Чудесни дискусии по темите за приятелството, любовта и семейството направихме с моите ученици, с които заедно изследваме и обсъждаме проблемите на етиката (ученици от 10-ти клас). Това, което силно ме впечатли, е че младите хора приеха с нескриван ентусиазъм моя подход, който не се свежда до зазубряне и преразказване на „дълбокомудрите“ текстове в учебника, а до полагане за усилия за самостоятелно вникване и осмисляне на проблеми и на тази база до най-свободно изразяване и защищаване на собственото разбиране, на своята позиция. Това, че учениците мислят различно, е нещо съвсем естествено, те вече няма да говорят едни и същи баналности и общи приказки, взаимствани от учебника, а се опитват да сътворят нещо свое, да изказват своите собствени мисли; оказа се, че този подход много им харесва, успях да спечеля като привърженици на каузата на демократичното, на свободолюбивото училище изключително много привърженици. Във всички класове, на които водя тия часове по предмета етика и право, проведохме (оказа се, че това те го правят за първи път, нищо че са вече в 10-ти клас!) упражнение под формата на състезание или игра, в която класът се разделя на два „отбора“, според това кой как отговаря на зададен въпрос, в зависимост от това кой как мисли или каква позиция по казуса му се вижда приемлива; единият отбор пита, задава труден въпрос на другия, с цел да го обърка, а пък другия отбор отговаря; ако отговори убедително, ако не се обърка или изложи, печели точка, но ако не успее да отговори убедително, печели точката другият отбор, който и задал толкова труден или мъчен въпрос; и след това си сменят ролите, тия, дето са питали, отговарят, а отговарялите – питат; по този модел значи направихме една дискусия по казус по романа на Достоевски „Престъпление и наказание“, а именно, зададох им този въпрос:
Правилно или неправилно е постъпил Разколников като е убил злобната и болна бабичка лихварка (и нейната глухоняма слугиня), т.е. отнел е два живота, но за сметка на това с парите на бабичката ще спаси от смърт десетки и дори стотици млади, имащи бъдеще, но бедни, страдащи, болни хора и пр.?
Е, за тази бабичка и за тъй провокативната идея за т.н. „благородно убийство“ на Разколников младите в някои класове водиха горещи разговори и обсъждания цели два учебни часа! Разнищиха самостоятелно историята доколкото им стигнаха силите, водиха вдъхновени дискусии, изследваха проблема от всички страни, и то съвсем самостоятелно, аз изобщо не се намесвах в обсъжданията им, в играта им (бях само арбитър, давах точки, било положителни, било наказателни, когато даден ученик прекъсваше друг или не слушаха внимателно и пр.; играта си има точни правила, които следва да се спазват, та благодарение на тях младите да привикнат да водят хубави и смислени дискусии). Е, често учениците се опитваха да ме използват като консултант или като авторитет, питаха ме как аз мисля за едно или друго нещо, аз обаче отклонявах въпроса им, заявявах, че ще отговоря на всички въпроси, но най-накрая, когато те сами вече са се опитали да разрешат всички трудности или проблеми. Накрая правихме обсъждане на това как е минало занятието, какъв е неговия смисъл, как са се чувствали по време на толкова страстните дискусии, харесва ли им този начин за провеждане на часовете и пр. И окончателно доразнищихме казуса по Достоевски. Между другото много хора се бяха ровили в интернет да четат за Достоевски и за неговия знаменит роман, ето как сами са решили да учат нещо, което ги е увлякло, заинтригувало и пр.
За отбелязване е, че макар че бях обявил тия часове за съвсем открити (тук, в блога си направих това, а блога ми се чете от много хора, включително и от учители!) нямахме посещения, нито от учители, нито от родители, само един инспектор дойде, но той не посети мой час, а посети час на друг преподавател по близък предмет. Това го отбелязвам между другото, може да има значение. Аз продължавам да обявявам, че моите часове са напълно открити за посещения от всякакви хора, смятам, че не правя нищо лошо в часовете си, та да се страхувам от посещения, пък и държа да се знае истината за това какво става в моите часове. Правя тия неща щото все още на лицето ми е лепнато клеймото на „пълен некадърник“, на човек, който „няма никакви качества да бъде учител“, аз за това нещо бях уволнен, съдът ме върна на работа, но клеймото си стои и аз държа то да бъде изтрито, това нещо не ми е безразлично. Да видим как нататък ще се развие историята по този пункт, които са ми лепнали клеймото или имат неоценима заслуга за неговото произвеждане (примерно инспекторката по философия в РИО-Пловдив) имат морален дълг пред мен, много ми е интересно те пък как ще излязат от сюблимното положение, в което сами се натикаха. Но това е друга тема, не тя в случая ме вълнува чак толкова, че да й отделям прекалено внимание.
