Проблемът се усложнява и от следното. Ако бъде оставено сърцето на естествен, макар и „неправилен“ ритъм, то ще свикне така, но в един моменти медикаментите ще си изчерпят силата да държат ритъма му в определени граници. Тогава, ако примерно пулсът падне под 50 удара в минута, ще се наложи задължително да се сложи пейсмейкър – за да не умре пациентът, сиреч, моя милост, поради спиране на сърцето. Ако пък, както е при мен, ритъмът не може да се удържа около 70-80, най-много 90 удара в минута – аз страдам от склонно към бързо биене сърце! – сиреч, ако ритъмът стане постоянно над 100-120 удара в минута, то тогава пак ще се наложи имплантиране на пейсмейъкър. Евентуално за да поживея още малко. Да, обаче тогава регулацията на пейсмейкъра ще е особено мъчителна за свикналото вече да бие неритмично сърце. Значи да се чака този момент не е много удачно, предвид това, че след това за сърцето ще е много по-трудно поносим изкуственият ритъм, даван от техниката, от машинката.
И сега трябва да се реши какво да се прави. Лекарите не са единодушни, всеки лекар ми дава различни съвети. Трябвало аз да реша. Понеже все пак това е моят живот. А как да реша аз, след като аз, първо, много се боя от всякакъв вид техника, особено пък от такава, от която зависи живота ми. Не знам какво да правя. Ето и това ми е на главата покрай другото. А това сякаш е най-важното. Всички ми казват: остави всичко друго, гледай здравето си, то е най-важното. И може би са прави. А аз не знам какво да правя, не мога да направя този избор, заслужаващ да се определи като фатален в прекия, в буквалния смисъл на тази дума.
Вчера занесох документите за т.н. ТЕЛК, комисията от лекари, която има право да ме инвалидизира, да ме пенсионира. Приеха ги, сега ще чакам да ме повикат на заседание на комисията. Пълно е там с хора като мен, забелязах, че много хора бяха на възраст като моята и дори още на по-малка, на средна възраст. Много болни хора има в нашето мило, любезно отечество. Не са „спекуланти“, както, впрочем, ме обвини мен една администраторка, наистина са болни. Освен че най-доброто от нацията избяга да се спасява навън, в чужбина, това, което остана, е подложено на зверски геноцид от управляващата кагебистко-комуно-олигархична мафия. Както върви, ще се затрие този народ, оцелял в толкова трудни времена. Страшно е. Ей такива мисли ми се въртят в главата тази сутрин. Разбира се, няма да ме пенсионират, щото държавата няма пари и прави икономии; такива като мен, дето мърдат и шават още, не ги пенсионират. Идеята е: като умрат по-скоро, бюджетът се си отдъхне от тия натрапници. Това е положението. На това на посткомунистически език му се вика „социална политика“ или дори „социална държава“. Социалната политика на социалната държава има два лоста за унищожаване на социума, на обществото: изгонване на най-жизнеспособното и най-талантливото от страната, а пък това, което остане тук, да бъде манипулирано зверски от шарлатани като Боко („Вие сте прости, и аз съм прост – и затова така хубаво се разбираме!“) докато по-голямата част, дето може да се съпротивлява, измре, а пък после с останалата утайка няма да има проблеми: тя ще щрака пръсти в чалготеките, ще лочи ракия, ще рупа кебапчета и прочие. Това е положението…
Вчера се срещнах пак с адвоката, млад човек, на когото съм преподавал навремето философия. Та той безплатно ми дава консултации. Съветва ме да заведа дело не само за отмяна на несправедливата заповед за дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“, а и за искане за обезщетение заради настъпили вреди от нанесения от администрацията терор и тормоз, предизвикал рязко влошаване на здравословното ми състояние, също така довел и до нанасянето на най-различни морални щети, уронване на престижа, дискредитация, дискриминация на политическа основа и пр. Ето и по този въпрос трябва да взема решение в най-близките дни, щото остава седмица до крайния срок, в който следва да заведа (или да не заведа) дело срещу работодателката си. Днес пак ще ходя до синдиката („Подкрепа“) за консултация и с тях.
Старая се да не се ядосвам за нищо. Лекарите ми казаха да бъда напълно спокоен. Проблемът е, че при най-малко преди всички емоционално натоварване сърцето ми почва да бие бясно. Даже когато вляза в сградата на училището и срещна някой навъсен, злобен поглед на някоя другарка, „крайно възмутена от своеволията на тоя там Грънчаров“, сърцето ми почва да бие като пощуряло. Ето тия неща ще кажа на ТЕЛК-а. Добри хора ми казаха обаче на опашката пред гишето на ТЕЛК-а да не се надявам скоро да ме извикат на проверка. Бавели колкото се може повече. Имало хора, които били повикани цели три години (!!!) след като са подали документите! Явно се чака докато очакват повикване от ТЕЛК-а Бог да ги прибере, та да ги спаси от мъките им. Това е положението в нашето китно отечество, мили ми братя и сестри българки!
Ох, защо ли ви занимавам с тия неща не знам. Да завърша с нещо все пак по-забавно. Да видим какво ще се получи де. Не мога да гарантирам че ще е толкова забавно при това мое настроение.
Като бях в София се срещнах с мой добър приятел, състудент, който пък е отличен приятел на министъра на образованието С.Игнатов, наш общ състудент от Санкт Петербург; бяха неразделни едно време, пък и в годините след завършването ни. Приятелят ми живо се заинтересува от моите здравословни и служебни проблеми, а и изобщо от случващото се около мен. Прочее, той ми е най-близкият сътрудник в издаването на сп. ИДЕИ. Преподава философия в един университет. Като си поговорихме за личните болки и болежки си пофилософствахме известно време. Ей-така, за удоволствие на душата. Приятелят ми между другото каза следното, което ви предавам почти дословно, е, с малки мои прибавки.
