Продължавам опитите си да работя в това предразполагащо към почивка лятно време, продължавам опитите си да пиша книгата си с условно засега заглавие Жизнени стратегии: моят проект за бъдещето. Тази сутрин можах да напиша следния текст, на който моля да се гледа наистина като на най-предварителна чернова; но го публикувам, понеже ми се струва, че някому може да е интересно как протича процеса на писане на една книга; а един ден, дай Боже, когато книгата е готова, тя вече ще има документирана история на писането си, което, чини ми се, е нещо ново или новаторско; защо пък, в края на краищата, да не опитам и така; та ето най-после и самия текст:
„Аз избирам безусловно успеха, в никакъв случай не провала!“ – това е принцип, водещо начало в живота на всеки човек. Никой не желае да се провали, всеки се стреми да успее. Всеки се старае във всичко, което прави, да работи за успеха, не за провала си. Крахът, провалът в нашите начинания е съвсем нежелана перспектива, а успехът е най-желаното, онова, към което с цялата си душа се стремим. Или поне така би трябвало да бъде. Защото „принципите са за това да се нарушават”. Изглежда голямата част от човечеството разбира успеха само като абстрактно и общо пожелание, но не като всекидневна жизнена задача.
Много важно е да съзнаваме какво за нас е успехът: най-желаното, но за какво? Пътят към успеха пък е осеян с налучкване – и изоставяне – на всякакви, на най-различни начини за правенето му. Защото наистина успехът трябва да бъде правен, поради което тук главният въпрос е: как става това? Как да направя успеха си, как да го постигна – това наистина е главния въпрос на делото на живота ни. А животът ни се състои именно от жизнени дела. Той, прочее, не е нищо друго освен решаване на задачи. И от разнищването на всякакви проблеми. Проблемът пък първо трябва да го осъзнаеш именно като проблем, а след това следва да търсиш изход от него.
Нека да опитаме да задържим в съзнанието си поне следните моменти:
Първо, трябва да тръгнем от това:
– Успехът превъзхожда провала по своята, тъй да се рече, жизнена пълнота;
– затова успехът е така желан;
– успехът е битийно по-изпълнен, той носи в себе си битийна пълнота;
– поради това именно и толкова съответства на задачата на живота ни;
Второ, трябва да се съобразим със следното:
– Пътувайки по пътя към успеха си действаме неуморно и с вдъхновение;
– едно е сигурното: в никакъв начин не бива да седим със скръстени ръце;
– успехът е наше собствено постижение и заслуга;
– всеки трябва сам да сътвори успеха си, да му придаде битие;
– това става като го извади от небитието;
Трето, трябва да отчетем, че:
– Въпросът „Как става това?” и тук е най-важният въпрос;
– от този въпрос не трябва да се бяга, срещу него трябва да се изправим фронтално;
– постоянно търсим най-ефикасния начин за сътворяване на своя успех;
– избираме и отхвърляме варианти;
– проверяваме на дело един или друг вариант;
– никакво отчаяние тук е недопустимо;
– малодушието навсякъде и постоянно се наказва;
– главна предпоставка на успеха, излиза, е силата на духа;
– и гъвкавостта, трябва да сме много гъвкави, ако искаме да успеем;
– успяват истински гъвкавите, но не инертните, не и „чупливите”;
– да, „негъвкавият” се пречупва, а това е главна предпоставка за провал;
Четвърто, непрекъснато трябва да съзнаваме, че:
– Вървенето към успеха е поредица от решаване на задачи, е постоянно решаване на всякакви задачи;
– дали проблема ще го наречем „задача”, или задачата – „проблем” вероятно не е от голямо значение, тъй като двете са едно и също нещо, погледнато от различни ъгли;
– всеки проблем съдържа в себе си задача и трябва да бъде възприеман като задача;
– но проблемът трябва да бъде възприеман и като проблем;
– незабелязването, несъзнаването на проблемите, на своите проблеми води до дезактивиране на човека и, в крайна сметка, до блокиране на енергията му;
– това, което ни помага да открием и да осъзнаем своя проблем, се нарича проблематизиране;
– или „опроблемване”, защото който си живее със съзнанието, че няма проблеми, пак има проблем, само дето не го съзнава като такъв;
– съзнанието че нямаш проблеми сякаш е най-често срещания проблем;
Пето, важно е да имаме предвид, че:
– От проблемите не бива да се бяга, това, впрочем, е и невъзможно;
– който си мисли, че може да избяга от проблемите си, той самият пред – и за – себе си се превръща в основен проблем;
– безпроблемността за човеците е невъзможна;
– ние постоянно пребиваваме в проблеми, няма как да се отървем и избавим от тях;
– неуспелите хора неуспяват, изглежда, най-вече заради това, че са допуснали да живеят с някакво коварно съзнанието за безпроблемност;
– тази илюзорна безпроблемност обаче е предпоставка за провала ни;
– неуспелите са неуспели защото са допуснали съзнанието им да заживее с усещането за безпроблемност;
– да бягаш или да се криеш от проблемите си е най-недостойна жизнена стратегия;
– оня, който живее с усещането за безпроблемност, друго не прави, освен това: да бяга и да се крие от проблемите си;
– излиза, че недостойнството най-вече пред самия себе си е главна предпоставка за провала на този или онзи човек;
Шесто, нека не пребиваваме в тъмнина относно това, че:
– Още с отварянето на очи сутрин ние започваме да търсим изход от разни проблеми, т.е. започваме да решаваме задачи;
– някои са рутинни и обичайни, правим ги без замисляне, поради навика и самата жизнена потребност, която, прочее, е неумолима;
– но представете си какво ще стане с човека, който се откаже от решаването и на най-рутинните задачи и проблеми, примерно миене, къпане, ядене, спане;
– невъзможно е да се живее така, става страшно ако се откажем и от най-рутинните си задачи;
– други задачи и проблеми обаче са не рутинни, а са… нерутинни;
– Как ли, прочее, следва да наречем нерутинните задачи и проблеми?! Примерно, да ходиш всеки ден на работа, да работиш, да действаш, да правиш нещо – това рутинно или нерутинно нещо е?