Друго мен обаче ме интересува и вълнува, а това е колко младите са открити към новостите, към съвременните образователни технологии, ако мога така да се изразя, щото тия технологии не са чак толкова модерни, примерно, в областта на философията ги е прилагал още Сократ. Всяко ново е добре забравено старо, нали така? Та искам тук да формулирам някои чудесни казуса (проблеми за нищене), които се родиха в тия обсъждания. Излишно е да казвам, че след като веднъж заразих учениците с тия нови начини за провеждане на часовете (и едно друго упражнение, новост за тях, правихме, но сега нямам време да ви го обяснявам и него), те сега в началото на всеки час масово настояват:
– Господине, хайде пак да направим обсъждане, хайде пак да се състезаваме, давайте да почваме веднага, щото няма да ни стигне времето!
А като им кажа, че се налага да се занимаваме с друго нещо, те са силно разочаровани; но почнаха да привикват и към разнообразието, щото и в другите обсъждания, които правим, пак всеки има възможност да заяви какво мисли, та и другите обсъждания се получават интересни. Важното е, че младите вече имат една положителна настройка спрямо предмета, той за тях не е вече скучен, никой не ги тормози да разказват какво пише в учебника, е, който чете от учебника, няма лошо, само дето тук е интересно неговото разбиране, а не механичното възпроизвеждане на чужди мисли. Повечето ученици – това за мен е удивително! – успяха за кратко време да се пренастроят и вече онова зубрене с оглед изкарването на оценка изобщо не се пласира в тия часове, не останаха ученици, които да рискуват да се излагат по този начин. Та ето до какви хубави въпроси и проблеми стигнахме, по които също провеждахме обсъждания, но не във всички класове, а само в някои (с оглед да пестим време, времето наистина е ограничено):
ВЪПРОС ЗА КАЗУС: Кое поставяте поставяте по-високо, приятелството или любовта?
Които смятат, че приятелството заслужава да бъде поставено по-високо от любовта, образуват един отбор, а защитниците на любовта са другия отбор. И почват най-разгорещени обсъждания. Младите дават всичко от себе си в тях. Най-интересното за мен е, че изпитват определена трудност в дефинирането на хубави, на трудни за другия отбор въпроси. Те са привикнали в училище предимно да дават само отговори, а ето, това нещо, мисленето с оглед в съзнанието ти да се роди хубав въпрос, на моменти изобщо не им се удава. Мислят обаче интензивно и все пак успяват, след обсъждания в отбора си, да формулират що-годе хубави въпроси. Понякога из им подсказвах някои малки въпросчета или им помагах да си формулират по-добре, по-сполучливо въпроса. И при даването на отговори им се налага доста да мислят, мислейки, да търсят подходящи думи да си изразят убедително мисълта, да търсят аргументи, това нещо, да мислиш, им се услади твърде много, по моето възприятие, младите са силно впечатлени. И ентусиазирани, вдъхновени са. Имам чувството, че откриха нов, по-автентичен смисъл в заниманията в училище, смисъл, за който не са подозирали досега. Или пък не са попадали в подобни ситуации. Но душите им жадуват за такива неща, това поне е гарантирано! И това, че откликнаха така възторжено на въпросните иновации, за мен е илюстрация за верността на подобно заключение. Ето в обсъжданията до какъв интересен казус стигнахме, който предизвика крайно интересни обсъждания:
КАЗУС: В днешно време много хора смятат, че любовта е остаряла, немодерна емоция, към преживяването на която е глупава работа да се стремим; истинското, реалното, към което си струва да се стремим, е чистият, здравият секс, а към любовта се стремят непрактично мислещите мухльовци; накратко казано, в днешно време няма любов, а има само секс – и това е истинското!
