До какви поражения в душите води безчувствеността?

Ҵєцѻ Ҋѻшєвѣ: Колко жалко – хора, на които сме вярвали само до преди месец и сме били готови да си сложим главата в торбата за тях, сега ни изглеждат напълно абсурдни! Оказва се, че към „речника на взаимоотношенията“ трябва да добавим и думичката „лъжец“!

Ангел Грънчаров: Лъжещият си позволява да лъже защото е безчувствен, защото не може да почувства колко грозно е да лъжеш – и колко страшно е да загубиш доверието на човека до теб, когото цениш (по същата причина, именно безчувствеността, той не може да оцени истински ония хора, които заслужават да бъдат ценени, уважавани, обичани!). Страшна човешка трагедия е безчувствеността, такава е моята теория по въпроса: безчувствеността е извор на всичките недъзи на човеците, тя води неумолимо и до обезчовечаване (такива нещастници стават душевно мъртви, стават някакви „живи мъртъвци“, т.е. стават зомбита!).

Темата на тазседмичното ми предаване „Изкуството да се живее“ по Пловдивската обществена телевизия ще бъде точно тази: До какви поражения в душите води безчувствеността? (Ако някой желае да ми бъде събеседник по тази тема в студиото, да каже, да заповяда!)

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Дали да не емигрирам в Русия: щото за мен работа като учител по философия в свидното ни отечество МУТРОЛАНДИЯ, оказа се, няма – и няма да има?!

В Русия имали голяма нужда от учители, мен пък, учител по философия, мутро-комунистическият режим ме изгони от българското „образование“: дали пък да не опитам чрез посолството на Русия да си потърся работа като учител в Русия? (Все пак дипломата ми руска, завършил съм Санкт-Петербургския държавен университет, имам всичките права да бъда учителпо философия в Русия!) Като ми мина през ума тази мисъл, мигновено се запитах: добре де, но как ще реагират руските властващи бюрократи ако свободолюбив учител по философия като мен почне да общува с младите в руско училище?! У нас, в „европейска“, с извинение, България, комунистическите плоски властващи мозъци в образованието побесняха заради свободолюбието ми (без любов към свободата няма как да има любов и към мъдростта, т.е. не може да има никаква философия!) и ме опраскаха безпощадно, без капка милост, а как ли ще реагират руските плоски комунистически властващи мозъци ако аз специално по някакво чудо се окажа учител в руско училище? Дали няма направо да ме разстрелят в класната стая, в аудиторията – щото в кагебистка Русия свободата е още по-ненавистно нещо отколкото в мутренска България?! Та дали все пак да не опитам да емигрирам в Русия, с оглед да си намеря там работа като учител, щото за мен работа като учител в свидното ни отечество МУТРОЛАНДИЯ, оказа се, няма – и няма да има?!

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Адвокатстваща другарка призна, че разпищолилите се властници ме опраскаха заради това, че чрез блога си изваждам наяве техните злодеяния, безумия и беззакония!

Дежурната по блог другарка тази сутрин ми е написала доста интересно словоизлияние, което е симптоматично за състоянието на нравите у нас (естествено, това е единственият отзив на вчерашното ми есе със заглавие Как стигнах до ръба на пълното отчаяние?, народът упорито мълчи!); понеже съм привърженик на диалога, отговорих на тъй загрижилата се за мен другарка (тя ме съветва да престана да пиша в блога си – щото той, видите ли, ми бил вредял: по-чистосърдечно признание за това, че мутро-комунисто-мафията в „образованието“ в Пловдив ме опраска за да ми отмъсти за това, че чрез блога си извадих наяве нейните злодеяния и зулуми аз досега не бях срещал!). Ето нашият толкова откровен диалог:

Анонимницата каза: Жена ви да се обади на директорката и да пита какво е решила. Няма нищо срамно или странно в това. По-странно би било ако мълчите. Непременно утре да звънне.

Вие пък трябва да спрете с този блог. От него обществена полза няма! Нито обществена полза, нито лична. Ако имаше обществена полза, щяхте да я отчетете, да се види след толкова години. Що се отнася до личната полза, този блог ви носи по-скоро вреда. Блогът ви вреди – на книгите, на професията ви, на семейството ви, на всичко. Тоя блог е вреден за вас.

Ако не можете да спрете блога, отидете на психиатър. Трябва ви медицинска помощ за да се отървете от този пагубен навик. Споделяте лични проблеми с обществото и прехвърляте личните си конфликти в публичното пространство – това е чиста проба самоубийство. И това бръщолевене срещу Путинизма, което водите от Пловдив, от Пловдив!, е признак за психичен проблем – вероятно не сериозен. Кой му пука за Путин в България? Има един Колю, който отвреме навреме реагира, останалите – мълчание. Спрете да пишете в блога, спрете с безсмислените писма до институциите,и първо потърсете лекарска помощ… ще видите, че нещата ще започнат да се подобряват ако ме послушате.

Пиша ви това лично вместо личен имейл. Не публикувайте съветът ми, просто се вслушайте в него. Не мислете кой съм какъв съм какви с мотивите ми. Нямам друг мотив освен желанието да кажа какво виждам отстрани и да дам съвет от който вие наистина се нуждаете. Най-вече, нуждаете се от консултация с психиатър. Не сте луд, просто имате нужда от малко помощ!

