Получих ново писмо от онази майка, българка, живееща в една западна страна, в Испания, която е силно обезпокоена от това, че синът й е по-особен като личност, някак си по-свободолюбив, решителен, антиконформистичен, не спазващ конвенциите, социално-комуналните условности и правилата – и която ме помоли да я консултирам какво е уместно да прави в така и така възникналата нелека ситуация около социализацията на сина й; с нея от доста време обсъждаме с писма проблемите, ето сега какво тя ми е написала в отговор на последното ми писмо, а пък по-долу ще можете да прочетете и моя най-нов отговор до нея:
Здравейте, г-н Грънчаров, мина доста време откакто прочетох последното Ви писмо, но все не мога да седна и да Ви отговоря. Впечатлена сам от това как умеете да преценявате за личността с толкова малко информация. Благодаря Ви!
Всичко, което ми обяснявате за възпитанието на децата ни, е много красиво и ми се ще да мога да го следвам буква по буква, но сам разбирате, че е много трудно. За всяка постъпка на сина ми учители и възпитатели търсят отговорност от мен. Винаги съм харесвала чувството за свобода на сина ми, но може би не съм съумяла да му покажа как точно да ползва инструментите за нея. Свободата е много хубаво нещо, но и малко опасно. Във властта на една още млада и недоузряла психика тя може да се върне като коварен бумеранг, тя е като тежък скъпоценен камък. Свободата означава голяма отговорност и едно дете трудно може да я понесе. Нужно е да му се покаже как трябва да се прилага.
Мисля, че свободата е добре да се дава на порции – като всеки път увеличаваме дозата, така, малко по малко крехката душа ще става по-силна. Това е, което мисля аз. Това е, което сам научила от горчивия опит след всички премеждия. Надявам се обаче да не съм си извадила погрешния извод. Не разбирайте обаче, че не гледам на свободата като на добродетел. Просто ме е страх, че в неумението си да науча сина ми как да да я използва, свободата лесно може да се превърне в свободия. Границата е една много тънка линия и ако позволим да се скъса вместо свободен, ще възпитаме индивид зависим от всичко порочно, което това общество предлага. Не искам син, зависим от материалното, зависим от хората, зависим от цигари и дрога, зависим от това да изглежда красив, зависим от всичко, което го заобикаля. Това са нещата, от които се страхувам.
Но не зная как да му обясня, че свободата не се изразява в това да можеш да правиш каквото си поискаш. Трябва да разбере, че собствената ни свобода не бива да ограничава тази на околните, т.е. да уважава хората, които го заобикалят. На едно дете е трудно да му се обясни всичко това, а на юноша е още по-трудно. Когато разговарям с Т. разбирам, че той има стабилна позиция по много въпроси и е сложно да го накараш да си промени мирогледа. Възгледите, които има за света, не че не са правилни, но са много крайни (според мен). С тази си правота в това общество ще му бъде доста трудно.
Сега проблемите са само в училище. И то какви проблеми. Още с почването на учебната година и първото гласуване в клас (тук учениците гласуват кой да бъде дежурен за даден срок) Т. заявява, че това не са демократично проведени избори щом не може да се кандидатира всеки, които пожелае. След казаното излиза от стаята без позволение. Съобщава на учителката, че тази година няма да влиза в час на класния ръководител. Аплодирам смелостта му. Сега съм в очакване да ме потърсят от училище. Всеки път когато Т. подрони авторитета на някой учител ме викат да ми кажат колко е невъзпитан.
Как да се боря с това? Има ли възпитан начин да се бориш за принципите си? Та затова ви казвам, че е трудно да държа неутралитет, защото виждам, че синът ми има право, но е в разрез с правилата в училище.
Казвате, че да си самодостатъчен е добре. Тук имат една поговорка, която Т. практикува без свян: „По-добре сам отколкото в лоша компания!“. Може би трудно прощава недостатъците на другите. Или пък е разкъсан от двете култури, с които се бори. Както тукашният, така и нашия мироглед намира за глупав и грешен. Така че в която и точка на света да се намира, Т. винаги ще вижда недостатъците за да се бори срещу тях.
