-н Грънчаров, разсъждават все повече български момичета. Това е много голям проблем за обществото; защото много точно беше казано: „Защо му е на човек да прави каквото и да било ако няма жена до себе си да му каже: „Страшен си!“?“.

Мога и реални примери да дам, подочувайки от колеги и колежки. Една колежка например сподели мъката за сина си, че жена му с дете го заменила с друг щото бил по-забавен. Друга пък спомена как жена е докарвала сина й до психиатър след като хванал приятелката си в изневяра… Много е актуална приказката: „Майки, пазете синовете си – пускаме дъщерите си!“.

Изобщо огромна е разликата между нашите майки и баби и съвременните жени. Като държание, поведение… нищо общо. Техният живот не е бил по-лек, те са минавали и през по-страшни мизерии, безпаричие, безработица, но са държали на семейството си, подкрепяли са мъжете си и са гледали децата си. В момента се възпитават жени, готови да зарежат всеки който не им угоди, чакащи наготово да има се сервира всичко, за семейна опора да не говорим; ако мъжът е в тежък период не само че няма да го подкрепят, но и ще го обвинят за положението му и са готови да го зарежат.

За мъжа е по-достойно да бъде сам отколкото да слугува на една такава „принцеса“, да става роб на „великата Вагина“. Такава „жена“ е ненужна, освен за секс за друго не става – пък да не правим секс по цял ден, ако е така трябва да умрем от глад?!

Ето такива наблюдения имам аз. Естествено всяко правило си има изключения, дано да са повече. За жалост в обсъждането не се включват млади хора, а срещаме само несериозни, подигравателни коментари; темата обаче е наистина сериозна!

(Човекът с историята)

Написах там, в оня блог следния свой коментар, който слагам и тук:

Благодаря Ви за хубавия коментар! Публикувах го отделно – и като въведение в темата за женската душа. Ето тук: „Кифли“ ли са съвременните момичета и жени? – въведение в темата за женската душа. Възнамерявам да пиша скоро по тази тема. Само малко да се поосвободя от други задачи. Пишете и Вие. Ще публикувам всеки смислен коментар на читател, който наистина се е замислил и е открил и казал нещо важно. А темата е много важна, заслужава си да се мисли и разговаря повече по нея.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

„Излекувай живота си“ – искате ли да гледаме този филм и след това да го обсъдим?

.

.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Младите трябва да имат пределна яснота – и затова сега им е времето да мислят и да разговарят за секса, за любовта, за другите съдбовни истини на живота ни

Чудесни дискусии по темите за приятелството, любовта и семейството направихме с моите ученици, с които заедно изследваме и обсъждаме проблемите на етиката (ученици от 10-ти клас). Това, което силно ме впечатли, е че младите хора приеха с нескриван ентусиазъм моя подход, който не се свежда до зазубряне и преразказване на „дълбокомудрите“ текстове в учебника, а до полагане за усилия за самостоятелно вникване и осмисляне на проблеми и на тази база до най-свободно изразяване и защищаване на собственото разбиране, на своята позиция. Това, че учениците мислят различно, е нещо съвсем естествено, те вече няма да говорят едни и същи баналности и общи приказки, взаимствани от учебника, а се опитват да сътворят нещо свое, да изказват своите собствени мисли; оказа се, че този подход много им харесва, успях да спечеля като привърженици на каузата на демократичното, на свободолюбивото училище изключително много привърженици. Във всички класове, на които водя тия часове по предмета етика и право, проведохме (оказа се, че това те го правят за първи път, нищо че са вече в 10-ти клас!) упражнение под формата на състезание или игра, в която класът се разделя на два „отбора“, според това кой как отговаря на зададен въпрос, в зависимост от това кой как мисли или каква позиция по казуса му се вижда приемлива; единият отбор пита, задава труден въпрос на другия, с цел да го обърка, а пък другия отбор отговаря; ако отговори убедително, ако не се обърка или изложи, печели точка, но ако не успее да отговори убедително, печели точката другият отбор, който и задал толкова труден или мъчен въпрос; и след това си сменят ролите, тия, дето са питали, отговарят, а отговарялите – питат; по този модел значи направихме една дискусия по казус по романа на Достоевски „Престъпление и наказание“, а именно, зададох им този въпрос:

Правилно или неправилно е постъпил Разколников като е убил злобната и болна бабичка лихварка (и нейната глухоняма слугиня), т.е. отнел е два живота, но за сметка на това с парите на бабичката ще спаси от смърт десетки и дори стотици млади, имащи бъдеще, но бедни, страдащи, болни хора и пр.?