Ангел Грънчаров каза: Другарко, благодаря за тъй добронамерения, с извинение, съвет, но няма да го послушам, разбира се. Няма да спра да пиша в блога си, колкото и да Ви натъжава това.

Блог значи дневник. Просто си водя дневник. Пиша за всичко онова, което ме вълнува. По Вашата „логика“ всички хора, които си водят дневник, са за психиатрия ли?

Блогът бил вреден за мен – щото съм бил нямал полза от него. Но аз не преследвам полза, казвайки истината за това, което ми се случва, другарко. Просто държа обществото да знае за това, което си позволиха да направят спрямо двама български учители (мен и съпругата ми) някои разпищолили се управници в пловдивското образование. Нека народът да види докъде е стигнала деморализацията в свидното ни отечество. Ето, нас се опитват да ни убият, да ни уморят с гладна смърт, да ни причинят смърт от унижения. Нека народът да знае това. Щото това, което се случва на мен и на съпругата ми, може да се случи на всеки, които дръзне да се бори за правата си. (Тия, които не се ползват от правата си, които се държат като презрени мижитурки, нямат такива главоболия, разбира те: който слушка, папка!)

Другарко, иначе Ви благодаря за чистосърдечното признание, че разпищолилите се властници в пловдивското „образование“ ме опраскаха заради това, че чрез блога си извадих наяве техните злодеяния, безумия, беззакония и зулуми! Признавате това поради малоумието си, но ето, оказа се, че макар и малко, ако човек има все пак ум, може да постига, макар и неволно, истината, нали така излиза? Бравос на Вас! (Е, Вашите поръчители ще Ви дръпнат ушенцето, но за казването на истината винаги се плаща, вярвам, и това ще признаете…)

Другарко, а Вие защо така усърдно адвокатствате на въпросните управнички – и дори на любимия си таваришч Путин? Движена сте от чисто политически мотиви ли? Или просто сте с импутирана чувствителност (и акъл!) и по тази причина не можете да разграничавате добро от зло? Кажете, интересно е, Вие, другарко, сте феномен на природата – и на човечеството…

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Как стигнах до ръба на пълното отчаяние?

Тази сутрин се събудих рано-рано от нетърпими болки в ръцете. Напоследък съм принуден да работя тежка ръчна („надомна“) работа – навивам, опъвам едни жици, правя едни детайли (не бива да казвам какво точно правя за да не стане така „доброжелатели“ да направят нужното да бъда опраскан и от тази работа!). Откакто работя тази работа ръцете все ме болят, често се събуждам нощем от крайно натрапчиви болки в китките на ръцете, в дланите, сякаш някакви игли ме бодат вътре в самите кости, но тази сутрин болката беше направо нетърпима. Наложи се да стана и да потопя ръцете си в студена вода, търсейки избавление; не помогна и това. Като се захванах с обичайната си работа сутрин (четене и писане на компютъра) болката сякаш намаля – или просто съзнанието ми се отърси от нея, бидейки заето с нещо друго, не знам, но сега ръцете ми са просто изтръпнали, все едно са дървени, болят натрапчиво, но се понася някак. Слава Богу, че е така, че иначе не може да се живее!

Забелязал съм, че като работя по-интензивно и по-продължително, тогава ръцете особено силно ме болят. Очаквах с привикването към ръчната работа болките да понамалеят, но това, за жалост, не се оказа така. (Като тази сутрин ръцете никога не са ме боляли преди това!) Апропо, за направата на един детайл ми отива около 2-3 часа, а ми плащат 6 лева. В момента, ако не се щадя, съм на такова ниво, че мога да изработя до три детайла на ден (все пак имам и друга работа, и книга пиша, и блог водя). Общо взето обаче с изкараните по този начин пари не може да се живее – а камо ли пък да се плащат сметките (съпругата ми все още не може да си намери никаква работа, ходи всеки ден на интервюта за каква ли не обща работа, по складове и магазини, не я вземат: изглежда собствениците все предпочитат млади момичета, знам ли каква е причината?!). Видяхме се в чудо как ще оцелеем тази зима.

Пиша тия неща просто за да документирам и да оповестя публично състоянието, в което доведоха едно семейство, състоящо се от учители, разпищолилите се до крайна степен мутро-комунисто-гербовашки управници, които, за да ми отмъстят за лукса, че не съм банален типов учител (и най-вече защото се заинатих да не правя никакви компромиси дори със съвестта си, т.е. заинатих се да си гледам напълно съвестно работата, да си изпълнявам истински ролята и мисията!), в последните години водят безпощадна война за отмъщение срещу мен и дори срещу клетата ми съпруга. Изритаха ме по недопустимо грозен и обиден начин от „образователната“ им система (явно си я смятат за нещо като „бащиния“, мутренският манталитет винаги смята държавното и общото за „свое“; знаем, че грабежът е ядрото на този разбойнически манталитет!) и се постараха да ме остракират от нея. Та да подчертая още веднъж: пиша тия неща не защото се надявам някой да се трогне, а просто за да документирам случващото се с двама български учители в тъй славните мутренски времена, в които допуснахме мутрите да властват хептен безконтролно над многострадалната ни (малоумна) нация. (Малоумието си върви гарнирано със страданието, няма как да е иначе, от ума си патим, от какво друго да си патим: тази е цената, която се налага да платим за лукса, че не използваме ума си по неговото предназначение!)