С нетърпение ще чакам следващото ви писмо.
Здравейте, Р.,
Прочетох много внимателно писмото Ви; много неща искам да Ви кажа в тази връзка, много проблеми за обсъждане възникват във връзка с това, което ми пишете. И то проблеми, хем интересни, хем и трудни за осмисляне, да не говорим пък за решаване. Примерно този: как съучениците на Т. възприемат държането и постъпките му, то скандализира ли ги, или пък тайничко му се възхищават? Щото и те, да допуснем, биха искали в дадени моменти да се държат като него, ала не им стигат силите – и смелостта, нямат решителността. Трябва да отчетем и това, че младите, нашите деца, са винаги доста по-различни от родителите си, това е неизбежно и е чудесно, щото ако бяха точно като нас, то тогава никакъв прогрес не можеше да има. Би следвало да се радваме, че младите не са като нас, ала ето, безпокоим се, страдаме, а пък, оказва се, много често страдаме излишно, сякаш е по-добре да можехме да не се безпокоим прекалено, но ето, че не можем: това са нашите деца, и за нас те означават много. От друга страна обаче е аксиома това, че не трябва да им се месим прекалено, това също трябва да се знае: това си е техният, не нашият живот, те си имат своята съдба, животът им трябва да е тяхно собствено, а не наше творение и произведение. Ето че работите се заплетоха порядъчно и трудно могат да бъдат разплетени, а пък и разсъдъкът тук много не помага, безсилен е, често също така и пречи. Сърцето най-добре реагира, то подсказва най-верните решения.
Като ми казвате тази история с изборите за дежурен в класа, които Вашият син е оспорил така дръзко, си мисля, че голяма вина за случилото се, пък и за случващото се изобщо с Вашия син, имат и неговите наставници, учителите, да, знам, и тяхната не е лесна, напротив, много е трудна. Но са могли да реагират по друг начин и да отчетат неговата гледна точка и то така, че той да е доволен, да се почувства приобщен – а не да го отблъскват да предприема чак такива драстични неща, примерно заканата му, че повече няма да влиза в часа на класния ръководител. (У нас тия часове вече ги наричат „час на класа“.) Вярно, учителят или учителката е допуснала грешки за да се стигне дотам, трябвало е да измисли нещо, че да го предпази от такива неща, но ето, не е успяла, сега ще извика Вас, като родител, заедно да решавате проблема. Аз бих Ви посъветвал в тази връзка когато разговаряте по тия проблеми със сина Ви, винаги да го правите по ето този модел:
– Кажи ако обичаш, ти как мислиш, можеше ли другояче да постъпиш? Как се чувстваш сега? Не допускаш ли, че си направил грешка? Би ли могъл, нямаше ли да е по-добре да се беше въздържал, да си беше замълчал? А как сега смяташ може да се поправи положението? Щото все пак класната (класният) ръководител би следвало да си запази авторитета, иначе всичко нали ще отиде по дяволите? Дай да помислим какво да правим, сине, щото работите са сериозни и трябва нещо заедно да изобретим. И прочие, все в този дух.
