Първо, попитах го какво сам знае за случая. Разказа ми. Оказа се, че почти нищо не знае, ала, кой знае защо, твърдо смята, че Опиц, въпреки че е убил, не бил убиец и изобщо не трябвало да лежи в затвора. Мисли така щото така били смятали „много хора“ в страната и особено в интернет. Нали знаете как си представят нещата хората у нас, известна ви е поговорката „Глас народен, глас Божи!“ и също една друга „Народът никога не греши!“, ох, как ли пък не греши народът, как ли пък не греши!!! Ала как по-точно мисли народът никой фактически не знае де, пък и не го интересува да знае, ала за сметка на това всички претендират, че съвъкупният народ непременно мисли като тях самите: няма начин да не мисли народът като тях самите, щото те са „верни народни синове“ – как тогава народът да не мисли като тях?! Като почнахме да обсъждаме с това момче случая и да обменяме мисли ето в този дух, оказа се, че и други се вслушаха в разговора ни, почнаха и те да питат и да се обаждат, в един момент се получи чудесен спор. Тъкмо в оня момент моя милост прозря, че е добре да формулирам един нравствен и психологически казус по този случай, който, за кошмар на инспекторката по философия, да предложа на всички мои ученици, изучаващи или философия, или психология, или етика и право; да го предложа напук на всякакви програми, „разпределения“ и предписания на чиновниците от министерството.
Речено-сторено, направих го казуса и тия дни ще го предложа на класовете. Ето, с тази дописка даже информирам директорката си да дойде на проверка в мои часове, да констатира нарушението ми и да ме накаже още веднъж, както ме наказа оня ден, щото наистина става вече съвсем нетърпимо това мое своеволничене: да мъча учениците да мислят, да търсят истината, да обсъждат и пр. Айде де, ще ми мислят те, от тях се иска да знаят, не да мислят, ще им дам аз едно мислене! Аз, като помисля малко, признавам, явно наистина съм за уволнение вече, щото е същинско кощунство на учениците в днешно българско училище да се налага да мислят, след като това умните чиновници от министерството съвсем не са го предвидили в своите програми. Но карай да върви де, това е отделна тема, а ето сега самия казус, който може да се постави както по тази моя публикация – виж Ужасни бъднини чакат народите, които се обезчовечават и същевременно съвсем не се притесняват от това – така и по предишни мои публикации по случая Опиц в този блог. Не ща да формулирам тук точен вариант на въпроса на казуса, щото ми се ще там, където решат да го обсъждат, сами да си го формулират. Аз само бих предложил ето такива „сламчици“:
Убиец ли е Опиц? Невинен ли е Опиц? Трябва ли да бъде помилван Опиц? Може ли вярващ в Бога човек, може ли иконописец да убива и при това да не изпитва никакви съжаления – какво ви говори това? Бихте ли отишъл на митинг с искане Президента да помилва Опиц? Даже и убитият да беше откраднал нещо (той, прочее, само е бил заподозрян че евентуално иска да открадне!) може ли заради някаква, пък макар и скъпа вещ да се отмъщава с убийство, с отнемане на живот? И т.н., въпроси колкото щеш, случая е благодатен. Чудесен нравствен и психологически казус може да се получи, при това с поука и полза за младите, за учениците. Заслужава си според мен да се „загубят“ един-два часа за този казус, нищо че директорките и инспекторките не мислят така. Все пак аз като учител на този свят работя предимно заради интересите на учениците, а не за да угаждам на някакви си там директорки и инспекторки…
А как да се организират самите дискусии, тук оставям класовете и преподавателите да решат съвместно. Има много начини. Описал съм ги в моите книги за образованието, три на брой, които излязоха през последните три години, на които до този момент никой, повтарям, абсолютно никой, нито журналист, нито медия, никой изобщо не обръща никакво внимание, камо ли пък инспекторките или директорките, най-малкото пък г-н министърът! (Прочее, вчера забелязах, че г-н министърът е поканен да представи „новата си книга“ по една най-влиятелна телевизия; като поговори за нея, открих, че това явно е 50-тото издание на неговата дипломна работа, която той написа в Санкт Петербург когато бяхме състуденти и живеехме на един етаж в общежитието. Явно тая дипломна работа ще си остане единственото нещо, което е написал нашият любим министър на просветата. Но какво да се чудим: шефът му Бойко през целия си живот е прочел една-единствена книга, нормално е неговият министър на просветата да е написал само една-единствена книга; даже и тя му е много – като може и без нея!) Та значи нека си проведат обсъждането на казуса както си искат обсъждащите; ако и в някое друго училище решат да последват моя пример.
Аз, известно е, съм крайно вреден човек, щото непрекъснато сея зараза: ако и други учители в други училища прихванат моята зараза, ще стане съвсем страшно; току-виж в повечето български училища и учителите, и учениците почнат да мислят – какво ли ще правим тогава?! Явно ще дойде краят на света, какво друго може да стане…
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS 
Би могло да се расъждава и по въпроса: „Каква държава е тази, в която гражданите достигат до саморазправа?“ и да се разгледат основите на ученията за държавата и правото. Би могло да се обсъжда и религиозно-философска проблематика: допустимо ли е на престъплението да се противодейства с престъпление; обосновано ли е злото да се възпира със зло. За съжаление подготвеността ни за такива разисквания е недостатъчна.