Това, което ти се случва, приятелю, е съвсем естествено. Такава, уви, е обичайната орис и съдба на философа. Не само с те е било така. Всички философи са си отивали от тоя свят оплюти, поругани, обидени; тия, дето са си отишли с почести, са малцина, а пък е и доста съмнително колцина са истинските философи сред тях. Тъй че приемай съдбата си спокойно.
Ето, защо Сократ бил толкова ненавиждан, че бил осъден на смърт? Ами ясно защо: той толкова дразнел всички защото задавал крайно неудобни въпроси. На всички, особено на т.н. „важни хора“, на големците. Примерно на политиците, на съдиите, на художниците даже. Никому не спестил проклетите и толкова неудобни въпроси. Затуй успял да предизвика срещу себе си могъщи сили. Които в един момент се вбесили дотам, че в свободолюбивата и демократична Атина, току-що получила свободата си от тиранията, Сократ бил ликвидиран без капчица жалост. Ето как станало всичко.
Среща Сократ на улицата известен политик, заговаря се с него и изведнъж му задава ужасен въпрос:
– Абе ти като си политик знаеш ли какво е държавата? Знаеш ли също какво е това политика? Я ми обясни, ако мислиш, че знаеш?
Оня се хили като идиот и казва, че знае, разбира се. Сократ му предлага да каже като знае толкова. Оня каква някаква „обща приказка“, някакъв алабализъм, както говорят и сега наште политици, Боко примерно. Сократ му вика: „Я чакай малко да те поразпитам, да видим колко струва твоето мнение, да видим истина ли говориш или нещо бъркаш? Я дай да обсъдим какво казваш?“.
Като казва това Сократ – а в този момент се е събрала цяла тълпа любопитни да видят какво ще излезе от тоя разговор – оня, хъката-мъката, няма как, се съгласява. И скоро, след въпросите на Сократ, става за резил пред всички. Оказва се, че има претенция да е политик, а не знае що е политика!!! Как да не намразиш тоя изверг Сократ, а? Как да не пожелаеш да му отмъстиш?!
Друг път пък Сократ среща на площада велик съдия. Важен такъв, горд, ходи високо вдигнал носа! А Сократ, знайно е, ходи в прокъсания си хитон, бедняк някакъв, ала крайно опасен! Опасен, понеже много пита! Сократ, разбира се, много ги обича такива, дето са толкова важни, сякаш не са хора, ами все едно са богове. И не пропуска шанса да запита важния съдия:
– Ваша светлост (тогава така не са се обръщали към съдиите де, аз само се опитвам да иронизирам!), толкова ти се удивлявам, че си се захванал с такова велико дело: да съдиш, да раздаваш правосъдие! Бравос! Но ме гризе един проклет въпрос, може ли да ти го задам?
– Може, как да не може, Сократе, задавай ми какъвто искаш въпрос, мен от твоите въпроси изобщо не ме е страх. Знам отговорите на всички до един въпроси. Неслучайно съм съдия, неслучайно съм толкова издигнат!
Сократ чака тоя сгоден момент и като с кинжал в дебелото шкембе му забива безпощадно ето този въпрос:
– Абе, Ваша светлост, ти като си съдия, като раздаваш правосъдие и справедливост, би ли могъл да ми обясниш що е това справедливост? Явно си много добър в тази област, аз много съм търсил истината за справедливостта, цял живот съм мислил по този важен въпрос, ала въпреки това се считам за невежа, би ли опитал да ме просветлиш като ми дадеш от твоето неземно знание за справедливостта?
Оня, важният съдия, реагира така, сякаш Сократ го е ударил с мръсен мокър парцал по лицето! Разбира се, че не знае що е справедливост, разбира се, че не може да обясни внятно и понятно що е това! Е, той няма да признае незнанието си, ще се престори на знаещ, ала скоро и той ще бъде осмян – понеже Сократ на прощава високомерното, наглото, облеченото обаче в съдийска тога незнание. Съдия, а пък не знае що е справедливост!!! Правете си сметка какво ще пожелае на Сократ безжалостно осмяния съдия или адвокат, каквото си искате там още.
Същото се случва когато Сократ почне да разговаря с художници, които не знаят що е красота, или с литератори, които не знаят, да речем, великата загадка на живото слово, или, да речем, нравствени проповедници, които не знаят що е добро, и т.н. Цял живот Сократ разобличавал неуморно тия самозванци. Е, накрая си получил това, което си изпросил: целият гняв на разобличената от него невежа и самодоволна арогантна гмеж се стоварил върху него! И Сократ бил премазан, бил убит. Знаете, получил смъртна присъда на специален съдебен процес и трябвало сам да изпие чашата с отрова – както тогава се изпълнявали смъртните присъди. Такава била съдбата на знаменития Сократ – учителят, на който се покланяме всички ние, дето имаме дързостта да се смятаме също за философи…
Ето такива сладки разговори си водим ние с моя пръв приятел от София, чието име няма да ви кажа, щото не съм го питал разрешава ли да пиша за всичко това. Аз имам много приятели-философи в София, някои работят в БАН, други в СУ, къде ли не. Така че не можете да идентифицирате с кой именно мой приятел сме обсъждали тия „опасни“ и „вредни“ мисли.
Ами да слагам точката най-сетне. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави и никога не допускайте собственото си невежество по най-важните въпроси да смятате едва ли не за добродетел. Не бъдете самонадеяни фукльовци! Опитвайте се да бъдете поне малко от малко самокритични! Слушайте „нелепиците“ на философите, мислете – и няма да съжалявате! (Това последното написах само за да ядосам някои хора…) И така, до скоро! До писане! И до четене!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.
Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS 
