2.Как съм?

Много често ми се налага да се питам „как съм?“, „какво става с мен?“, „по какъв начин съм?“ и т.н. И другите при среща ме питат с прословутото „Как си?“, при което отговарям „бива!“, „така и така“, „нормално“, „добре“ и пр. учтивости. Как обаче наистина съм? Работата е в това „как“ – как изобщо мога да бъда?

„Всякак“ или „някак си“ – мога да бъда „така“ или „иначе“, „никак“ (когато „не ми върви“, когато без смисъл тъпея и линея!), „добре“, а също и „зле“, дори „по средата“ (казват, че това било „най-добре“, не мисля така). Имам, излиза, много възможности „да бъда“, от тях във всеки миг избирам една, „тази“, поради което започвам „да бивам“ не как да е, а именно „така“. Това като че ли е моя значима, очебийна също, „особеност“: да бъда както аз искам – или „както се случи“, без много да съм го искал, ама станало, пък след това мога да направя опит да го променя. Имам безчет възможности „да бъда“, но от мен зависи коя „ще я бъде“, ще стане мое бъдеще, а също и същност на настоящето ми.

Ето че това как носи в себе си нещо много важно: „както аз искам“, „както аз реша“, „както аз избера“, дори „както ми скимне“ и пр. „Как си?“, питат ме, отговарям: „Моя работа, брат, съм и ще бъда както аз искам, не ме интересува какво мислят за това другите! Тъжно ли ти е, че съм „така“, а не „иначе“ – както вероятно би ти се искало? Да имаш да вземаш, гледай само себе си и не ми се меси!“. Какво друго да отговоря?

И така, мога да бъда „всякак“, макар че никога няма едновременно да бъда „всякак“, а само „така“, „иначе“, „другояче“, „онака“. Даже зад простото „така“ се крият безброй възможности. Какво означава това, че зад простото „така“ имам толкова много шансове и перспективи „да правя“ не какво да е, а тъкмо… себе си?

Ами най-напред това, че съм независим и свободен, че сам и само аз решавам всичко онова, което касае мен. (Само в най-редки случаи и други хора!) „Ще бъда както аз искам!“, „с мен ще стане онова, което аз пожелая!“ – приятно чувство ме обзема когато казвам това, макар че малко ми е и страшно. Много важно нещо е това, дори най-важното: „да бъда както аз искам“, страхотно нещо… съм аз! Веднъж, оказа се, съм свободен заради моето съм, втори път усещам свободата си заради както аз искам, излиза, че съм преизобилно надарен със свобода. Като че ли аз не съм друго, а… свобода, от свободата ми (т.е. от мене!) зависи всичко в моя живот, в моето битие, дори в моята съдба. Открих: „аз съм преди всичко друго свобода“, „аз съм свободен“!

Превъзходно, дълбоко чувство ме обзема, чак… „ми иде да заплача“! Толкова съм бил свободен, а пък да не се досещам за това?! Защо допуснах да забравя за него?

Свободен съм бил дотам, че… няма отърваване от моята свобода! Не мога да избягам от свободата си, да избягам от нея значи да успея да се скрия от себе си! А това, казах, е невъзможно: аз навсякъде „нося“ себе си със себе си, изцяло и безусловно…

Сега съм „така“, след малко „иначе“, все някак съм. От което следва, че мога (ако поискам!) непрекъснато да се меня, да се променям, да изпробвам какви ли не възможности. Ако съм си „все същия“, не е добре за мен: губя от това, тъпея все в същото, пропилявам шансовете си да бъда различен, „нещо повече“ и пр. Ако съм открит за промени, аз мога да се наслаждавам на какви ли не нови преживявания, иначе не. Не било голямо достойнство да държиш на своята „неизменност“, на това „да си верен на себе си“, т.е. да си все същия! (Нали знаете с какъв „апломб“ всички повтарят: „аз съм верен на себе си!“ Чудо голямо, погледни се само какво си?!)

От една страна все пак е хубаво да имаш тази вярност към самия себе си (от нея, впрочем, едва ли мога да избягам: „аз съм си аз“!), но от друга – не толкова. Защото тогава ще изпадна, да призная, ще изпадна в отегчение, в скука, в тъпеене от „все същото“, от чувството, че „надежда друга няма“. Да скучая от себе си, сам за себе си да съм скучен – нима това е за предпочитане?! Спасението е едно: не трябва да бягам от промените, напротив, трябва да съм открит за тях. Само така ще мога някога ще мога… да намеря себе си, а също и най-доброто за самия себе си. Ако съм си все същия, ако не се променям, ако ме е страх от промените, ако държа на инертността си, ако не обичам „разнообразието“, то тогава аз самият неимоверно съм ощетил съществуването си. Станал съм беден, „еднообразен“, скучен, кух.

Ясно е, че промените ме изпълват с новото, изненадващото, неочакваното, чудесното. Те правят живота ми богат, дават ми възможността да се наслаждавам на различни емоции и преживявания, да преоткривам непрекъснато себе си. Затова: ако си стоя все същия, проклет да съм!

(Следва)