4.Как живея?

Правейки това или онова в една свободна и спонтанна последователност, аз всъщност правя не друго, а живота си. Според това какво правя, аз така и живея. Как живея, излиза, се определя от това какво правя, а също, вероятно, и от това как го правя.

Едно и също нещо мога да правя по различни начини: с безразличие, с вдъхновение, с желание или с нежелание, „принудено“ или пък съвсем свободно. Ясно е, че с безразличие правените неща са „измъчени“ – и ефектът им неизбежно е нищожен, а понякога и обратен на желания. Същото може да се каже и за „принудените“, по принуда правените неща, а така и за нежеланите. Вярно е, че понякога или много често ми се налага да правя „подобен род неща“, но щом разбера тяхната обреченост винаги да ме ощетяват, трябва да направя нужното и в тях да открия смисъл, който да може да ме вдъхнови.

Животът ми, значи, е свобода, загубя ли свободата си, неимоверно съм ощетил и живота си. Животът си трябва да живея с вдъхновение, непринудено, верен на непобедимото си желание да живея както аз искам, да живея дори със страст. Безстрастното, унилото „живеене“ не ми е по вкуса, ако от живота си получавам не удовлетворение и наслада, а мъка и „безчет страдания“ – значи нещо съм объркал, нещо греша, тръгнал съм по неверен път. За мен това е безусловна истина: не за това ни е даден животът! Защо да са ни го дали за да се мъчим и страдаме, има ли смисъл в това?

Как живея? Това „как“ пак намеква, че има много начини, между които мога да избирам. Едва ли някога ще избера „живот-самоизмъчване“, едва ли някой би го избрал като възможност. Но ако и това ми се случи, то значи вината за него е изцяло моя. За моя живот никой друг не може да отговаря: и затова няма да допусна някой друг да ми се меси в живота. Независимо с какви намерения: „пътят към ада“, казват, бил посипан с добри намерения. Да, но ако това са мои намерения, аз сам след това (или още приживе, най-вероятно!) ще си страдам. Ако обаче някой друг подготвя моя ад, а аз стоя в същото време безучастен, то по-лошо от това не може да ми се случи. И „адът“ ми трябва да си бъде мой – и тогава всичко си отива на мястото. Аз изцяло съм готов да поема отговорността за своя живот; това си е моят живот.

Щом е така, значи никой друг няма право да посяга на свободата ми. Аз няма да допусна това. Обичат някои да се разпореждат с чуждия живот – а защо не помислят за своя? Искало им се да дават „съвети“, да се месят, не можели да гледат как „някой пропада“ и затова „бързали … да подават ръка! О, разбира се, всичко това правели с „най-прекрасни намерения“! Благодаря, не искам, занимавайте си се със своя си живот, а моя оставете на мен самия. Нали аз не се опитвам да ви се меся, от вас искам същото. Много ли ви се вижда това? Горките „обществени същества“, колко са жалки…

Да, но аз не зная предварително кой живот за мен е най-добрия. Нима не ми се налага да „опитвам“, да „налучквам“, да греша, да се връщам и да поемам наново по нов път? Ще ми стигне ли времето за това? Нали ми е отпуснато време само за един живот? Мога ли тогава да го изпълня с „много“ такива, и едва на тази основа да „напипам“ истинския? Ще остане ли тогава време да изживея истински живота, за който съм роден? Мога ли да разбера кой е моят живот преди още животът ми да се е „стопил“? (Не чувствате ли как животът ни се топи, подобно на леден къс в жаркия летен ден?!)

Нямам време да експериментирам с живота си. Нямам време за губене и лутане. Животът ми, казах, е само един. Не мога да си позволя да „планирам“ живота си, в него трябва да има място и за изненади, за спонтанност, за неочакваното. „Планирания живот“ едва ли може да се нарече живот, той, предполагам, е страшно отегчителен, убийствено скучен. Тогава?

В някакъв смисъл от мен се иска да се оставя на самия живот, на неговите пулсации, на неговата увличаща всичко мощ. Не мога да поставям себе си над живота – живот е имало и преди мен, ще има и тогава, когато мен няма да ме има. С живота си трябва да бъда „приятел“, с него ние трябва (за краткото време, което ми е дадено!) да се „сприятелим“, да станем неразделни като добрите приятели. Вярно е, че аз някога все пак ще умра – но преди това не трябва да погубвам живота си. Изпълвайки се с жизненост, живеейки пълноценно, съпротивлявайки се на слабото и безжизненото у мен самия, аз се сродявам със самия живот.

Нима животът не е тъкмо това: усещане за мощ, сила на живота и воля за живот! Така, изглежда, ще постигна онова, което наричат „вечен живот“: когато си влюбен в живота, то тогава никой и нищо не могат да ти го отнемат. А иначе някои хора може би умират още преди да са започнали да живеят. Те не живеят, а се „готвят“ някога да живеят! Това е страшно, не трябва да позволявам животът ми приживе да ми се изплъзне. Затова с право поставям Животът на първо място. След това иде, разбира се, моята свобода.

Добре, ще се „оставя“ на живота и ще следвам неговия велик порив. Какво означава по-точно това? Как да го постигна?

Изглежда то означава да запазя живо чувството си за живота, т.е. да показвам непрекъснато верния усет за жизненото, заложен в мен още с раждането ми. Животът е в мен, тогава няма защо да го търся „около“ себе си. Той не е „външна цел“, поставена някъде далече от мен, той е вътре в мен. Защо тогава да има опасност да се „разминем“?

Ако това стане, ако аз „изпусна“ живота си, то съм сторил нещо непростимо. Възможността за един такъв жизнен провал е винаги пред мен, животът като такъв е „непроменлива величина“ (имам предвид „отреденият ми живот“, „потенциалът жизненост, който Бог ми е дал), но аз самият съм неустойчивото и изменящото се. Значи от мен зависи как ще „употребя“ живота си, по-точно казано, дали ще го изразходвам или пилея, или пък ще го „натрупвам“. Бидейки жив, аз съм длъжен да увеличавам жизнеността си, да ставам все по-жив. Ако го направя, то тогава ще я питам „озъбената смърт“: какво ще прави с мен „когато й дойде времето“, щом като аз съм станал не друго, а… „кълбо непобедима жизненост“?

Да натрупвам, а не да изразходвам жизнеността си – нима е възможно това? Дали е вярно, че, живеейки, ставаш все по-жизнен, т.е. че животът не се намалява, а се увеличава чрез живеенето? Интересно нещо: и той ли е от онези неща, които… „молци не ги ядат“?

Безусловно, от тях е, затова и мога да си кажа: моята първа заповед е „Живей!“. А това „как“ и „по какъв път“, „по какъв начин“ и пр. все ще се уреди. Важна е посоката. Ако не греша в нея, останалото ще дойде само…

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s