Писах тия дни отворено писмо до омбудсмана (и до областния управител в Пловдив), в което си позволих да опиша ситуацията, в която се оказахме със съпругата ми; нарекох този документ „ЖАЛБА ЗА МИЛОСЪРДИЕ“ (виж: Нима не знаете, че един учител най-лесно може да бъде убит като го подложите на унижения?!, не очаквам, разбира се, някой властващ да се трогне дотам, че да благоволи да направи нещо та да помогне поне клетата ми съпруга да си намери работа по специалността (тя има и магистратура по английски език, масово по селата английски „преподават“ неспециалисти, но точно за нея работа все няма и няма!). Но не крия, че ми е твърде любопитна реакцията на въпросните иначе тъй човеколюбиви (само за пред медиите) наши управници. Знам добре, че нищо няма да произлезе от тия мои отчаяни инициативи. Все пак не мога да разбера защо властта наказва и напълно невинната ми съпруга, хайде, мен има за какво да ме наказват, има за какво да са ми гневни, но тя никога не си е позволила нито да протестира, нито да се бори, нието да излезе на сантим извън нормите на противочовешката иначе „образователна“ система – тя е същинска „Божия кравичка“, ако ми позволите да използвам този народен израз, твърде подходящ за случая. В тази връзка ми се налага да кажа нещо, което е съвсем потресаващо, нямам избор, длъжен съм да кажа и това – защото е прекалено многозначителен факт от „живота“, който живеем в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ!

Историята е направо страшна по многозначителността си. От само себе си се разбира, че не мога да дам тук точните данни на участващите в нея, не мога да разкрия самоличността им (щото със съпругата ми все още имаме крехка надежда нещичко добро да се случи, човек в нашето положение се хваща, дето се казва, и за сламката!). Но ви се заклевам, че в това, което ще ви разкажа, няма и грам измислица – нищо, че звучи така нереално, сюрреалистично.

Наскоро един приятел във фейсбук (не съм се срещал с този човек, зная го само по име!) от София ми съобщи, че имал приятелка, с която се знаел от отдавна, тя била директорка на едно училище в столицата ни; тя знаела за моя случай и дори, един вид или така да се каже, била може би съпричастна на бедите, които се стовариха върху побелялата ми глава; знам ли, може би е съчувствала, къде пък е доказано, че школските директори трябва непременно да са лишени от каквато и да било човечност?! Както и да е, този тайнствен човек ми съобщи, че бил разговарял с приятелката си и тя била склонна да вземе на работа дори и мен (!!!), а какво да говорим пък за съпругата ми, която наистина няма никакви грехове (аз съм си голям грешник – пред иначе тъй бляскавата ни, намираща се в цветущо състояние „образователна“ система! – не отричам това!). На мен, не крия, казаното от този човек ми прозвуча съвсем невероятно, затова го попитах дали наистина тази директорка знае за моя случай; знаела, но тя била особен човек, била личност, не се плашела от нищо и прочие, аз така схванах неговата изненадваща ме преценка. Тази директорка била челаблога ми и прочие, наясно била с всичко; той ми даде името й и ме посъветва да поговоря с нея; тя скоро ми даде телефонния си номер и аз се свързах с въпросната госпожа директорка. Истина било, няма да скрия, че впечатлението ми от тази дама беше направо потресаващо, аз много директорски „екземпляри“ съм срещал в некраткия си вече живот, но човек – тази дума много й приляга! – като нея, не крия, не бях срещал до този момент (ако не броим покойния вече бивш директор на пловдивската ПГЕЕ „ТЕТ Ленин“ инж. Венелин Паунов, Бог да го прости, който също беше личност в истинския смисъл на тази дума!). Скоро се уговорихме до отида в самото училище, да поговорим, няма как, въпреки цялата ми бедност ми се наложи да си позволя този съвсем разорил ме разход и отидох в София, във въпросното училище, а на следващия ден пристигна там и съпругата ми -за да се яви на интервю за работа. Имах прекрасни впечатления от въпросната дама, пак да подчертая, аз толкова интелигентна и човечна персона на директорски пост до този момент наистина не бях срещал, съвсем сериозно говоря; бях, така да се каже, направо възхитен, и понеже аз съм вярващ в Бога човек, си казвах през тия дни в ума многократно ето какво: „Мили Боже, благодаря ти за това истинско чудо че устрои нещата така, че да се появи тази толкова добра дама и да ни помогне в толкова тежкия момент!“. Съпругата ми имаше същото впечатление, и тя вярва в Бога, с една дума казано, ние повярвахме, че Бог има и че лично Той явно се е погрижил да разреши най-накрая нашия казус!