Е, за тази бабичка и за тъй провокативната идея за т.н. „благородно убийство“ на Разколников младите в някои класове водиха горещи разговори и обсъждания цели два учебни часа! Разнищиха самостоятелно историята доколкото им стигнаха силите, водиха вдъхновени дискусии, изследваха проблема от всички страни, и то съвсем самостоятелно, аз изобщо не се намесвах в обсъжданията им, в играта им (бях само арбитър, давах точки, било положителни, било наказателни, когато даден ученик прекъсваше друг или не слушаха внимателно и пр.; играта си има точни правила, които следва да се спазват, та благодарение на тях младите да привикнат да водят хубави и смислени дискусии). Е, често учениците се опитваха да ме използват като консултант или като авторитет, питаха ме как аз мисля за едно или друго нещо, аз обаче отклонявах въпроса им, заявявах, че ще отговоря на всички въпроси, но най-накрая, когато те сами вече са се опитали да разрешат всички трудности или проблеми. Накрая правихме обсъждане на това как е минало занятието, какъв е неговия смисъл, как са се чувствали по време на толкова страстните дискусии, харесва ли им този начин за провеждане на часовете и пр. И окончателно доразнищихме казуса по Достоевски. Между другото много хора се бяха ровили в интернет да четат за Достоевски и за неговия знаменит роман, ето как сами са решили да учат нещо, което ги е увлякло, заинтригувало и пр.

За отбелязване е, че макар че бях обявил тия часове за съвсем открити (тук, в блога си направих това, а блога ми се чете от много хора, включително и от учители!) нямахме посещения, нито от учители, нито от родители, само един инспектор дойде, но той не посети мой час, а посети час на друг преподавател по близък предмет. Това го отбелязвам между другото, може да има значение. Аз продължавам да обявявам, че моите часове са напълно открити за посещения от всякакви хора, смятам, че не правя нищо лошо в часовете си, та да се страхувам от посещения, пък и държа да се знае истината за това какво става в моите часове. Правя тия неща щото все още на лицето ми е лепнато клеймото на „пълен некадърник“, на човек, който „няма никакви качества да бъде учител“, аз за това нещо бях уволнен, съдът ме върна на работа, но клеймото си стои и аз държа то да бъде изтрито, това нещо не ми е безразлично. Да видим как нататък ще се развие историята по този пункт, които са ми лепнали клеймото или имат неоценима заслуга за неговото произвеждане (примерно инспекторката по философия в РИО-Пловдив) имат морален дълг пред мен, много ми е интересно те пък как ще излязат от сюблимното положение, в което сами се натикаха. Но това е друга тема, не тя в случая ме вълнува чак толкова, че да й отделям прекалено внимание.

Друго мен обаче ме интересува и вълнува, а това е колко младите са открити към новостите, към съвременните образователни технологии, ако мога така да се изразя, щото тия технологии не са чак толкова модерни, примерно, в областта на философията ги е прилагал още Сократ. Всяко ново е добре забравено старо, нали така? Та искам тук да формулирам някои чудесни казуса (проблеми за нищене), които се родиха в тия обсъждания. Излишно е да казвам, че след като веднъж заразих учениците с тия нови начини за провеждане на часовете (и едно друго упражнение, новост за тях, правихме, но сега нямам време да ви го обяснявам и него), те сега в началото на всеки час масово настояват:

– Господине, хайде пак да направим обсъждане, хайде пак да се състезаваме, давайте да почваме веднага, щото няма да ни стигне времето!

