Вчера беше празникът на Света Богородица. Поразходих се по Главната улица в Пловдив и се озовах в подножието на катедралния Храм „Свето Успение Богородично”, който е в началото на Стария град. Много хора, всякакви, пъстро човешко множество пълзи по стълбите, също така има и разни продавачи на цветя и на гълъби. Купуваш си гълъбче за 3 лева (евтиния!), пускаш го пред Храма, то излетява и, предполагам, понеже е дресирано, пак си отива на тавана на продавача! Ей, умни хора има на тоя свят бре, умни! Не е лъжа, че сме нация, съставена все от гении! Как човек да не се разтопи от чувство за национална гордост, като се сети за това?!
Аз се озовах пред Храма по-късничко, службата вътре а-а да свърши. Пред Храма вече стояха, току-що излезли отвътре, за да види народът колко са богоугодни, г-н Кметът, г-н Ректорът на ПУ (той, този учен човек, явно, е много е религиозен тоя човек, където е владиката, той все след него се влачи, как да не се гордее човек, че в Отечеството ни има такива учени!), още неколцина други официални лица, с вид на мутри и бандити, разговаряха и се оглеждаха, та народът хубаво да ги види, че и те са почели Света Богородица. Наредих се на опашка да си купя свещички, пък после се отправих вътре да ги запаля и да се прекръстя.
Знаете, нашият владика Николай е новатор и, тъй да се рече, модернист: наредил е свещи да не се палят вътре в Храма, та да няма пушек, който да кади стенописите (прочее, той самият обича да лепи мушамени тапети връз древните скъпоценни и безценни ръкописи, ама да не му придиряме чак толкоз!). И затуй свещи се палят в помещението след входа на Храма, но преди да се влезе в самата църква. Тук, разбира се, е страшна блъсканица, понеже е тясно, свещниците са много, иска се голям героизъм човек да си запали свещица, без при това да си запали ризата или косата! Особено пък ако иска да се навре и да стигне между свещниците до ъгъла, където се палят свещи за умрелите. Както и да е, успях да запаля свещичките си, без да си изгоря веждите. От голямата температура свещичката щом я запалиш и сложиш, мигом се свива, сякаш е жива, пада надолу и ако не я хване бабичката овреме да я вземе, угаси и хвърли, целия свещник като едното нищо ще лумне като факла! Но както и да е, явно за владиката не е важно свещите да догарят докрай, явно за него е важно да остават почти цели, та да не се хаби много восък – и бизнеса със свещи да прощъфтява…
Таман запалих свещите си и рекох да вляза в самата църква, то пък се оказа, че самият Николай, ухилен до уши, излизаше и благославяше народа. Забелязах, че той се подмазваше на хората, ала те някак си не откликваха, липсва – и това се види с просто око – истинската духовна връзка между пастир и вярващи, но както и да е, това са подробности. Той си замина при Кмета и Ректора (може там да е бил и приятелят му Гергов, знае ли човек?!) за да идат на полагащия им се банкет, а пък аз влязох вътре в самата църква.
Вътре беше тихо и чисто, без свещи. Народът се редеше на опашки, та да се помоли пред иконите на Светата Майка, да се прекръсти и да пипне, за здраве и благодат, самата икона. Не знам защо, но нещо ме предварди да се наредя на някой от тия опашки. В един момент ми хрумна, че човек може да се прекръсти и да отдаде почит на иконата и отдалеко, без непременно да застава точно пред нея, без да я пипа, целува и пр. понеже съзнанието ми е на философ, особено, се замислих: добре де, защо трябва да стоиш доста време, та да ти дойде редът, да застанеш сам пред иконата, да се прекръстиш и да се допреш о нея, с ръка или с устни? Не може ли много хора, заедно, бидейки в Храма, да се кръстят и да се молят едновременно, без всеки да се мъчи поотделно да ангажира, тъй да се рече, вниманието на Божията Майка, сякаш той е много важен, пък тя само нему да обръща внимание? Не знам, тия детайли са щекотливи за обсъждане, но ето, пиша какво си помислих, понеже, чини ми се, това има някакво отношение към нашия народен характер и манталитет.
Също така ми се стори там, в Храма, че съвсем не е задължително да се пипа с ръка иконата и да се целува, щото става дума за духовна връзка, а пък пипането, докосването, е нещо материално; който иска да пипне иконата с ръка, та силата й да премине в него, не зная защо, но ми се чини, че с това само демонстрира… материализма си, а не религиозността или вярата си. Дано не са кощунствени тия моя мисли, но какво да правя, появиха се в главата ми там, в Храма, и затова ги регистрирам тука, може пък и някой друг да се позамисли. Знам ли? Има дори и традиции, който си заслужава да се осмислят. Да се вникне в смисъла им. Та да разберем в крайна сметка пак… себе си.
Тия мои мисли ми дадоха увереност, че не постъпвам непочтително като се прекръстих отдалеко пред иконите на Божията Майка, а после, седнал отстрани на един от специалните столове до стената, си се и помолих на спокойствие. Поседях за да се овладее душата ми от Божията благодат. Да се пречисти малко от гадостите на всекидневието. Да се пренесе поне малко, да се докосне до светостта на Висшето, Истинското, Чудесното.
