Пети ден живея без интернет. Могло да се живее и така. Нищо че доскоро не си го представях. И понеже и други хора, предполагам, не си представят живота без интернет, ми се иска да разкажа за това как живее човек когато е извън глобалната мрежа. Пиша този текст набързо тази сутрин, понеже ме мързи да се захвана с друга, по-сериозна тема. Като го напиша ще ида за пет минути у комшията да го пусна в интернет, иначе аз почти изцяло съм лишен от тази „благинка“ на цивилизацията.
Най-интересното, поне за мен, е че времето започва да тече иначе: денят сега ми се струва огромен – и ми се налага да го запълвам с много други неща. Докато когато си живеех предимно в Мрежата, денят ми беше изключително кратък, а времето летеше неусетно. А това, че човек разполага с по-голям ресурс време е невероятно богатство – стига да си намери нови занимания. Извънинтернетните занимания и заетости правят така, че времето, във възприятието на заетия човек, тече значително по-бавно, което пък означава, че той може да свърши много повече работа. Когато се захвана със занимание, което не ми е привично, неизвестно по какви причини, може би заради усещането за новост, а пък и поради различния ритъм или темп на времето, но тогава времето сякаш се „разтяга”, а пък това означава, че наистина мога да свърша много повече работа. Разбира се, чувствам се чудесно. Разбрах истинския смисъл на тази поизтъркана от употреба дума: чудесно.
Преоткрих сладостта на четенето на книга, но не така, между другото, както е когато човек има интернет, а както когато книгата ти става нещо като приятел, когото не делиш с други приятели. И се отдадох на чудната омая на четенето на книги: преди обед поне три часа с книга, след обед – на два пъти пак по три часа. Хем чета и препрочитам с наслаждение цял куп книги, които си донесох от Пловдив (книгите, които имам тук, в Долна баня, съм ги чел и препрочитал много пъти, те са от юношеските ми години), хем имам време за много други занимания. Например за работа по двора. С теслата, с лопатата, с греблото. С мотиката в градината. Чудно е усещането да откриеш прелестта на тия толкова прозаични занимания, които „интелигентът” като мен, чийто корен е селски, умее да работи с наслаждение. Даже намерих и косата, отдавна захвърлена в прахта, и днес имам намерение да ида да покося трева. А преди това ще си я „наклепам”, т.е. с чукче да изтъниш острието, та косата да свисти като реже тревата, щото ненаклепаната коса мъчи косача, а пък добре подготвената прави така, че да коси с удоволствие.
Другото занимание, което и в Пловдив го практикувам всеки ден, е разхождането, разходките. Разбира се, тук, в Долна баня, природата е несравнима с това, което е останало от природата в Пловдив. И реката е друга, тук, прочее, пак тече река Марица, и изобщо. Блестяща и искряща от чистота е речната вода на Марица тук, в Долна баня. Да не говорим пък за това какъв е въздухът. Ухаещ и плътен, насищащ дробовете; че е чист, за това изобщо не си струва да се говори, то се подразбира.
Лошото е, че от два-три дена времето е хладно, често вали, а това пречи на разходките. Вчера даже дъждът ме намокри порядъчно. Като написах „лошото е”, а го написах машинално, веднага осъзнах, че съм написал една глупост: сравнена с адския пек в Пловдив, който преживях в дните преди идването си тук, хладинката тук, в Долна баня, е направо райско усещане. Само дето сутрин е съвсем хладничко, толкова, че човек се чуди дали не е дошла есента; ала като слънчевите лъчи погалят тревата, листата на дърветата, на лозницата, цветята и прочие, и след като те заискрят от роса, меланхоличното предчувствие за есен мигом отминава: есента е още далече, сега е лято, да му се радваме и да се наслаждаваме!
Веднъж на два дена все пак влизам в интернет, за да не запустее блога ми, публикувам нещичко, което съм написал сутринно време, докато е хладно. Но стоя около час, не повече. И това ми е предостатъчно. Ето че могло да се живее и без да се кисне постоянно в пустия му интернет. Пък и летният български интернет, по мое възприятие, е вял и скучничък: народът се е пръснал по морета и почивки. Тъй че никаква загуба не е да си извън Мрежата лятно време, напротив, печалба е.
Ами това е. Не зная, но се плаша, че като ви занимавам отвреме-навреме с някакви свои лични усещания и преживявания, да не взема да стана банален като други „блогъри”, които без замисляне всеки ден дълбокомислено пишат:
Ден първи: Днес котката ни се загуби. (Публикува, естествено, и снимка на клетото животно.)
Ден втори: Ето как работи нашият селски „консервен комбинат”. (Снимки)
Ден трети: Котката се върна, пооскубана е, но всички се радваме. (Снимки)
Ден четвърти: Заклахме две пилета, всяко пиле, и добре да живее, умира. (Снимки)
Ден пети: Цял ден ядем пилета. (Снимки)
Ден шести: В горещината цял ден лежа. (Снимка)
Ден седми: Котката пак се загуби, милата. (Снимка)
Ден осми: Днес се задавих с рибя кост, ама ми мина. (Снимка)
Ден девети: Пак котката се върна. (Снимки)
Ден десети: Петелът на комшийката се сби с нашия. (Снимки)
Ден единадесети: Спря водата в чешмата. (Снимка на унило сухия кран на чешмата.)
И прочие. Така други хора документират за историята пребиваването си на село: да знае и да помни народът какво се е случило на моята толкова значима особа! Та много ме е страх да не би да заприличам на такива „хроникьори” на личните си емоцийки; по тази причина спирам тук.
Бъдете радостни през целия ден! Денят, който започва, нека също да бъде прекрасен за всички!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS 
