Малко психология или отговор на въпроса: „Защо приятелството между учител и ученик е съвсем забранено?“

Попаднах на едно изказване на учителя Jivko Rusev, което ми дава добър повод да кажа какво мисля по повдигнатия в него проблем; ето интересуващия ме откъс от въпросното изказване, а пък по-долу можете да прочетете какво мисля за т.н. приятелство между учители и ученици:

… Нали един от най-големите грехове в учителската работа е да бъдеш приятел с учениците си?! Това от мнозина се възприема като пълна липса на професионализъм. Е… нося си го засега на плещите този грях… И не ми тежи!

И така, проява на крещящ непрофесионализъм ли е учителят да е приятел със своите ученици? Учениците да го смятат за приятел – и той да се държи съвсем приятелски с тях. Това лошо ли е? Неправилно ли е? В какво е проблемът тука? А че има някакъв проблем, то се чувства.

Учителят, по моя преценка – моя милост е учител вече 30 години, сиреч, не говоря голословно – в съвременните условия трябва да се държи с учениците си съвсем човечно; да ги възприема като личности, с което ще ги насърчава и те да се държат като личности – и да станат личности. Но приятелски да се държи не бива. Защото се минава една граница и всичко се разваля. Всичко отива по дяволите. Приятелското отношение е подходящо за друга сфера – не за образователната, не и за тази на възпитанието. Голяма грешка е учител да възприема учениците си сякаш са му приятели – и те да го възприемат по същия начин. Най-малкото разликата във възрастта пречи. Но и социалните роли не позволяват това. Забраняват го. Руши се без остатък нещо най-важно за отношението между учител и ученик, между възпитател и възпитаник. Не бива учителите и учениците да бъдат приятели. Могат, ала едва след като вече не са учители и ученици. След като учениците излязат в „големия живот“ тогава нека да чувстват учителите си вече като приятели. Но докато са в позицията на учител и ученик да са приятели не е редно. Даже има нещо… аморално в това. Приятелското отношение развращава учениците – и нанася непоправима деформация на съзнанията им. Разваля ги. Такива ученици, с които учителят флиртува и ги подкупва, държейки се с тях приятелски, биват развращавани. И в един момент стават много нагли. Особено в отношението си към другите учители, които не се държат по такъв един недопустим начин, именно, не флиртуват с учениците си. И минават за… строги и… непристъпни! А така и трябва да бъде. Волностите в тази деликатна сфера на възпитанието са противоестествени.

Ще дам примери за илюстрация белким бъда разбран. В същинското приятелско отношение границите са така фини, че почти липсват. Един учител да си позволи да се държи приятелски с учениците си е почти същото като да си позволи… да се съблече гол пред тях! Да, смея да го заявя това, понеже приятелството е нещо като душевно разголване. Между истинските приятели почти няма тайни. Ето, един учител, разголвайки си почти без остатък душата със своите ученици, т.е. минавайки доста граници, сякаш се разголва пред тях и… телесно. То телесното разголване сякаш не е толкова скандално като душевното. Щото ако някой учител, стараейки се да впечатли силно учениците си, се разголи физически пред тях, той просто ще бъде обявен за луд и, предполагам, ще бъде изгонен от работа, но ето, когато се разголва душевно, това, кой знае защо, не се оценява като толкова скандално – и опасно за учениците, за тяхната душевност. А то е опасно, много опасно! Почти нещо такова направи – имам предвид телесното разголване – оня учител, който се кълчи с учениците си, играейки танца „Харлем шейк“ в двора на една елитна пловдивска гимназия. То танцът е нещо като разголване на тялото, е, почти де, не съвсем. Наподобява разголването. Дано ме разбирате. Ще дам още един пример, още по-екстремен. Дано тогава ме разберете.

Ето, аз съм психолог, от години се занимавам с психология, в това число и практическа. Когато психологът общува с пациента, между тях постепенно се поражда пълна откритост. Почти интимност. Душевна, разбира се. Тя там е необходима, без нея не може. Но дори и там има граници. Чувствата не трябва да прераснат, да речем, в пълни приятелски или любовни чувства. Сиреч, психологът трябва много да внимава да не се… влюби в пациента си. Също така трябва да пречи, да противодейства на пациента пак с оглед на това да не се получи така, че чувствата му да минат онази граница, при която всичко отива по дяволите, всичко се разваля – понеже на мястото на отношението психолог-пациент се е появила любовта. Да, любовта е нещо прекрасно, разбира се! Но тя тук просто е неуместна. И е в корена си вредна. Психологът не може да направи всичките си пациенти свои любовници, че да ги излекува, нали така? Представяте ли си каква лудница ще стане обаче ако си го позволи?! Пълна лудница! Е, такова нещо се получава когато един любвеобилен учител си позволи да стане истински приятел с учениците си. И ги насърчава и те да го възприемат като такъв. Нещо гнусно има в това, не го ли усещате? Блазе ви ако не го усещате. Нещо обаче не е наред с чувствителността ви. И категорично мога да кажа: не ви бива за учител ако не го усещате.

Приятелството е разновидност на любовната връзка, разликата е само тази, че в него телата не участват (в смисъл, че телесният момент бива потискан, не му се дава свобода да се изяви и разгърне). Приятелството е чисто душевна връзка. То е именно чиста душевна връзка. Дори – в някои случаи – е чисто духовна връзка. Говоря за истинското приятелство между философи. Или между поети и пр., сиреч, между хора на духа. Като такова приятелството стои по-високо от любовта – щото при нея телесният момент има огромно значение, което пък руши чистия й духовен характер. Това, както е известно, е гледище на гения Платон.

Приятелите имат пълната свобода да общуват цялостно душевно, да изявяват всичко, което се таи в душата им. Това нещо учителят не бива да го прави с учениците си. Той пак трябва да се изявява като пълноценна личност, но има граници, които не бива да минава. Щото ако ги мине всичко отива по дяволите. И трябва да си вземе шапката и да се махне. Да бяга. Щото е допуснал да почне да вреди на възпитаниците си.

Учителят е учител доколкото е полезен на учениците. А не трябва да допуска да им е вреден, да им вреди. Щом почне да вреди, си взема шапката и се маха. Трябва да умее да се контролира. Изпусне ли нещата от контрол, всичко е отишло по дяволите. Така че да си приятел с учениците си е много вредно. Означава, че без да искаш им вредиш, мислейки им доброто, им вредиш. Обичта, пък макар и приятелска, тук е неуместна. Значително е по-добре да те мразят учениците отколкото да те обичат. Аз, примерно, това го предпочитам. Просто не й е мястото на обичта тука. Е, нека да се обичат, но с една по-друга, не приятелска любов. Тя трябва да бъде сдържана. В това именно е проблемът. Любвеобилните учители и учителки особено много вредят на учениците си. Нека, ако си учител, да имаш добрината да разкриваш и да разгръщаш чувствата си в други сфери. Тук си поставен с определена задача и трябва да я изпълняваш като професионалист. Толкова.

Какво обаче означава между учители и ученици да има едно богато личностно отношение, със запазването на съответните граници – това е тема на друг разговор. Аз съм описал тия неща в своите книги за образованието. Но не ми пречи тия дни, при подобаваща настройка, пак да кажа всичко в резюме. Личностите са свободни субекти. Държиш се обаче респектиращо, с достойнство. Пазиш някои граници, които са свети. Не можеш да правиш каквото ти се прииска или каквото ти скимне. Владееш се. Иска се дисциплина на чувствата, на мисълта, на реакциите. Ако не го умееш, не ставаш за учител. Не може да се флиртува с учениците. Нямаш правото да ги подкупваш. Нямаш правото да ги развращаваш. Може да сте много близки, понеже вършите една обща и при това доста сложна работа: духовно общуване се нарича тази работа. Тя съвсем не е по силите на всеки. Иска се да си избраник на съдбата за да я вършиш. Иска се призвание. Всеки не може да е учител.

Затова много учители, в безсилието да си вършат работата, дегенерират и търсят спасение в такива фалшиви и изцяло неуместни неща като флиртът, „приятелството“, разврата. Така не се прави. Така е много погрешно да се прави. Глупаво е да се прави така. Доброто на учениците винаги е приоритет за добрия учител. Той трябва да има силата на духа – и да се държи респектиращо. Като една достойна личност. И да изисква същото по отношение на себе си. Чисто личностно и човечно, да, прекалено човечно е съвременното отношение учител-ученик, но то не е отношение на всепозволеността. Това е аксиома.

Да спра дотук, че взе да ми писва. Друг пък, живот и здраве да е, ще продължа. Темата си заслужава, ама ме домързя да пиша. Тъй де, сега е ваканция, всички мързелуват, а аз да работя – да не съм луд само аз да го правя това?! Хубав ден на всички! Помислете над това, което се опитах да ви кажа – няма да ви навреди. Нищо че е лято, нищо че е ваканция, скъпи колеги учители! И нашата не е лесна де, ето, работим и по време на ваканция, постоянно мислим и работим: но кой ли ни го признава това?! Мислят ни за безделници. Те за какво ли не ни мислят де, но да не зачевам и тази тема, щото хептен ще ми писне…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

• Психология
• българите
• душата
• истината
• личността
• младите
• нрави
• свобода
• философия
• човекът