С жена ми бяхме два дни в София, наложи се да вземем дори заем от близък приятел за да платим наема (за два месеца наведнъж!) за квартирата, която за всеки случай още държим в София – понеже имаме беглата надежда да можем да си намерим работа поне там (два месеца не бяхме стъпили в квартирата, но платихме наем само защото я държахме заета!). Но понеже се надявахме, че директорката ще вземе на работа поне единия от нас, ние с клетата ми съпруга ведин момент почнахме да вярваме, че краят на нашите страдания нищо чудно вече да е наближил! Почнахме дори да правим планове за бъдещето, аз съм затънал в дългове (заради загубеното най-накрая съдебно дело, което водих и печелих години наред, но най-накрая цацаровско-гешевското „правосъдие“ успя да ме опраска така, че свят ми се зави направо!!!), моята главна цел е да имам сили да поработя още някоя и друга година до пенсия, та да мога да се разплатя с хората, притекли ми се на помощ в най-тежък момент, на които съм длъжник! (Дали ще доживея до пенсия е отделна работа де, тия няколко години до възрастта ми за пенсия е крайно съмнително дали ще ги понеса, дали ще ги издържа жив,цяло чудо е, че докретах някак дотук!) И така, ние със съпругата ми споследните си пари бяхме два дни в София и дори почнахме да си въобразяваме, че краят на мъките ни нищо чудно да е наближил! (Няколко пъти говорих с директорката, за която става дума, тя подчертаваше, че няма никакъв проблем да вземе на работа на първо време поне съпругата ми; даже се оказа, че в часа за интервюто не дойде нито един от подалите документи, т.е. оказа се, че единствен кандидат за това вакантно място е тъкмо моята съпруга!) И така, ние, моля ви се, започнахме да вярваме, че краят на нашите беди, видите ли, е наближил!

Аз отпътувах за Пловдив, а съпругата ми, милата, с приповдигнато състояние на духа остана да чака резултата от кандидатстването за работа. Чака ден, чака втори ден – нищо, от училището не й позвъниха изобщо! Мили Боже, какво става?! Мина трети ден, ние още чакаме, нищо, пълно мълчание! (На мен ми е неудобно да звъна на директорката, понеже със съпругата ми сме възпитани човеци – още чакаме да ни позвънят!) Чакаме, чакаме, няма нищо, ни звук, ни стон! Изчакахме се, пренадявахме се, нищо няма! Пълна тишина! Още чакаме. Всъщност, май вече нищо не чакаме. На нищо вече не се надяваме. Пресекна вече всяка надежда! Най-човечната директорка, която съм срещал в живота си, замълча напълно! (Да пази Господ да не й се е случило най-лошото, но какво да си помисли човек при това така голямо мълчание?! Пък и всички сме смъртни, нали така?!)

Аз не зная каква е причината за това, което се случи. Не знам и какво се е случило. (Умълча се и приятелят на тази директорка, и за него не знам защо така се умълча!) Никой не благоволи да ни каже каква е причината да постъпят така с нас (все пак друг кандидат затова учителско място не се яви!). Да, знам какво си мислите в този момент: абе, Грънчаров, ами и ти, и жена ти така сте разочаровали тази директорка, че тя е решила, понеже е възпитана, най-деликатно да ви елиминира като просто замълчи – какво друго да направи горката директорка?! Знам ли как сме изглеждали ние, дето трета година сме безработни, в нейните очи, може пък наистина да изглеждаме вече като някакви изроди, знам ли?! Но елементарната човечност изискваше нещичко да кажат. (Съпругата ми ме уверява, че интервюто минало напълно нормално, питали я някакви банални въпроси, отговорила „според изискванията“, тя не е като мен да си позволява някакви волности и провокации!) Дали пък тази директорка все пак не е решила, за всеки случай, да се подсигури като попита някой властелин от Пловдивската „образователна“ губерния кой е този Грънчаров – и дали върху главата на директорката няма да се изсипе нечий височайш гняв ако дръзне да назначи на работа не него, а дори и съпругата му!? Не знам нищо, нищо не мога да кажа, но това епично мълчание на мен ми говори, че има нещо сюблимно, което да го е предизвикало…

Както и да е, ние със съпругата ми вече почнахме да свикваме с поредната гавра, която се стовари на главата ни. (Аз затова се впуснах да работя така яростно „надомната работа“, че съм на път да си загубя ръцете, толкова ме болят и в този момент, едва натискам клавишите, на моменти ми се иска ръцете ми под китката… да ги няма, че да ми олекне малко болката!) В някои моменти пъкс си мислим наивно, че ето, в понеделник, нищо чудно да се обади някой от това училище: помнете, човекът е най-наивното същество на този свят! С една дума казано, чакаме вече пети ден! Нищо няма! (Излишно е да казвам, че при всяко позвъняваме на телефоните ни сърцата ни трепват в леката канвулсия на все по-отслабващата надеждица!) Такива работи.

Толкова. Мълчание нека да обземе всичко! Нека всичко замре в мълчание. Нека погубим всичко в нашето тъй красноречиво мълчание… щот „мълчанието е злато“, нали така?!