– нерутинното нещо е онова, което не става по необходимост, а се дължи на свобода;
– колкото по-свободно е нещо, толкова е по-нерутинно;
– ако два са полюсите, между които разполагаме постъпките си, този на свободата и оня на несвободата, колкото нещо е по-близо до полюса на свободата, толкова повече то е нерутинно, и обратното;
– истински свободното е истински нерутинно, а истински несвободното е истински рутинно;
– ако рутинните неща вземат превес или придобият приоритет в живота ни, това означава, че този е склонен да се отказва от свободата си;
– оня пък, който обича свободата, такъв също така обича да се занимава с нерутинни, именно, с творчески задачи, обича да се занимава с решаването на творчески проблеми;
– най-творческо е истински свободното;
– Дали пък не намерихме дума за означаването на нерутинното, дали тази дума не е „творчество”? Или пък „свобода”?
– истински свободният човек е творчески мислещият и творчески действащият човек;
– такъв човек се отдава със страст и вдъхновение предимно на творческите, на „свободолюбивите” задачи и проблеми;
– т.е. истински творчески са ония задачи и проблеми, които са сфера на изява на свободните натури, поради което и си позволих да нарека тия задачи „свободолюбиви”;
Седмо, никога не следва за забравяме, че:
– Да успееш истински трябва да започнеш да мислиш и да действаш с творчески замах, сиреч, освободено;
– трябва да започнеш да се вдъхновяваш от свободата;
– истински ще успеят най-творческите и свободолюбиви натури, ония, които не са погасили в гърдите си творческия порив, който Бог ни е дал;
– такива не са погасили най-вече именно порива към свобода, на който дължим всичко;
–най-скъпото, което имаме, е този т.н. творчески порив, явяващ се квинтесенция на порива към свобода;
– това именно е главната предпоставка за успеха, за автентичния успех, в който човек реализира себе си, собствения си творчески потенциал;
– най-ценното в личността ни е тъкмо способността да творим, да се изявяваме творчески;
Осмо, блажени са ония, които знаят, че:
– Ще успеят, следователно, ония, които са се съхранили като личности в истинския смисъл;
– щото онова най-драгоценно, което прави индивида личност, е отдадеността й на творчество и свобода;
– индивидът не бива да си остава индивид, както, уви, се случва на мнозина, той трябва да преобрази индивида у себе си, та да се роди личността, човека;
– а същност на човешкото и на личностното у нас самите е способността ни да се изявяваме нерутинно, сиреч, свободно и творчески;
– според капацитета или величината на творческия потенциал у нас, милостиво заложен от Нашия Велик Създател, личностите, останали верни на призива, който ни е извикал към живота, биват най-разнообразни, сиреч, биват крайно индивидуализирани;
– потенциалът или ресурсът за свобода тук също има решаващо значение;
– няма два изцяло еднакви индивида на този свят тъкмо по причина на това, че няма два индивида с абсолютно еднакъв творчески и свободолюбив ресурс или потенциал;
– тъй че всеки ще постигне именно своя си успех, успеха, за който е роден;
– истински не успяват ония, които са погасили творческия потенциал в гърдите си;
– истински успяват ония, които на този своя творчески потенциал са осигурили длъжния простор за развитие и изява;
– винаги в човешката история на най-даровитите, на най-творческите натури се е гледало като на „богоизбрани”;
– но пък на всекиму Бог нещичко е дал, на някои много, на други разхитително, прекалено много, на трети – по-малко, на четвърти – най-малко;
– и това е справедливо по една-единствена причина: „Комуто много е дадено, от него много и ще се иска!”;
– тия, които най-много са надарени, от тях най-много и ще се иска;
– т.е. Създателят ни е дал творчески потенциал в заем, като дълг;
– а не като награда, от която да черпим всякакви дивиденти;
Девето, още по-блажени са ония, които вярват, че:
– Който осъзнае, че за даденото му е длъжен да връща, щото то не е подарък, такъв има потребното съзнание неуморно да работи за успеха си;
– който обаче няма това съзнание за дълг, такъв рискува да пропилее без особена полза даденото му от Създателя;
– излиза, че съзнанието за дълг е главна предпоставка за успеха ни, равностойна почти на творческия импулс и също така на свободолюбието;
– ония, които в задачата на живота си се провалят, и то не как да е, ами кардинално, такива хем са погасили творческия импулс в сърцето си;
– хем са изневерили на свободата;
– хем са си позволили лукса да живеят безметежно, без капчица съзнание за дълг;
– такива друго не правят освен да пилеят без особена полза онова, което им е дадено;