Това е смисълът на религиозното тайнство. А не да правиш вътре разни показни неща. Да се кръстиш усърдно, да се кланяш, да удряш чело о плочите на Храма. Е, ако ти дойде отвътре, ако почувстваш силна нужда да го сториш, понеже всички сме страшно грешни, тогава може да го направиш. Аз лично обаче не мога дотам да се отпусна, да надмогна гордостта си, та да падна на колене, което именно и показва, че моята религиозност е по-друга, философска, съзерцателно-умозрителна, вътрешна, сърдечна сякаш само. А в някакъв смисъл завиждам на ония, които могат истински да се каят, падайки на колене – и потискайки гордостта си. Щото ние наистина сме комай нищо пред величието на Бога. Червеи сме, ама сме се надули като… като… не знам като какво сме се надули, по положително много сме се надули…
В един момент забелязах, че разни младежи изнасяха разните му там салтатани около богослужението, примерно високоговорители, микрофони, кабели и пр. Всичко е вече модернизирано в черквата, владиката ни, казах, е модерен човек. И ето в тази връзка каква мисъл ме обзе там, в оня момент, като гледах тия неща и се замислих.
Христос като е проповядвал положително не е ползвал микрофони. Не е трябвало и да крещи, а е проповядвал тихо, скромно. Той и в ауди като дядо Николай не се е возил, ами е ползвал за транспорт едно магаре. Часовник бляскав като владиката също е нямал. Нито пък се е обличал в светещи златотъкани дрехи. Короната пък му, знайно е, е била от тръни, а не със скъпоценни камъни и злато. От такива тръни, дето се забождат на челото. Но ето какво именно си помислих там, в Храма вчера.
Днешната ни църква е станала солидна институция, но дали точно това не е довело дотам от нея да изчезне тъкмо най-важното: духът?! Оня дух, който е бил излъчван от толкова обикновения дърводелски син Христос, така скромен – и така възвишен. Щом нещо се институционализира до такава степен, щом стане такова едно нещо официално, казионно, пищно, край, духът вече го напуска. Така е не само с църквата, така е и с образованието ни. Същата участ е сполетяла, да речем, и университета като институция. Сравнете бедняка Сократ с прокъсания му хитон и днешните бляскави и самоуверени професори, дето стоят като връз пиедестали на лъскавите си катедри. Духът обаче не може да бъде съблазнен от външния блясък, как пък това нещо да не могат да го разберат такива уж духовни лица, каквито са владиката, ректорът… за кмета да не говорим, щото той няма как да е духовно лице, понеже е партийно геносе. Не че владиката и ректорът не са такива геносета де, ама да не прекалявам…
Та за това ми беше думата. Всичко има в днешните църкви, зимно време, ето, има вече и климатици, ала ако Духът го няма, това вече е страшно. Дали пък самият Бог – Бог е тъкмо най-духовното! – да не е напуснал своите храмове? Ето това, ако се е случило, е най-страшното. И вътре да са останали само „неща“, дето имат най-отдалечено отношение към субстанцията на всичко: Духът. И ето, самите те, владиката и свещениците, да са служители било на Мамона, било на всичко друго, но само не на Бога и Духа. От чието име уж се представят че излизат, а фактически да се окаже, че само спекулират с тях?
Ето за тия неща си помислих там, вътре, в Храма. Горчиви мисли ме сполетяват напоследък когато ходя на черква. Понякога съм в още по-тежко положение. Ето, оня ден като минах покрай Манджуковата църква в моя квартал Тракия: бляскава, кокетна, иначе отвън много хубава, и вътре сигурно е бляскава, мечтал съм си да си имаме и ние черква в квартала, но как сега да вляза вътре в нея?! Ако не я беше правил Манджуков с крадените си пари, ако не я беше осветявал Николай, ако я беше направил бедният народец, с своите си пари, събрани от всички, друго щеше да е, ала ето, Маджуков даде парите, и уж стори добро, а фактически всичко развали: как сега да вляза в неговата църква? Не се ли оказва, че това вече не е църква на Христос, ами е на Манджуков! И на Николай, на руския владика на Пловдив е тази църква, но не е на Пловдив, не е и на нас, пловдивчани?!
Не зная какво да мисля вече. Не е леко. Много са объркани нещата, не зная дали го схващате. Не зная как и да успокоя душата си от тия коварни мисли. Може би моята философска опороченост и извратеност да е причина, знам ли? Кажете, ако знаете, къде греша, коя е причината да се чувствам така, моля ви? Прощавайте ако с нещо съм смутил душевния ви мир с туй писание. Честно казах какво почувствах. И какво си помислих. Мислите, които споделих с вас, сами си дойдоха, аз не съм ги викал…
Та в един момент се прекръстих и си тръгнах вчера от Храма, обременен с моите си мисли. Навън някакви хора даваха курбан. Оказа се, че дават курбан от… бобена чорба! Признавам си, за първи път виждам такова нещо: да се дава курбан от фасулена чорба. Прочее, фасулът е моето любимо ястие, предпочитам го пред агнешкото. Но това, че дават за курбан фасул на празника на Света Богородица явно показва, че кризата у нас изглежда наистина е страшна.
Та преглъщайки – така ми се прияде фасулец! – си се отправих по работа си надолу, по стълбите. Така мина моето посещение вчера в черквата „Света Богородица“ в Пловдив…
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.
Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.
ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS 
Богородичният пост е от 1до14 август, но ако Празникът (на 15-ти) се падне в сряда, или петък (както тази година) се пости, като се разрешава само риба, за това е фасул. Честно казано този момент и аз го бях пропуснал, но направих справка: http://www.pravoslavieto.com/docs/post/post_bogorodichen.htm