Днес имам намерение да ида да поговоря с омбудсмана. Или да не ида? Ще ми се да го попитам най-човешки: какво да правим при това положение, да лягаме да умираме ли, това ли ни отреди властта: като ни пречат да си намерим работа не ден или два, не месец или два, не година или две, а вече цели три години!? Три години всекидневни мъки и унижения!!! А народът, разбира се, безмълвно гледа сеирец…

Едва ли ще ида при омбудсмана. Най-вероятно днес ще тръгна по Главната улица на Пловдив, ще дърпам количка с мои книги, на която ще пише: „Моля, купете си книга с голямо намаление, моля, помогнете на учителя-автор да си купи хляб!“. Не знам де, и това може да не го направя, не знам, в пълна безпътица съм. Оказа се, че не мога да изкарам и стотинка по друг начин освен… – освен това пусто навиване на жица по „макари“, от което скоро ще ми изсъхнат съвсем ръцете…

Май ще се мре вече. Май дотук я докарах най-сетне. Аз писах, че да си личност в Мутроландия е същинско проклятие, ето, сега ми предстои да се насладя на прозрението си изцяло, по последната капка горчивина.

Сократ го убиха някога с отрова от бучиниш, мен бавно ме убивате с отрова, извлечена от най-префинени унижения, т.е. с отровата на нескриваната безчовечност…

Прощавайте, казах ве, че това го пиша не за вас, не за да ви трогна, не, такива намерения нямам, повярвайте ми, самата истина ви казвам. Просто искам да оставя някакъв документ за това, което ме сполетя, нищо друго. След време някой може да прочете и да научи нещо важно. С чисто възпитателна цел пиша това. А надежди вече никакви наистина нямам. Не ви коря за нищо. (Добре знам, че няма да дочетете този текст, написан от непоносим досадник като мен! И по тази причинасъм спокоен, че няма да навредя на непократимото ви душевно здраве!)

Хубав ден ви желая! И плодотворна седмица! Бъдете здрави! (Пазете ръцете си, като ги увредите като мен, те много лошо болят!)

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Нима не знаете, че един учител най-лесно може да бъде убит като го подложите на унижения?!

Вчера, 9 януари, точно в 18.00 часа представители на групата на небезразличните граждани влязоха в кабинета на г-жа Евелина Апостолова, заместник на областния управител на област Пловдив, там беше и г-н Петър Петров, друг заместник на областния управител, както и още един господин, към когото г-н Петров се обръщаше с прозвището „Генерала“ (за жалост, не запомних името му, а също и длъжността му). Тия официални държавни лица ни изслушаха (от страна на нашата група в разговора участваха г-жа Славка Михайлова и г-н Николай Димов) твърде внимателно, зададоха ни и някои въпроси, общо взето разговорът ни, преминал в нормална обстановка, продължи около 40 минути.

След като изслушаха нашите изказвания, официалните държавни лица ни заявиха, че тъй като по закон (а знайно е, че нашата страна е страна на абсолютно-свещената законност!) не могат с нищичко да ни помогнат, то ще трябва да се задоволим поне с това, че са ни изслушали, че са ни дали възможността да изкажем, тъй да се рече, мъката си. Е, няма да е правилно да скрия, че те се постараха да покажат известно човешко съчувствие особено към моя тъй тежък случай: едно учителско семейство, аз и моята съпруга, вече трета година сме държани в принудителна безработица и без средства за съществуване само по причина на това, че на някои самозабравили се властници в образованието им хрумна в нашия тъй напреднал 21-ви век да ни покажат, че могат да си правят всичко, включително и да се погаврят, да газят,  да мачкат достойнството, да тероризират, а в крайна сметка и да унищожат едно семейство български учители.

И тримата представители на централната държавна власт се постараха да ни утешат, че трябва стоически да понасяме стоварилите се върху главата ни беди, тъй като, естествено, никой не може да нарушава хатъра на властващите, на които им се е приискало да се погаврят с правата и дори с живота на някакви си там скромни български учители; никой не можело да се меси в светая светих на директорското всевластие, има се предвид всевластието на школските директори, които, ако поискат, могат да назначат за учител дори и… магаре, стига това магаре, естествено, да е „от наште“; респективно те могат да си направят каквото им скимне спрямо такива непокорни и непослушни като мен учители по философия, на които се е сторило, че в свидното ни отечество може да има някакви си там западни измишльотини – каквито са тъй непрокопсалите в българските условия свобода, правда и демокрация.

Убедихме се взаимно, че такова чудо-невиждано, каквото е демокрацията, в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ няма и не се предвижда някога да има; в училищата у Нашенско се полага да има само феодален комунизъм (или, ако предпочитате, комунистически феодализъм!) или, още по-правилно казано, има само роби-мижитурки и всевластни господари-„калинки“, които, както казахме (става дума за последните) могат да си правят каквото им скимне, за тях нема закони, нема и морал, а за първите се полага само да слушкат – ако искат, разбира се, да папкат.