– а знайно е, че и най-голямото съкровище и богатство, ако не се употребява разумно, т.е. ако се пилее, ще бъде разпиляно;
– затова успяват ония, които са склонни да натрупват, не да разпиляват;
– нагласата към трупане, към натрупване, е значим фактор на успеха;
– няма да успеят ония, които пилеят, а не натрупват;
Десето, достигналият мъдростта на живота е убеден, че:
– Човек все пак трябва да има критерий за разграничаване на истински стойностното от неистинското;
– не бива да се подменят стойностите, именно, на не толкова стойностното да се приписва извънмерна стойност;
– способността, бих го нарекъл дори усета за точно разграничаване на истински стойностното от мнимо стойностното е важно качество на ония, които ще успеят и преуспеят, но не как да е, а истински, автентично;
– тук именно се проверява в крайна сметка кой колко струва и дали наистина е успял;
– най-често мнимо успелите са склонни да поставят бляскавото за очите по-горе от онова, което е истински стойностно, което е, така да се рече, безценно;
– щото има ценни, но има и безценни, безкрайно ценни и направо неоценими по високата си стойност неща;
– парите, вещите и прочие от този род, примерно, телесните усещания, задоволства и удоволствия, са нещо ценно, хубаво, приятно и прочие, но само толкова;
– те нямат онази извънмерна стойност, която мнозинството от хората им приписва;
– те обаче няма как да се безценни или извънмерно ценни, защото има неща от друг род, които заслужават да бъдат наричани така;
– истинското богатство е „онова, което молци не го ядат”, то е непреходно;
– то касае непреходни и вечни неща и състояния, а всичко, което принадлежи на този тук преходен и бързотечен свят, също така е преходно, ефимерно, илюзорно, неистинско;
– има неща, които са неподатливи на течението и бързопреходността, характерна за този тук свят, т.е. те сякаш са от един друг свят, където всичко е различно;
– там няма промяна, там всичко е вечно и завинаги, там всичко е истински стойностно и безценно, защото е неподатливо за промяна;
– става дума за неща от рода на души, душевни качества, духовни състояния от рода на красота, добро, истина, святост;
– общо взето мнозинството няма да разбере това в цялата му пълнота;
– затова и успеха на това несметно множество от хора просто няма как да е истински;
– мнозина от пристрастилите се към този тукашен свят разбират това едва в последния момент на живота си, когато съзрат лицето на смъртта;
– тоест когато осъзнаят, че няма как и там, в смъртта, да замъкнат онова, което толкова ценят тук, в тукашния свят;
– представете си колко бедна, колко нища е онази душа, която се отправя в последното си пътешествие без нищичко, сякаш изцяло гола;
– представете си колко богата е обаче онази душа, която се отправя за своята родина, там, където са вечните неща, „натоварена” с несметни богатства, които е придобила в този тукашен временен свят;
– при това тия истински богатства не тежат, те са леки и ефирни, и от тях може да се носи много, безкрайно много, без усещане на някаква тежест.
Да спра засега дотук. Ще си позволя да завърша с една твърде показателна притча.
Някога зъл неприятел нападнал богат град. Съпротивата била безнадеждна, скоро неприятелят разбил градската врата и нахлул за да убива и да граби плячката си. От другия край на града вървяло множество от опечалени хора, всеки от които носел каквото може, онова, което смятал за най-ценно; тия хора били отрупани с какви ли не неща, всяко от които колкото се може по-драгоценно и скъпо. Само някакъв странник не носел нищо и се движел с завидна лекота. Отрупаните с всякакви вещи и поради това стенещи от тежестта хора го гледали със завист. Разбира се, намерил се някой, който съжалил тоя странник и поради това състрадалчески го запитал: „Извинявай, а ти защо не носиш нищо?”. Оня с радостно изражение на лицето му отвърнал: „Всичко свое нося в себе си!”.
Множеството стенещи от тежестта на носените вещи хора се спогледали, чувайки тоя чудат отговор на странния човек. Дали изобщо разбрали какво им казал?!
Едва ли…
Прочее, кое ли е онова, което заслужава да наречем истински свое?
ЗАБЕЛЕЖКА: Ония, които, като прочетоха това дотук, си казаха вече: „Ясно, разбрахме! Тоя на нас обаче да не ни ги на нас разправя тия! Ний тия сме ги чували! Но ний по-добре знаем кое е истински ценното и безусловно най-важното!” и прочие, бих си позволил да ги посъветвам: нека да не прибързват и да имат търпението да изчетат цялата книга. Ако спрат разочаровани дотук и захвърлят книгата, ще пропилеят шанса да схванат онова, което до този момент не им се е удало…
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.
Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS 