Ще ми се тази сутрин да поразсъждавам за нещо, за което съвсем не се мисли осъзнато: за това доколко умеем да постигаме и разбираме точния смисъл на думите, които използваме, с които боравим. Постоянно използваме думи, които съвсем не разбираме, в които не сме вникнали, на чиито смисъл сме чужди. Безхаберни и немарливи сме спрямо думите, които използваме. Използваме ги механично, без да си даваме сметка за техния смисъл и значение. „Изхвърляме“ се като употребяваме „големи думи“, спрямо чиито възвишен смисъл сме съвсем безразлични. Прочее, философията не е друго, освен проясняване на смисъла на думите, усилия по доближаване на съзнанията ни до него. Щом не философстваме упорито, щом не полагаме усилия да философстваме поне задоволително, това значи, че проявяваме непростимо безхаберие спрямо родния език.
Без език пък няма мисъл. Езикът не просто „облича“ мисълта, а я твори. Ако не работим за чистотата и яснотата на езика, значи сме безхаберни спрямо мисълта – не изпълняваме нейната задача. Употребяваме думите „ан гро“, сиреч, „едропанелно“, без да се затрудняваме с осмислянето им, с вникването в техните дълбини. Не се доближаваме даже до съкровищата, зарити в недрата на езика. Ето за тия неща ми се ще да поразсъждавам – предлагайки ви да помислим за тях заедно. Важни са. Не бива да проявяваме безразличие тъкмо спрямо най-важното, спрямо истински важното.
Ще дам един показателен пример за това, за което ми се ще да разсъждавам – за да ви въведа, така да се рече, в проблема. За да можем заедно да „опроблематизираме” този проблем, който не е безобиден. Ето моя пример.
Вие, сигурен съм, сте употребявали израза „свобода на мисълта”. Или израза „имаме право на свобода на мисълта”, „искаме своето право на свобода на мисълта”, нали така? Даже може да имате претенцията, че туй „нещо”, свободата на мисълта, го имате, сиреч, че вашата собствена мисъл е свободна. Съвсем свободна, тъй да се рече. Давате ли си сметка какво казвате? Осмислили ли сте какво стои зад този толкова изтъркан израз: „свобода на мисълта”?
Едва ли е така. Говорим, без да мислим, без да опитваме даже да влагаме точния смисъл. Защо ли тогава говорим по този начин? Какъв е смисъла? Не е ли по-добре да мълчим, но поне да мислим? Може ли тъкмо немислещият, ала за сметка на това дърдорещият, да има такива високи претенции спрямо свободата на мисълта?
Като не мислят, като не схващат нито какво е това свобода, нито какво е това мисъл, подценяващите, несъзнаващите проблема дърдорят неща, които са лишени от особен смисъл. Примерно казват: „Дайте ни свобода на мисълта!”, или „Искаме гаранции за нашата свобода на мисълта!”. Как така? Как е възможно да се дрънкат чак такива глупости? И то от хора с претенции. Немислещите претенциозно, претенциозно немислещите са най-неприятните. Прочее, рядкост е да срещне човек един автентично мислещ човек. Автентично да мислиш означава да мислиш свободно. Свободата е пространството, в което се разгръща мисълта. Тя е условието за нейната жизненост. Няма ли свобода, няма и мисъл. Няма ли мисъл, няма и свобода. Двете са си така необходими и неразделни – както полюсите на магнита. За жалост обаче много рядко се срещат мислещи хора, които да разбират всичко това. Претенциозни че мислят бол, наистина мислещи – рядкост. Голяма рядкост. Точно затова мислещите хора са така самотни. Това поне забелязали сте го? Ако сте го забелязали, нищо чудно да сте човек, имащ отношение към мисълта. И дори към нейната свобода.
„Човекът е мислещо същество” – ето един израз, който всички в поразително единодушно немислене повтарят. Повечето хора, казахме, не се възползват от възможността да са мислещи. Не обичат да мислят. Вижда им се трудно. Безсъзнателно отбягват мисленето. Те, вместо да мислят, си знаят. Да, знаят си без изобщо да са мислели. С многознайковци е пълно, а виж, с мислещи – празно. Надпреварват се да знаят и да изтъкват знанията си, по всички въпроси, още преди да са се замислили, си знаят, а виж, да мислят, не си дават труда. Илюзията за такова едно предварително дадено ни знание е най-коварното нещо. Разбиването на тази коварна илюзия е точната задача на философията и на философстването. Философите се занимават с това да подкопават илюзиите на немислещите претенциозни многознайковци, с каквито е пълно около нас. Особено пък в наше време. Ний живеем в едно време на знанието, науката и… всеобщия прогрес. Многознайковците затова са така много, че с лопата да ги ринеш.