А като им кажа, че се налага да се занимаваме с друго нещо, те са силно разочаровани; но почнаха да привикват и към разнообразието, щото и в другите обсъждания, които правим, пак всеки има възможност да заяви какво мисли, та и другите обсъждания се получават интересни. Важното е, че младите вече имат една положителна настройка спрямо предмета, той за тях не е вече скучен, никой не ги тормози да разказват какво пише в учебника, е, който чете от учебника, няма лошо, само дето тук е интересно неговото разбиране, а не механичното възпроизвеждане на чужди мисли. Повечето ученици – това за мен е удивително! – успяха за кратко време да се пренастроят и вече онова зубрене с оглед изкарването на оценка изобщо не се пласира в тия часове, не останаха ученици, които да рискуват да се излагат по този начин. Та ето до какви хубави въпроси и проблеми стигнахме, по които също провеждахме обсъждания, но не във всички класове, а само в някои (с оглед да пестим време, времето наистина е ограничено):

ВЪПРОС ЗА КАЗУС: Кое поставяте поставяте по-високо, приятелството или любовта?

Които смятат, че приятелството заслужава да бъде поставено по-високо от любовта, образуват един отбор, а защитниците на любовта са другия отбор. И почват най-разгорещени обсъждания. Младите дават всичко от себе си в тях. Най-интересното за мен е, че изпитват определена трудност в дефинирането на хубави, на трудни за другия отбор въпроси. Те са привикнали в училище предимно да дават само отговори, а ето, това нещо, мисленето с оглед в съзнанието ти да се роди хубав въпрос, на моменти изобщо не им се удава. Мислят обаче интензивно и все пак успяват, след обсъждания в отбора си, да формулират що-годе хубави въпроси. Понякога из им подсказвах някои малки въпросчета или им помагах да си формулират по-добре, по-сполучливо въпроса. И при даването на отговори им се налага доста да мислят, мислейки, да търсят подходящи думи да си изразят убедително мисълта, да търсят аргументи, това нещо, да мислиш, им се услади твърде много, по моето възприятие, младите са силно впечатлени. И ентусиазирани, вдъхновени са. Имам чувството, че откриха нов, по-автентичен смисъл в заниманията в училище, смисъл, за който не са подозирали досега. Или пък не са попадали в подобни ситуации. Но душите им жадуват за такива неща, това поне е гарантирано! И това, че откликнаха така възторжено на въпросните иновации, за мен е илюстрация за верността на подобно заключение. Ето в обсъжданията до какъв интересен казус стигнахме, който предизвика крайно интересни обсъждания:

КАЗУС: В днешно време много хора смятат, че любовта е остаряла, немодерна емоция, към преживяването на която е глупава работа да се стремим; истинското, реалното, към което си струва да се стремим, е чистият, здравият секс, а към любовта се стремят непрактично мислещите мухльовци; накратко казано, в днешно време няма любов, а има само секс – и това е истинското!

В нашето, в моето училище учат предимно момчета, момичетата са рядко, затова така формулирам въпроса (това за „мухльовците“). За да засиля внушението аз разказвам и една такава история, ето точните ми думи при поставянето на казуса:

Понеже водя часове с ученици от 12-ти клас, веднъж в час с тях употребих думата „любов“ и ги запитах какво мислят за любовта и пр. И тогава един ученик се удари в челото и ми заяви следното, предавам точните му думи:

– Господине, Вие на кой свят живеете та говорите за любов? Любов може да е имало в предишни времена, днес такова нещо няма. Любовта е за мухльовците, днес нещата в тази област са съвсем други – каза ми това младежът и почна дяволито да се смее, гледайки към приятелите си; питам го какво е положението с любовта днес, моля го да ме просветли; и той продължава ето как:

– Ами ще Ви кажа, щом се правите, че не знаете, но би следвало да го знаете. Ето как става: приискват ми се ласки на момиче, понеже тук, в нашето училище момичетата са малко, отивам аз пред близката Търговска гимназия, там е пълно с момичета, някои от тях хубавки. Заставам на входа и разглеждам момичетата когато излизат. Като забележа някоя, която ми хваща окото, понеже има хубави форми, я повиквам с пръст и й казвам, задавам й следния въпрос: „Искаш ли?“, тя ми отвръща: „Искам.“, аз питам: „Колко?“, тя отвръща: „10 лева“; аз й казвам „О`кей“, сделката е сключена, водя го момичето на съответния терен, правим там двамата каквото ни душа иска, забавляваме се, а пък след това я пускам да си върви като й давам обещаната десетачка. Това е.

Казва ми тия думи този така отворен младеж, а пък приятелите му се смеят. Питам истина ли е това, те потвърждават, че общо взето така стават нещата в днешно време; тази била схемата на мислене по сексуалния проблем днес. За любов нямало смисъл да се говори и пр. Глупава работа била любовта за днешните млади. Като разказвам това на моите ученици (забележете, те са 10-ти клас, това прави 16 години ако не бъркам!), те се хилят на това колко са оправни и практични батковците им, пък след това се разделят на групи, които са съгласни с горното твърдение, са единият отбор, а които са несъгласни, образуват другия, този на привържениците на любовта. И се почва една най-интересна дискусия, която тук не мога да ви описвам, щото няма време.

Казах вчера на един учител, дето преподава психология, за това какви теми обсъждаме с десетокласниците и го питам те в 9-ти клас, като учат психология, правят ли дискусии за секса и любовта? Той казва: амче има една тема в учебника, учим по нея, но толкова; аз тогава му давам екземпляр от моята книга ЕРОТИКА И СВОБОДА (подзаглавие „Практическа психология на пола, секса и любовта“) и му казвам, че е грехота да няма поне няколко часа по тия толкова живо вълнуващи младите проблеми. Той взе книгата и каза, че щял да я прегледа, но ми каза ето тия памятни думи:

– Ех, Ангеле, Ангеле, човече, не ти ли стигнаха мъките около уволнението, но сега пак си го просиш: недей толкова набляга на тия теми, щото ще те обвинят, че си развратник! Опасни са тия теми за обсъждане с млади хора, с ученици, не бива в училище да ги занимаваме с тия неща, не стига, че те за друго едва ли мислят, тоя пусти секс им е все в главата, а пък и ние, учителите, да ги предразполагаме да говорят за него! Ще си имаш проблеми с тия теми, може някой родител да се оплаче, че развращаваш младите с тях, що ти, човече, не си кротуваш?!

Това горе-долу ми каза този човек и учител, който общо взето иначе сам твърде често говори предимно за… секс! Но не с учениците, а иначе, с учителите! Сред учителите, ако не сте забелязали това, да ви го кажа, много често се говори за секс. Но помежду им само. С учениците тази тема е табу. Е, аз нарушавам табуто. И то не от вчера, а от години. Обичам да нарушавам глупави образователни бюрократични табута и стереотипи. Та си позволявам тук да ви запитам какво вие мислите ето по този въпрос:

Трябва ли в училище да се водят такива дискусии за секса и любовта, от рода на тези, за които ви писах по-горе? Или тия теми следва да са табу? Рискувам ли образователните цербери да ме провъзгласят за „развратник“, за „аморален тип“ и за „пропаднал човек“ тип щом давам на учениците си възможността да обсъждат тия теми? Имат ли изобщо място такива теми в обучението, примерно, по етика? Етични ли са тия проблеми според вас? Или трябва старателно да се заобикалят щото са неподходящи за учене в училище?

Много ми е интересно вие какво милите по тия въпроси. Вие, предполагам, сте родители, а на вас самите приятно ли ви е да разговаряте със своите пораснали деца по тия въпроси? Или ви е трудно? Не трябва ли, ако ви е трудно, по тях да се говори в училище? Или там е още по-трудно? Е, аз ви казвам, че съвсем не е трудно, стига човек да прилага подходящата „методика“, ако се приложи верният подход, тогава работите вървят с полза за учениците. Аз ви разказах тази сутрин за такъв един верен по моето разбиране подход. Учителят нищо не говори, младите сами обсъждат и споделят свои мисли и чувства по тия толкова вълнуващи ги теми. А че младите се вълнуват от темите за секса и любовта – та това е толкова естествено! Щеше да е крайно неестествено да не се вълнуваха. Неестествено е… пенсионери да се вълнуват от тия теми, но за младите си е съвсем естествено.