Когато моя милост започна да говори пред официалните пловдивски представители на централната държавна власт за такива идиотщини като „непосредствена и практическа реална демократизация“ и дори, моля ви се, за „декомунизация“ на отношенията в училищните общности, за провеждането на „кръгла маса“ по демократизацията-декомунизацията, когато дърдорех за потребността от истинско, пълноценно, съвременно и ефективно (включително и гражданско!) образование на младите хора, на учениците, въпросните представители на централната държавна власт ме гледаха с облещени, големи като пържени кокоши яйца очи, в които ясно се четеше следната нескривана мисъл: „Боже мили, тоя човек е съвсем полудял, дали да не земем да извикаме бърза помощ да го натикаме в психиатрията?! Не, наистина, тоя човек е луд и съвсем правилно наште бдителни другарки и другари са го опраскали, ако допуснем точно такива като него свободно да дърдорят врели-некипели на учениците, стабилността на нашата власт за кратко време ще отиде по дяволите; не, съвсем правилно са те опраскали, драги ми философино-тъпунгере, как може да си толкоз прост бе, що не замълчиш малко та ни губиш напразно времето сега?!“.

Да де, такова е моето усещане за мислите, които витаеха в главите на въпросните управляющи клетата губерния на тъй непрокопсалата ни свидна държавица, аз не мога точно да знам какви мисли са витаели в главите им, но по изражението на лицата им с абсолютна сигурност мога да констатирам, че те ме възприеха като истински глупак, като идиот, като луд човек, който, понеже не си знае личния интерес, се е впуснал, моля ви се, да оправя образованието, да дърдори за такива вятърничави неща, за такива философски глупотевини като „морал“, „духовност“, „ценности“, „истина“, справедливост“, „достойнство“, „демокрация“ и дори, моля ви се, за некаква си там проклета… „свобода“?! В един момент аз имах и усещането, че като едното нищо, в знак на протест спрямо моето нахалство, на въпросните управляващи ще им писне да ме слушат и ще повикат… народната милиция да ме арестува и да ме тикне там, където ми е мястото, я в… психиатрията, а в… концлагер, колко му е; те се заоглеждаха в такъв един смисъл когато имах наглостта да заявя, че понеже заради репресиите вече трета година и заради това, че със съпругата ми вече месеци наред нямаме какво и да ядем, се виждам принуден в следващите дни да отида да легна пред… американското посолство; та значи като казах тази потресаваща глупост, въпросните иначе смирено имитиращи човеколюбието си властници се заоглеждаха да видят няма ли наблизо некоя сопа или бухалка, с която да праснат по черепа такъв един откровено зъл предател на народа, който, моля ви се, е готов да се жалва даже пред американските империа…, пардон, пред американските ни съюзници, за да изложи и да опорочи стабилността и безмерната любов на народа към управляващите воглаве с народния син Боко Борисов, която поголовно владее, която тресе душите на народа в свидното ни отечество!

Както и да е, радостни, че не ни арестуваха, ние, представителите на групата на небезразличните граждани напуснахме огромната отоплена сграда и бодро закрачихме в кучешкия студ на улицата. Вървейки по улицата аз пък осъзнах кошмарната истина, че явно тъй демократичната власт е решила да ме умори от глад (заедно с клетата ми съпруга!) и в обзелото ме пълно отчаяние реших да напиша поредното си отворено писмо до пребиваващите в най-блажено олимпийско спокойствие височайши институции:

До г-жа Дани Каназирева, Oбластен управител на Област Пловдив,

До г-н Борислав Стаматов, омбудсман на Пловдив,

ДО МЕДИИТЕ

ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-н Румен Радев, Президент на Република България

До г-н Бойко Борисов, Министър-Председател на Република България

До г-жа Милена Дамянова, Председател на Комисията по образование и наука в Народното Събрание на Република България,

До г-н Иван Гешев, Главен прокурор на Република България,

До г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката,

До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив,

До г-жа Стоянка Анастасова, Директор на ПГЕЕ „ТЕТ Ленин“ в Пловдив,

ЖАЛБА ЗА МИЛОСЪРДИЕ ПОД ФОРМАТА НА ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Иванов Грънчаров, жестоко репресиран, опраскван (уволняван) и затова безработен, а в крайна сметка остракиран от образователната система и по тази причина фактически осъден на смърт учител по философия и гражданско образование

(Сполетяха ме тези ужасни беди и изпитания понеже имам непростимия грях да съм с твърди демократични, т.е. с непоколебими антикомунистически убеждения – и на тази основа си позволих да работя, да се боря за непосредственото и практическо реално демократизиране-декомунизиране на отношенията в конкретната образователна общност на моето училище, на пловдивската ПГЕЕ „ТЕТ Ленин“ и в българското образование като цяло)

Уважаема госпожо Областен управител,

Уважаеми господин омбудсман,

На 9 януари 2020 година неколцина представители (моя милост, г-жа Славка Михайлова и г-н Николай Димов) на групата на небезразличните граждани бяхме приети и изслушани от заместник областните управители на област Пловдив г-жа Евелина Апостолова и г-н Петър Петров. Разказахме им за нашите борби около инициативата ни за провеждане на „кръгла маса“ по реалната демократизация на отношенията в конкретните училищни общности и в пловдивското образование като цяло, подчертахме изрично епичното инатене на ръководството на РУО-Пловдив и съпротивата му срещу провеждането на демократични дебати по тъй горещите проблеми в образованието, изразихме протеста си срещу безогледните репресии, на които сме подложени (не само аз и моята съпруга сме вече трета година безработни и властта садистично ни пречи да си намерим работа като учители дори и в най-затънтеното село на Пловдивска област, но и г-жа Славка Михайлова, детска учителка, години наред е държана без работа, да не говорим за това, че дори и младият господин Николай Димов, имащ горещото желание да започне работа като учител по специалните предмети в някоя селскостопанска гимназия, бива обиждан като даже не го канят на интервю когато кандидатства за съответното учителско място!), репресират ни по чисто политически причини, а именно защото сме дръзнали да бъдем небезразлични, защото не крием небезразличието си, защото не си мълчим (както прави това стадото!), а си позволяваме гласно да заявим какво мислим, а именно, показали сме не на думи, а на дело своите демократични убеждения, култура и манталитет. Заявихме, че за станалите в последните 6 години безпрецедентно грозни ексцесии, осъществени под вещото ръководство на разпищолили се до крайна степен властващи администратори в пловдивското образование цялата отговорност следва да понесе Началничката на РУО-Пловдив г-жа Иванка Киркова, чиято оставка отново поискахме, а пък оставката на неуморната директорка на пловдивската ПГЕЕ „ТЕТ Ленин“ г-жа Стоянка Анастасова, имаща огромни заслуги за световно-историческите излагации и провали, които имахме щастието да наблюдаваме в последните тъй паметни и епични години, сме я поискали още преди три години (!!!). Но думата тук ми е за нещо съвсем друго, ще ми се да Ви кажа нещичко в съвсем личен, пределно човешки план.

Трета година аз и моята съпруга сме безработни, много десетки пъти сме кандидатствали за обявени вакантни учителски места (аз по философия и гражданско образование, съпругата ми за начална учителка и за учителка по английски език, тя има магистратури по тези две специалности), но нито веднъж не бяхме удостоени с честта директор на някое училище (пък било то и в най-затънтеното село на Пловдивска област!) да ни назначи на работа като учители (ако не броим работата на хонорар при най-унизителни условия и при такова мизерно заплащане, с което просто е невъзможно да се живее!). Интересно е как стана така, че точно за нас вече няма работа в системата на образованието на Пловдив и областта, което, както и да го погледнем, означава, че заради моите борби за ново, съвременно, свободолюбиво, човеколюбиво и демократично по характера си образование и училище самозабравили се властници ми отмъщават като репресивно подлагат на остракиране от образователната система не само мен, но и моята клета съпруга. Възниква обаче въпросът: как при това положение ние двамата ще (о)живеем след като сме лишени от възможността да изкарваме някакви средства за съществуване?! (Цял живот сме работили като учители, вече сме на такава възраст и сме с такова здравословно състояние, че няма как да си сменяме  тепърва професията само и само за да угодим на капризите на въпросните самозабравили се властници в образованието!) Да, поставиха ни в крайно унизителните условия да мизерстваме без средства за съществуване, принудихме се да живеем от подаянията на състрадателни хора и със самопожертвателната помощ на някои приятели!

Това обаче вече е нетърпимо, така повече не може да продължава, срамно и грозно е така да се постъпва със семейство на двама български учители! Нима искате да ни убиете като ни подлагате на такива нетърпими унижения, нима не знаете, че един учител (ние, учителите, сме твърде крехки духовни същества!) най-лесно може да бъде убит като го подложите именно на унижения?! Добре де, някой властващ иска за нещо да ни отмъщава (понеже се е почувствал за нещо наскърбен, примерно понеже някой от нас с нещо го превъзхожда!), но къде е доказано, че неговата власт е така неограничена, че може да се разпростира и над живота ни?! Нима такъв разпищолил се до крайна степен властник има правото фактически да ни издава смъртна присъда и то именно като ни подлага на бавна, на срамна смърт от глад – и най-вече, подчертавам това, на смърт от унижения!? Възникна ситуация, в която никой директор на смее да назначи на работа било мен, било съпругата ми – защото добре знае, че такова нещо би било прието от началството от РУО-Пловдив като открито предизвикателство срещу самия „дух“ на толкова безчовечната „образователна“ система, на която те се възприемат като строги и безжалостни охранители. Управляващите от РУО-Пловдив добре съзнават защо учителското семейство Грънчарови е подложено на тези безчовечни и толкова грозни репресии, но не направиха нищичко за да ги предотвратят или да ги прекратят; очевидно те със затаен дъх очакват нашата… гладна смърт?! (Уверявам Ви, преди да умрем от глад ще умрем от преживяваните страшни унижения!)

Разговаряйки вчера с представителите на ръководството на Областната управа в Пловдив аз бях поразен от следното: те ме изслушаха внимателно, но сякаш до тяхното съзнание не можа да стигне тази кошмарна истина, а именно как тези двама учители изобщо оцеляват, бидейки безработни, и то не една или две, а вече цели три години?! Те ни изразиха известно съчувствие, но побързаха да ни кажат, че, за жалост, не могат с нищичко да ни помогнат: щото единствено директорите на училища имат пълната власт да решават кой учител да назначат (и по този начин да му подарят живот!), а кой да оставят да умира в унижения! Да, казаха ни, че ще трябва сами да търсим изход от безнадеждното положение – щото те не можели с нищо да ни помогнат.