Мисълта ми е, че не трябва Вие да му натрапвате своите оценки като меродавни и окончателни, а да дискутирате и то най-свободно случващото се с него, да признавате безусловното му право да има своя позиция – и тя да е именно водещата, той самият да е активната, търсещата страна, щото това са все пак негови проблеми, проблеми на неговия живот. Ако му свеждате директивно своите преценки и нареждания, това ще го ожесточи и няма да има благотворен ефект. Това, дето казвате за „даването“ на свобода на младите, ала на „порции“, малко по малко, е в някакъв смисъл верно, стига обаче да сме наясно колко много е порочна самата изначална концепция че някому изобщо може да се „дава“ такова странно нещо, каквото е свободата. Почнем ли някому да „даваме“ свобода, то свободата му вече е отишла по дяволите. Свободата е нещо, което човек сам „взема“, което си отвоюва, което сам сътворява и изобретява, а почне да чака някой друг да му я дава, този човек съвсем не е свободен, а това, което ще му дадат, вече в никакъв случай няма да е свобода, а ще е нещо съвсем друго, ще е зависимост, ще е контрол, ще е манипулация; контролираната, дозираната свобода вече не е свобода; свобода е когато всичко сам решаваш и поемаш пълната отговорност за решенията и действията си. За жалост, такова едно съзнание за свобода у нас е съвсем неразвито, такава една представа за свободата е плашеща, ние я схващаме като „свободия“, като произвол, и тя наистина става такова нещо, щото ако почне да я практикува човек, който сам не разбира що е то свободата, той неминуемо ще я изроди в произвол, в „свободия“, в хаос. Та моята констатация е, че синът Ви се държи като автентично свободен, поема всичките рискове от тази така разбирана свобода, без рискове обаче свобода няма; неслучайно мадам Симон Дьо Бовуар (на фр. Simone de Beauvoir), спътницата на френския философ Жан-Пол Сартр, която сама е задоволително философствала и е писала дори книги, пише ето така: „Който не обича риска, се страхува от свободата!“ (Дано не се повтарям, дано вече не съм Ви цитирал това нейно изказване, което ми е любимо!). И е права. Страхливците свободни не могат да бъдат. Е, синът Ви се държи като свободен, поема доста рискове заради това, знам, че е трудно да Ви убедя, но трябва да се гордеете със своя син; да, знам, че ще му е трудно да живее с такова едно съзнание за свобода в обществото, ала пък къде е доказано, че със свободата може да се живее лесно? С нея се живее трудно, на за сметка на това се живее достойно. Аз това лично го предпочитам пред другото, пред вегетирането в недостойнство и малодушие, което едва ли заслужава да се нарече живот.
Да, трудно се живее със свободата и тя поражда доста проблеми. Неминуемо поражда хиляди проблеми. Но е безспорно, че е по-добре да си навличаш тия проблеми на главата, отколкото да станеш презрян конформист, нагаждач, подлизурко, лицемер, малодушник, страхливец, подлец, мижитурка и какво ли не още. Е, свободата носи огромни рискове, но поне те спасява от риска да станеш такъв – като тия, които току-що изброих. Вярно, със свободата като живееш, във всеки момент трябва да знаеш, че тя може да те доведе дотам, че да си счупиш главата, също така трябва да знаеш, че с глава не могат да се чупят стени, че е глупаво да опитваш с глава да чупиш стени, по-простото е да спазваш правилата и като другите хора да използваш вратите, в краен случай и прозорците, щом ти се налага да минеш. Ето тия неща е хубаво да ги обсъждате на равна нога със сина Ви; ето колко е потребно младите да учат философия и психология, ама сериозно, не както го правят сега, щото точно тия неща, които сега обсъждам с Вас, по повод на сина Ви, аз ги обсъждам с младите, в моите часове по философия и психология; е, вярно, оказа се, че в един момент заради тия мои разговори с младите аз успях да предизвикам срещу себе си гнева на цялата образователна бюрокрация, щото не е тайна, че у нас образователната система в корена си е сгрешена, в Испания не знам как е. И ми е интересно да разбера. Ако нещо интересно знаете за нея, ще Ви бъда благодарен ако ми пишете. Примерно, интересно ми е как минава една родителско-учителска среща в Испания. Ако ми разкажете, от Вашия разказ ще си направя много важни изводи.