Да, ама за образователните бюрократи на властнически позиции към младите трябва да се отнасяме сякаш са пенсионери. Апропо, пенсионерите също говорят предимно за секс, ако сте го забелязали. На тях, горките, само това им е останало, предполагам: само да говорят. Младите обаче могат освен да говорят и да го правят. Там е проблемът. За тях е съдбовно необходимо да имат пределна яснота по тия проблеми. И да надмогнат страховете си – и неверните си представи овреме. Сега им е времето много да мислят за секса и за любовта – и много неща да научат. Щото ако учителите на младите в училище бягат, крият се от тия „проклети“ въпроси, то тогава учители на младите в тази трънлива област стават нали знаете кои? Не се сещате ли? Ох, милите, те не се сещат, колко са непорочни само?! Ами ясно кои се наместват тогава на тъй почетното учителско място: там се наместват създателите на порнографските филмчета. И те почват да учат младите на всичко, давате ли си сметка какво пък значи това?

Аз написах наскоро малка книжка под заглавие „Какво означава да си мъж?“. Тя излезе вчера от печат, има вече и книжно издание на тази книга, ако някой иска, може да си го поръча. Апропо, моите книги (хартиените издания) могат да се намерят в Пловдив на едно-единствено място, заедно с издаваните от мен списания: в малката книжарничка, която е току срещу входа на Техническия университет (сградата му, която е зад и встрани от централната сграда на Пловдивския университет). А иначе всичките ми книги ги има онлайн, съвсем безплатно. В тази книжарничка за млади хора, студенти и ученици, книгите ми се продават с 33% отстъпка от коричната цена. Това важи и за списанията. Толкова по този въпрос.

Ами направих си, дето се казва, „рекламата“, можем вече да се разделяме за днес.:-) Не пиша тия неща обаче за да се рекламирам и като учител, и като пишещ човек; не, друга ми е целта. Който обаче съзнава каква ми е истинската цел, добре, който не съзнава, не ща да го преубеждавам. Аз много си патя заради това, е с такава пределна откритост пиша за всичко, което ми се случва. Платих ужасна цена за всички тия неща, включително и със здравето си, да не говорим за другото. У нас не е безобидно да се държиш като свободен човек, а пък да си учител с такъв свободомислещ манталитет е същинска прокоба. Това го знам от опит. Не на теория. Пробвал съм го. Пробвайте го и вие ако сте учители. Или ако сте родители, примерно. Вършим една обща работа, водещ в която е един-единствен интерес: интереса на младите. За мен този интерес е водещият. Заради него съм готов на всякакви неудобства. Примерно да не са доволни от мен образователните началства. Ако обаче трябва да избирам между това дали да угаждам на началствата или да служа на интереса на учениците си, нали знаете какво ще избера? Отдавна съм избрал да служа на истинските, на същинските, на коренните интереси на младите. Не ми пука какво мислят за мен образователните бюрократи. Аз на тях не ща да угаждам.

Напротив, съчувствам им, че са се захванали с толкова обречена работа. Щото интересът и на държавата не съвпада с интереса, който те защищават. Те защищават печалното статукво в образователната сфера, което им е толкова изгодно. А същинският интерес на държавата, на страната и на общността изцяло съвпада с коленния интерес на младите. Сега разбирате ли кой е истински вреден – аз, учителят на младите, който служи на техния интерес, или бюрократите в образованието, които работят за своекористния си интерес да си запазят монополното и самовластно положение. Но това е друга тема, нея пък я обсъждаме с учениците ми в 12-ти клас. За тях издадох специално помагало със заглавие ЛИЧНОСТНО РАЗВИТИЕ И ГРАЖДАНСКО СЪЗНАНИЕ и то в три части (всяка от по 64 странички и удобна за ползване, в популярната библиотечка на сп. HUMANUS ги издадох). И тя вече съществува и в печатан вид. Толкова. Чао засега! Засегнах много теми и въпроси, дано не съм ви станал отегчителен. Пък и да съм ви станал, проблемът си е ваш. Защо четохте тия мои поредни „глупотевини“?:-) Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)