В нашето, в моето училище учат предимно момчета, момичетата са рядко, затова така формулирам въпроса (това за „мухльовците“). За да засиля внушението аз разказвам и една такава история, ето точните ми думи при поставянето на казуса:
Понеже водя часове с ученици от 12-ти клас, веднъж в час с тях употребих думата „любов“ и ги запитах какво мислят за любовта и пр. И тогава един ученик се удари в челото и ми заяви следното, предавам точните му думи:
– Господине, Вие на кой свят живеете та говорите за любов? Любов може да е имало в предишни времена, днес такова нещо няма. Любовта е за мухльовците, днес нещата в тази област са съвсем други – каза ми това младежът и почна дяволито да се смее, гледайки към приятелите си; питам го какво е положението с любовта днес, моля го да ме просветли; и той продължава ето как:
– Ами ще Ви кажа, щом се правите, че не знаете, но би следвало да го знаете. Ето как става: приискват ми се ласки на момиче, понеже тук, в нашето училище момичетата са малко, отивам аз пред близката Търговска гимназия, там е пълно с момичета, някои от тях хубавки. Заставам на входа и разглеждам момичетата когато излизат. Като забележа някоя, която ми хваща окото, понеже има хубави форми, я повиквам с пръст и й казвам, задавам й следния въпрос: „Искаш ли?“, тя ми отвръща: „Искам.“, аз питам: „Колко?“, тя отвръща: „10 лева“; аз й казвам „О`кей“, сделката е сключена, водя го момичето на съответния терен, правим там двамата каквото ни душа иска, забавляваме се, а пък след това я пускам да си върви като й давам обещаната десетачка. Това е.
Казва ми тия думи този така отворен младеж, а пък приятелите му се смеят. Питам истина ли е това, те потвърждават, че общо взето така стават нещата в днешно време; тази била схемата на мислене по сексуалния проблем днес. За любов нямало смисъл да се говори и пр. Глупава работа била любовта за днешните млади. Като разказвам това на моите ученици (забележете, те са 10-ти клас, това прави 16 години ако не бъркам!), те се хилят на това колко са оправни и практични батковците им, пък след това се разделят на групи, които са съгласни с горното твърдение, са единият отбор, а които са несъгласни, образуват другия, този на привържениците на любовта. И се почва една най-интересна дискусия, която тук не мога да ви описвам, щото няма време.
Казах вчера на един учител, дето преподава психология, за това какви теми обсъждаме с десетокласниците и го питам те в 9-ти клас, като учат психология, правят ли дискусии за секса и любовта? Той казва: амче има една тема в учебника, учим по нея, но толкова; аз тогава му давам екземпляр от моята книга ЕРОТИКА И СВОБОДА (подзаглавие „Практическа психология на пола, секса и любовта“) и му казвам, че е грехота да няма поне няколко часа по тия толкова живо вълнуващи младите проблеми. Той взе книгата и каза, че щял да я прегледа, но ми каза ето тия памятни думи:
– Ех, Ангеле, Ангеле, човече, не ти ли стигнаха мъките около уволнението, но сега пак си го просиш: недей толкова набляга на тия теми, щото ще те обвинят, че си развратник! Опасни са тия теми за обсъждане с млади хора, с ученици, не бива в училище да ги занимаваме с тия неща, не стига, че те за друго едва ли мислят, тоя пусти секс им е все в главата, а пък и ние, учителите, да ги предразполагаме да говорят за него! Ще си имаш проблеми с тия теми, може някой родител да се оплаче, че развращаваш младите с тях, що ти, човече, не си кротуваш?!
Това горе-долу ми каза този човек и учител, който общо взето иначе сам твърде често говори предимно за… секс! Но не с учениците, а иначе, с учителите! Сред учителите, ако не сте забелязали това, да ви го кажа, много често се говори за секс. Но помежду им само. С учениците тази тема е табу. Е, аз нарушавам табуто. И то не от вчера, а от години. Обичам да нарушавам глупави образователни бюрократични табута и стереотипи. Та си позволявам тук да ви запитам какво вие мислите ето по този въпрос:
Трябва ли в училище да се водят такива дискусии за секса и любовта, от рода на тези, за които ви писах по-горе? Или тия теми следва да са табу? Рискувам ли образователните цербери да ме провъзгласят за „развратник“, за „аморален тип“ и за „пропаднал човек“ тип щом давам на учениците си възможността да обсъждат тия теми? Имат ли изобщо място такива теми в обучението, примерно, по етика? Етични ли са тия проблеми според вас? Или трябва старателно да се заобикалят щото са неподходящи за учене в училище?
Много ми е интересно вие какво милите по тия въпроси. Вие, предполагам, сте родители, а на вас самите приятно ли ви е да разговаряте със своите пораснали деца по тия въпроси? Или ви е трудно? Не трябва ли, ако ви е трудно, по тях да се говори в училище? Или там е още по-трудно? Е, аз ви казвам, че съвсем не е трудно, стига човек да прилага подходящата „методика“, ако се приложи верният подход, тогава работите вървят с полза за учениците. Аз ви разказах тази сутрин за такъв един верен по моето разбиране подход. Учителят нищо не говори, младите сами обсъждат и споделят свои мисли и чувства по тия толкова вълнуващи ги теми. А че младите се вълнуват от темите за секса и любовта – та това е толкова естествено! Щеше да е крайно неестествено да не се вълнуваха. Неестествено е… пенсионери да се вълнуват от тия теми, но за младите си е съвсем естествено.