Ами може още много да се пише, но ще спра дотук. Ако можете да въздействате на сина Ви да ми пише и с него да поговоря, било по скайпа, било писмено, ще бъде чудесно. Ще се опитам да му повъздействам в положителна посока. С Вас сякаш обсъдихме нещата доста добре, разбирам позицията Ви, Вие моята, убеден съм, също я разбирате вече добре. Цялата работа е да се обсъжда най-активно ситуацията със сина Ви, и то така, че той постоянно да чувства, че неговото участие в обсъждането е решаващо, че неговите изводи са най-ценни, че той носи пълната отговорност за всичко, което му се случва. Щом един човек осъзнае, че носи пълната отговорност за всичко, което му се случва, и съзнателно поема тази отговорност, то това е вече един човек със зряло, завършено разбиране за собствената свобода. От младите това не можем да искаме, но трябва да ги насърчаваме да вървят по този път: пътя, който ще ги доведе до пълното поемане от тях самите на цялата отговорност за живота им. Щом ние, родителите, постигнем това, вече можем изцяло да сме спокойни за бъдещето на децата си. Едва тогава вече ще можем да им имаме пълното доверие. А дотогава все ще се безпокоим за тях. И после ще се безпокоим, ще се безпокоим докато сме живи, но по-малко. Щото ще сме значително по-уверени, че ще могат да се справят сами.
Младите трябва обаче да спечелят доверието ни. И тогава ние вече съвсем няма да се месим в живота им. Тогава вече ще бъдат наистина свободни. Най-възхитителното нещо на младостта е отдадеността й на толкова очарователните пориви на свободата. Един млад човек, който не се отдава на тези пориви на свободата, сиреч, държи се като благовъзпитан старец, е жалка трагедия. Е същински кошмар. Радвайте се, че това няма как да се случи на Вашия син. Следователно: най-главното при него е съвсем наред.
Така виждам нещата аз. Ще се радвам да чуя и Вашето мнение. А също така продължавам да настоявам да направите нужното синът Ви да пожелае да поговори с мен, било като ми напише писмо, било като се свържем по скайпа или по фейсбук. Мисля, че ще има полза от един разговор с мен.
Всичко добро Ви желая!
С поздрави от сърце: Ангел Грънчаров
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS 
Позицията на майката и на бащата в семейството се изразявам в различни роли. Децата приемат от всеки един от родителите си или хората които ги възпитават различни неща. Копират ни още от малки, защото ние сме техните модели за пример. Трудно е да си модел за подражание особено като се има предвид, че никои от нас не е съвършен. Внимателно прочетох няколко пъти и тезата на майката и на господин Грънчаров, което провокира в мен редица въпроси не само за възпитанието на децата, но и на техните родители. Аз като човек в ролята на родител, си давам сметка за трудностите пред които сме изправени и предизвикателството да сме добри в това е преди всичко да усъвършенстваме себе си. Има стъпки които не можем да прескочим и за това могат да ни помогнат децата ни. Само когато открием какви са те и те открият кои сме ще можем да се съветваме и да ги съветваме, за да останем чути. Негативизмът към родителите, техните разбирания и възгледи винаги ще го има докато не покажем, че и ние самите сме склонни да сменим рамката в която живеем стига да може някои да ни убеди в правотата си. Добре е да има повече такива деца които да отстояват възгледите и разбиранията си, но и да уважават и това на околните. Децата често се товарят с отговорности които дори не са техни и това е защото не успяват да ги разделят от общите. Не е ли така и с възрастните, понякога се занимаваме с неща които не са ни нужни и важни и сами се опитваме да се убедим, че това е наша отговорност. Родителите са тези които изграждат и влияят на мисълта на децата си от най-ранна възраст и пред тях има две възможности или да ги научат да мислят сами или да им покажат как да се водят от масата. За мен различията между отделните личности и техните мнения е нещо което може само да ни обогати и да ни помогне да се развием по бързо. Това и се опитвам да предам на децата си да уважават различията, но и да премислят какво и как, да не се оставят на инерцията да ги води и да открият онази тяхна уникалност като я използват и развият в живота си. Споделям с вас това с идеята,че може да помогне на повечето родители да изградят близка връзка с децата си, която да помогне и на едните и на другите. Децата са много повече от това което виждаме в тях и заслужават да ги разбираме, приемаме и обичаме такива каквито са и само като ги насочваме да им покажем вярната посока по която трябва да вървят.