14.Какво обичам?

“Да обичам” е висшето, на което съм способен. Ясно е също, че някои от харесваните от мен неща аз обиквам: “не може да бъде обичано онова, което не се харесва”.

Например, харесва ми да се разхождам сам както в безлюдни места, така и там, където “е пълно” с много хора, сред тълпите и нескончаемия поток от човешки лица и тела. Ето защо обичам да правя това, за мен е желано преживяване моята ежедневна разходка – “там, където краката ме изведат”. Не следва ли обаче да се запитам: защо и как обичам, а също и кое е обич, а кое е просто харесване?

Наистина, кое мое душевно преживяване заслужава да се нарече “обич”? Какво става в душата ми когато истински и силно обичам?

Първо, аз, “обичащият”, съм изпълнен с чувство към “обичаното”. (Ще избегна въпроса “как става така”, че точно него съм обикнал; тук обяснения също е излишно да се дават, важното е, че обичам!) В това мое дълбоко чувство душата ми се преизпълва с “предмета на моята обич”, пораждащ в мен усещането за жизнена пълнота. Оказва се, че – обичайки – аз имам чувството, че съм по-жив, едва тогава усещам истински тайнството на живота, пулсациите на моята жизненост, необяснимия трепет, че живея. Обичта ми се ражда съвсем спонтанно, не мога “да заставя себе си да обикна нещо ако цялата ми душа не поиска това.

Вероятно обичам “някои неща и хора” най-вече на основата на предугажданото от душата ми дълбоко родство между мен и тях. Поради това съм обхванат от страстен копнеж, от копнежа никога да не ги загубя, т.е. да се свържем така, че да останем завинаги неразделни. Без това или онова “обичано” аз, обичащият, живея непълноценно, т.е. чувствам се “пуст”, “празен”, нещастен. Ако бъда по някакъв начин лишен от възможността да обичам, то аз тогава неизбежно ще се запитам има ли смисъл изобщо да живея. Ето защо смятам, че обичта и любовта по някакъв странен начин изразяват естеството на самия живот. Тези две скъпоценни “неща” най-пълно са проникнати и преизпълнени с него, те са “преизобилни” на живот. Затова когато обичам, аз усещам, че живея, а… “другото” едва ли заслужава да се нарече живот…

На тази основа може да се разбере “кое” (или… “какво”?!) именно обичам. Онова, което е богато на живот, което “кипи от живот”, то най-силно ме привлича и най-често поражда в гърдите ми обич. Например обичам да спортувам, защото спортът стимулира моята жизнена сила, “прибавя” жизненост към моето тяло и душа. Също така обичам да чета философски книги, защото те имат способността да импулсират жизнеността на моя дух, неусетно ме приобщават към дълбокото вътрешно естество на живота, към неговата тайна.

Обичам и… секса, защото особено в секса усещам непосредствена наслада от живота; той ми дава непостижимото иначе удоволствие от това че съм силен, здрав и жив, усещането, че съм преизпълнен с живот, че съм жизнен и жизнелюбив. Обичам ония човешки същества, които излъчват жизнена сила, които са отдадени на живота и умеят да се ползват от неговите блага.

Ясно е, че ненавиждам… “противоположното на всичко това”, излишно е да го споменавам. . .
Обичта се разбира единствено в преживяването й. Който не е обичал, той не знае какво е обич. Който не е обичал истински, той не знае какво наистина е обич. Който е обичал, той всичко знае и разбира… Дали и аз съм от тези последните?

Не се ли оказа, че и тук, в… “темата” за обичта и харесването, думите са съвсем излишни?

(Следва)