Виж, смислени и мислещи хора наоколо – кът. Слаба работа. Почти изцяло липсват. Същинска рядкост са. Да срещнем мислещ човек е същински празник. Нещо като пиршество на духа, неописуема духовна фиеста! Мислещите хора затова са така тъжни, поне изглеждат тъжни – защото са самотни. Да си човек – означава да си мислещ. Правете си сметката колко античовеци щъкат около нас в тълпата…
Оказва се, от тази гледна точка, че мисленето е нещо като инцидент – на фона на всеобщото немислене-безсмислие, в което сме потънали. Да, мисленето е същинско чудо – и нещо като „природна аномалия”. Природното за нас, човеците, е да не мислим, а мисълта е нещо антиприродно, сиреч, чисто човешко. И божествено даже. Бог ни е създал за да бъдем мислещи, за да станем такива, ала за това се иска да положим известни усилия. По природа не сме мислещи. По природа сме животни. Некадърни за мисленето. Способността за мислене трябва да се роди – и култивира. Философията е почвата за раждането, покълването, развитието, разцвета на тази чисто човешка способност и потенция. Можем да бъдем мислещи, но първом трябва да го пожелаем – и след това да го култивираме. Иначе не става. „Природно интелигентни” са тъкмо олигофрените. Не онези, а другите олигофрени. Тия, на които това уж не им личи. Личи им, ох, как им личи! За да можеш да разпознаеш немислещия (пък дори и да е с претенции, че е мислещ) самият ти трябва да си мислещ. В очите на немислещия не мислещият, а немислещият изглежда мислещ. Той се възхищава не от мислещия, а от немислещия. Нему той ръкопляска. С него той се разбира.
Немислещите затова винаги са едно подавляващо мнозинство. И винаги те задават тон на живота ни. Трудно мислещите могат да убедят немислещите, че някаква истина е истина. Почти невъзможна мисия е това. Страхотно трудна мисия. Тръпки ме побиват като си представям колко е трудна – и невъзможна даже. Да, страшно е. Най-страшното е тъкмо в тази област. „Кризата е една: в мисленето.” – е казал един велик мъж. Няма да предположите кой. Ще ви кажа. Нарича се Шарл дьо Гол. Френски държавник. Блазе им на французите, че са имали такива толкова добре философстващи държавници! Ех, а ний какво да правим, ний, с гайдите?! Ний, българите де, дето има само претенции, под които кънти на кухо…
А у нас поголовно всички претендират, че не само че умеят да мислят, ами че мислели основателно, истински, сиреч, свободно. И често този израз им е все на устата: „свобода на мисълта”. Що ли е това нещо свободата на мисълта в царството на немислещите?
Перчат се, демонстрирайки постоянно отчайваща неспособност да мислят. Няма да изброявам имена, включете телевизора и първият срещнат ще ви порази – стига самият вие да не сте кютюк в тази област, мисленето де! – с отчайваща неспособност да мисли. Която минава в нашенските родни условия за, представете си, мислене! И то не какво да е, ами най-доброто, истинското, свободното. Пълно е у нас само с претенциозни свободолюбци в сферата на мисълта. Ала често се оказва, дори като правило, че даже професорите по мислене у нас демострират отчайваща неспособност да мислят. Те дори да знаят, това още повече ги обрича на немислене. Те обаче имат претенцията че всичко знаят. Което, преведено на човешки език, означава, че съвсем не мислят. Знаещият изобщо не чувства потребност да мисли. Той си знае – и това му стига. За какво му е да мисли? Защо да си дава труда да мисли? Защо да се мъчи да мисли? Та той си знае?! Да мислят тия, дето не знаят. Ний си знаем, нам не е потребно да мислим. В страната на многознайковците и на специалистите по всичко, каквато е нашата страна, е същинска пустиня що се касае до мисленето. Е пълна скръб в туй отношение. Ето, тази е една от причините у нас нещата съвсем да не вървят. У нас кресльовците винаги надделяват, не мислещите. Не и разумните. Разумните у нас са най-ненавистни. Мислещите са непоносими у нас. И най-мразени са. Апропо, сега разбирате ли защо най-мразен политик у нас е „злодеят Костов”? Ами защото, мръсникът му с мръсник, си позволява да мисли, айде де! Ще ми се прави той на „интересен”, ще ми мисли той, на учен ще ми се прави, на разбирач ще ми се прави! Айсиктир!
Простаците, сиреч, безнадеждно немислещите, у нас са лидери и задават тон на живота ни. Мислещите хора у нас отколе са в немилост. Да не говорим пък за философите, професионално мислещите, тъй да се рече. Чиято задача е да обучават другите в мислене. Те са неприятни и мразени „на квадрат”, съвсем непоносими са. Ето, мен сега една шефка в образованието ме съди за това, че съм си бил позволил да напиша „неправилни и обидни мисли” за нея в една моя философска книга. Че съм бил имал „обидни претенции” спрямо мисленето й. Аз съм философ и човек трябва да чувства поласкан, че мисленето му е станало предмет на някакви претенции от страна на мислещ човек, какъвто е философът по дефиниция, а ето, у нас се стига дотам да ме съдят за това – вместо да са ми благодарни. Да се обиждаш, че спрямо твоето мислене има известни претенции един мислещ човек, простете, е крайно куриозна реакция. Ний не сме богове, само Божият мисъл е абсолютно съвършена.