Да, ама за образователните бюрократи на властнически позиции към младите трябва да се отнасяме сякаш са пенсионери. Апропо, пенсионерите също говорят предимно за секс, ако сте го забелязали. На тях, горките, само това им е останало, предполагам: само да говорят. Младите обаче могат освен да говорят и да го правят. Там е проблемът. За тях е съдбовно необходимо да имат пределна яснота по тия проблеми. И да надмогнат страховете си – и неверните си представи овреме. Сега им е времето много да мислят за секса и за любовта – и много неща да научат. Щото ако учителите на младите в училище бягат, крият се от тия „проклети“ въпроси, то тогава учители на младите в тази трънлива област стават нали знаете кои? Не се сещате ли? Ох, милите, те не се сещат, колко са непорочни само?! Ами ясно кои се наместват тогава на тъй почетното учителско място: там се наместват създателите на порнографските филмчета. И те почват да учат младите на всичко, давате ли си сметка какво пък значи това?
Аз написах наскоро малка книжка под заглавие „Какво означава да си мъж?“. Тя излезе вчера от печат, има вече и книжно издание на тази книга, ако някой иска, може да си го поръча. Апропо, моите книги (хартиените издания) могат да се намерят в Пловдив на едно-единствено място, заедно с издаваните от мен списания: в малката книжарничка, която е току срещу входа на Техническия университет (сградата му, която е зад и встрани от централната сграда на Пловдивския университет). А иначе всичките ми книги ги има онлайн, съвсем безплатно. В тази книжарничка за млади хора, студенти и ученици, книгите ми се продават с 33% отстъпка от коричната цена. Това важи и за списанията. Толкова по този въпрос.
Ами направих си, дето се казва, „рекламата“, можем вече да се разделяме за днес. 🙂 Не пиша тия неща обаче за да се рекламирам и като учител, и като пишещ човек; не, друга ми е целта. Който обаче съзнава каква ми е истинската цел, добре, който не съзнава, не ща да го преубеждавам. Аз много си патя заради това, е с такава пределна откритост пиша за всичко, което ми се случва. Платих ужасна цена за всички тия неща, включително и със здравето си, да не говорим за другото. У нас не е безобидно да се държиш като свободен човек, а пък да си учител с такъв свободомислещ манталитет е същинска прокоба. Това го знам от опит. Не на теория. Пробвал съм го. Пробвайте го и вие ако сте учители. Или ако сте родители, примерно. Вършим една обща работа, водещ в която е един-единствен интерес: интереса на младите. За мен този интерес е водещият. Заради него съм готов на всякакви неудобства. Примерно да не са доволни от мен образователните началства. Ако обаче трябва да избирам между това дали да угаждам на началствата или да служа на интереса на учениците си, нали знаете какво ще избера? Отдавна съм избрал да служа на истинските, на същинските, на коренните интереси на младите. Не ми пука какво мислят за мен образователните бюрократи. Аз на тях не ща да угаждам.
Напротив, съчувствам им, че са се захванали с толкова обречена работа. Щото интересът и на държавата не съвпада с интереса, който те защищават. Те защищават печалното статукво в образователната сфера, което им е толкова изгодно. А същинският интерес на държавата, на страната и на общността изцяло съвпада с коленния интерес на младите. Сега разбирате ли кой е истински вреден – аз, учителят на младите, който служи на техния интерес, или бюрократите в образованието, които работят за своекористния си интерес да си запазят монополното и самовластно положение. Но това е друга тема, нея пък я обсъждаме с учениците ми в 12-ти клас. За тях издадох специално помагало със заглавие ЛИЧНОСТНО РАЗВИТИЕ И ГРАЖДАНСКО СЪЗНАНИЕ и то в три части (всяка от по 64 странички и удобна за ползване, в популярната библиотечка на сп. HUMANUS ги издадох). И тя вече съществува и в печатан вид. Толкова. Чао засега! Засегнах много теми и въпроси, дано не съм ви станал отегчителен. Пък и да съм ви станал, проблемът си е ваш. Защо четохте тия мои поредни „глупотевини“? 🙂 Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!
ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS 