И са си напълно прави. И къде да търсим, моля ви се, спасение? Да емигрираме ли?! На нашите години (аз скоро ще навърша 61 години – стига, разбира се, да оцелея до рождения си ден – 28 март!) нима може да се започва нов живот в друга страна – или дори в столицата София?! (Опитах да си намеря работа като учител по философия в София, даже си намерих такава, на половин щат, месец и половина след това директорката ме… уволни напълно безпричинно; на моето място назначи своя приятелка-пенсионерка; предполагам, че е получила твърде добри отзиви и препоръки за мен от моите властващи „доброжелатели“ от Пловдив!)

Уважаема госпожо Областен управител,

Уважаеми господин омбудсман,

Нямам вече сили да се боря. Пресекнаха ми вече силите. На път е да ми пресекне дори и желанието за живот. Толкова страшни унижения даже и не съм предполагал, че някога ще ми се стоварят на главата. Щом като такава страшна и жестока присъда ми издадоха безжалостните властници в пловдивското образование, щом като ми отредиха да умра от смърт заради преживяваните унижения, нека така да бъде, нека да постигнат заветната си цел! Нека да ми отмъстят толкова жестоко, нека да постигнат тази своя, предполагам, съкровена цел!

Цял живот бях учител. Всичките си сили отдадох на тази велика и толкова благородна духовна мисия – както аз възприемам учителстването. За „благодарност“ безчовечното общество (управниците са еманация на обществото, на народа!) ме осъди на смърт от унижения!!!

Уважаема госпожо Областен управител,

Уважаеми господин омбудсман,

Знам, че няма да се трогнете от това мое писмо. Но най-човешки Ви питам: добре де, нима така може да се постъпва с човешки същества?! Нима може да допуснете пред очите Ви да бъдат убивани чрез унижения човешки същества (не говорим за учители!)???

Не искам нищо друго освен да работя любимата си учителска работа, на която отдадох целия си живот. Клетата ми съпруга, също учителка, също като мен желае едно-единствено нещо: да работи любимата си работа. Много ни е обидно, че властващите в пловдивското образование прибягнаха до този толкова аморален и грозен начин да си разчистят сметките с мен (вярно, аз се оказах враг: на тяхната крещяща безотговорност!), но нима трябваше да ми отмъстят като обрекат на смърт от унижения не само мен, но и моята съпруга?!

Уважаема госпожо Областен управител,

Уважаеми господин омбудсман,

Питам Ви: давате ли си сметка как всекидневно „живеем“, как оцеляваме, как съществуваме в ужасните и така унизителни условия на продължаваща вече трета година принудителна,  терористична, репресивна, т.е. крайно несправедлива безработица?! Давате ли си сметка как този „живот“ се отрази на здравето ни?

Уважаема госпожо Областен управител,

Уважаеми господин омбудсман,

Снощи в разговора си със заместник областните управители си позволих да заявя, че съм принуден да прибягна до някакви екстремни средства за борба (моята борба вече е борба за живот, е борба за съществуване!), подхвърлих, че ще се видя принуден да отида да протестирам пред… американското посолство (или пред посолството на Русия, щото аз все пак съм възпитаник на руската образователна система, завърших образованието си в университета на Санкт-Петербург!). След разговора обаче с тях разбирам, че вече нямам сили за нищо, пресекнаха ми силите за борба и остава само да легна в ледено-студения си, неотопляван апартамент и да чакам отредената ми от управляващите смърт от унижения. (Между другото, ще вметна, че цяло чудо е това, че тежко болното ми сърце до този момент издържа всички беди, мъки, гаври, унижения, главоболия, кошмарно-жестоки гаври и пр., които ми се стовариха в последните години върху побелялата ми глава! Това, че издържах все пак до този момент нима не е знак за това, че вероятно самият Бог не е съгласен със смъртната присъда, която разпищолилите се властници в пловдивското образование ми издадоха?!)

Толкова. Нямам думи вече…

Желая Ви приятно властване! Бъдете здрави! (Апропо, след като прочетете това писмо, можете с пълно право да поискате „Бърза помощ“ да ме върже и да ме закара „там, където трябва“, щото докато съм на свобод а, сами виждате, ще продължавам да смущавам – с тия изпълнени с безнадеждност писма – Вашето властническо блаженство!)

ПОСЛЕПИС:

Уважаема госпожо Областен управител,

Уважаеми господин омбудсман,

Сега се сещам да попитам: няма ли някъде из безброя държавни учреждения и сгради вакантна длъжност „чистач на нужниците“, смирено поставям кандидатурата си за нея – с оглед някак да оцелее все пак семейството ми?!

10 януари 2020 г.

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Всички досега издадени книжки на философското списание ИДЕИ

                                     

Който желае може да си поръча отделна книжка или дори цялата колекция, която един ден ще бъде голяма библиографска ценност: в бунището на епохата на крещящата бездуховност е растяло такова едно изящно духовно цвете…

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Защо мутро-комунисто-гербовашката власт ме опраска и остракира от „образователната“ система на тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ?

Понеже поставях за обсъждане ето такива „опасни“ и „вредни“ за господството на министерско-директорската бюрокрация теми, мутро-комунисто-гербовашката власт ме опраска (уволни) от „образователната“ им система; и така „реши“ проблема по напълно сталинския начин – „Есть человека – есть проблема; нет человека – нет проблемы!“…

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.