Ний, хората, по начало сме слаби в това отношение, мисленето, и не трябва да си мислим, че сме така велики, че никакви претенции към мисленето ни не могат да бъдат отправени. Който си позволи да има такива претенции за „абсолютно съвършенство” на собствените му мисли с това само показва, че съвсем не си дава сметка какво е това мислене. Мислещите хора се познават по това, че са неуверени. Те обикновено питат, а не отговарят. Оня, който пита, с това поставя задачи на мисленето – своето и чуждото. Аз направих едно помагало по философия, нарекох го „Лаборатория по философия” (с подзаглавие „Книга за опитващите се да разбират”) и инспекторите по философия онемяха от наглостта ми: то се състои само от въпроси, в него няма отговори! Тия, дето мразят въпросите, а обичат отговорите, са безнадеждно немислещи хора. Апропо, нашата образователна система произвежда многознайковци, а не мислещи хора. Това е същинска катастрофа. Национална духовна катастрофа. Но да не се отклонявам, ами да опитам да завърша някак това свое разсъждение.
Аз тук няма да ви обяснявам какво е това свобода, какво е това мисъл, как мисълта придобива качеството да е свободна, какво е философия и прочие, защото само философията успява да разиграе това тайнство, при което се ражда автентично мислещият човек. Науките, при цялото ми уважение към тях, спомагат да се раждат „коне с капаци”, а не свободно мислещи хора. Доколкото учени и образовани хора не са „коне с капаци” е благодарение на това, че са успели да се отърват от тиранията на самонадеяния претенциозен разсъдък (ум) – и да са почувствали нещо от хармонизиращата нашите душевни сили стихия на свободния човешки разум. Разум и ум не са едно и също нещо, дори са противоположности. Както и да е. Аз сега тия неща няма да ги обяснявам. Много съм писал за тях в книгите си и там има всичко потребно за ония, които искат да се ориентират в принципното положение на нещата в тази сфера. Затова тук ще млъкна, оставяйки всичко във вашите ръце.
Защото не някой друг може и трябва да се погрижи за твоята мисъл – това си е твоя лична задача и отговорност. Да направиш мисълта си мисъл, сиреч, да освободиш мисълта си, да надмогнеш робуването на собствените си предразсъдъци („знания”) е мисията на отговорния спрямо съществуването си човек. Който иска да бъде човек, и то в истинския смисъл на думата, а не псевдо, квази или менте човек. Не карикатура на човека, а човек в истинския смисъл. Не да прилича на човек, а да Е човек. Да има битието на човек, сиреч, да е свободен човек. Свободомислещ човек. Свободолюбец и също така влюбен в тайнството на мисленето човек. Сиреч, същество, чиито атрибут е свободата. Това е човекът. Не нещо друго, а само това. Да бъдем човеци – това е нашата мисия и прокоба. Нашата съдба е тази.
Ще постигнем, ще реализираме съдбата си като започнем с мисленето, като първом се погрижим за него – няма друг път към решаването на тази най-първа задача на съществуването ни. Този е пътят, по който следва да вървим. Упорито, самоотвержено. Всекидневно. До последната си минута при това, а не „инцидентно“…
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS 
Размишление за това как се става мислещ и – на тази основа – свободен човек
Какво е свободен човек и какво мислещ човек? Въпрос на които не бихме могли да дадем еднозначен отговор и то просто така. Не знам дали отговора може да се търси в философията или в самите нас. Понятията колкото се препокриват точно толкова се и разделят. За едни свободата се свързва с невежеството, което им дава възможност да не носят отговорност за действията си и за живота си. За други обаче е немислимо да си свободен човек без да влагаш мисъл във всяко едно нещо с което се захващаш. Точна рецепта не съм убедена, че съществува. Да мислещите хора са доста самотни, но те сами избират да бъдат такива и винаги биха могли да излязат от изолацията си. Не мислещия от друга страна пък позволява на хората постоянно да се възползват от него и така се учи. Не е идеалния вариант, но води до опитност рано или късно. Прилича на възпитанието на малко дете, на което всекидневно обясняваме какво и как да прави, но то пак иска да провери само какво е усещането. Това е неговия урок. Всеки може да реши за себе си от кое се нуждае, кое му дава стойност за него самия, допълва личността му, помага за изграждането на вътрешния баланс в живота му. Приемете, че ние сме различни във всяко едно нещо наричаме това индивидуалност и тя е свързана с възприятията и мислите ни. Свободата обаче не зависи само от мисълта, а от това какво влагаме в нея, докъде и как ни ограничава и обогатява. Бъдете това което сте, за да видите какво е да си свободен отвътре и не се ограничавайте с мисли и страхове. Живота е само ваш и вие решавате до къде, как и колко.